През 1972 година самолет се разбива в Андите. Оцелелите остават

През 1972 година аероплан се разрушава в Андите. Оцелелите остават в планината без топли облекла, хранят се с плътта на умрелите, само че се избавят. Един от тях - Роберто Канеса - споделя по какъв начин:

Това е история, почтена за холивудски филм - неслучайно е филмирана няколко пъти.

На 13 октомври 1972 година аероплан на уругвайските военновъздушни сили, пътуващ за Чили, се разрушава на планински скат в Андите на височина 4000 метра. На борда на полет FAU571 се намират членове, треньори и родственици на тим по ръгби, които отиват на другарски мач. Много от 45-те пасажери оцеляват при злополуката. Един от тях е студентът по медицина и ръгбист Роберто Канеса.
Редакцията предлага
Властите не съумяват да открият самолета и след 10 дни приключват търсенето. Оцелелите остават в планината без топли облекла и храна. Хранят се с плътта на умрелите. 62 дни след случая Канеса и различен оживял вземат решение да потърсят помощ. В продължение на 10 дни те вървят през планината, до момента в който не се натъкват на човек. Общо 16 души се избавят.

Преди шест години кардиологът Роберто Канеса, който към този момент е съвсем на 70 години, разгласява книгата " Трябваше да оцелея ", в която разказва прекарванията си. Петдесет години след случая той споделя пред Дъждовни води за седмиците, които трансформират живота му.

Дъждовни води: Как промени живота ви злополуката?

Канеса: Без подозрение ми беше даден втори късмет за живот. Мислех, че ще умра. Никога не съм си представял, че може да се спася. Затова и мотото ми стана " 72 дни. Докато има живот и вяра, може да има и на следващия ден! "

Дъждовни води: Как ви се отрази самотата на Андите, до момента в който бяхте там?

Канеса: Бяхме пандизчии на планината. Имахме едно малко радио, на което прихващахме чилийска радиостанция, с която си напомняхме, че светът още го има. Беше депресиращо да слушаме по какъв начин хората се радват на пролетта, до момента в който ние се чувствахме изцяло обречени.

Дъждовни води: Какво ви държеше жив?

Канеса: Най-лошото беше, че бях по едно и също време толкоз покрай гибелта и толкоз надалеч. На метри от мен доста от приятелите ми бяха мъртви, само че аз още бях жив. А в света всичко си беше както досега. Тогава осъзнахме, че в случай че успеем да се задържим живи допустимо най-дълго, може и да оцелеем. Нямаше по какъв начин да се предадем.

" Хората нямат проблеми, те имат компликации ", споделя Роберто Канеса.

Дъждовни води: Наложило ви се е да се справите и с лавина?

Канеса: Да, след 19 дни още осем души починаха и аз разбрах, че нещата постоянно могат да станат още по-зле. Мислех си, че няма по какъв начин и тогава ни затрупа лавината.

Дъждовни води: Как човек съумява да одобри, че ще се наложи да яде от месото на починалите, в случай че желае да оцелее?

Канеса: Това е мисъл, която се оформя постепенно, плод на глада. Ужасно е да осъзнаем, че в нашите другари има мазнини и месо. Това е като душевен развой, при който наръчниците на цивилизования живот губят своята годност и човек би трябвало да тръгне по пътя на животинския инстинкт, да го рационализира и да го усвои. Чувствах се доста потиснат и смятах, че това е огромно нарушаване на правилата ми. Но също по този начин одобрих, че не върша нищо, което не би трябвало да се направи и с мен в тази обстановка. За мен щеше да бъде чест да послужа на останалите по този метод.

Дъждовни води: След 62 дни решавате да потърсите помощ и да изминете пешком повече от 70 километра в снега. Случи ли се нещо, което да ви подтикне да приемете това?

Канеса: Когато още един другар умря, Нандо Парадо ми сподели, че евентуално и други ще умрат през идващите няколко дни и че той и аз ще бъдем толкоз слаби, че скоро няма да можем да създадем нищо. Затова взехме решение да потърсим помощ. Пътят беше сложен. Там, където мислехме, че е върхът, имаше друга, по-висока планина. Но най-малко знаехме, че всяка стъпка е стъпка напред по пътя към задачата. И в един миг, когато преминахме планинската верига, видяхме река, растителност и даже гущер. И когато видях това, разбрах, че това е спасението, че няма да умра в снега като другари ми. Продължихме по пътя си, до момента в който най-после срещнахме Серхио Каталан.

Дъждовни води: Как се почувствахте, когато го видяхте?

Канеса: Казах си: " Успяхме! ". Вече светът ще знае, че сме оживели в планините, че са сбъркали да не ни търсят и да ни мислят за мъртви. И най-важното - ще можем да помогнем и на приятелите си.

Бившият президент на Чили Себастиан Пинера дружно с оживелите от полета и Серхио Каталан - първия човек, който ги среща и им оказва помощ, през 2012 година.

Дъждовни води: 50 години са минали, откогато това ви се случи. Научихте ли нещо от това прекарване?

Канеса: Не може просто да стоиш и да чакаш да дойдат хеликоптерите и да те спасят. Трябва самичък да ги потърсиш, в случай че би трябвало и да вървиш до тях. Така се научих да съм деен и да реализирам задачите си.

А към тези, които минават през сложен интервал - знам какво е да изкачиш планината и да се обезкуражиш. Не се предавайте. Осъзнайте какво сте постигнали и че можете да постигнете още доста. Хората нямат проблеми, имат компликации. Проблем е когато схванеш, че ти остават още единствено три месеца живот. Да се разбиеш в планинска верига е проблем. Всичко друго са просто компликации, които вършат живота забавен.

Дъждовни води: Поддържате ли връзка с другите оживели?

Канеса: Да, близки другари сме. Ние сме дребна общественост - освен с оживелите, само че и със фамилиите на тези, които не се завърнаха.

Дъждовни води: Съжалявате ли за нещо?

Канеса: (смее се) Разбира се. Не трябваше да се качвам на оня аероплан.