Преди дни в Пловдив се състоя премиерата на романа Остайница“

Преди дни в Пловдив се състоя премиерата на романа „ Остайница “ от младата българска писателка Рене Карабаш. Романът, публикуван от ИК „ Жанет 45 “, незабавно се трансформира в литературно събитие с дълбоките си метафизичен и морални послания, както и с психологическия нюх на авторката при създаване на облиците.

Рене Карабаш (Ирена Иванова) e публицист, режисьор и актриса. Родена е на 8 юли 1989 година в  Ловеч. Завършила е Ловешката езикова гимназия „ Екзарх Йосиф I ”, а по-късно бакалавърска степен по Приложна филология (английски и френски език) във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий “. Стипендиант е в Западния католически университет в Анже, Франция, и е магистър по театрална постановка към Нов български университет.  

„ Романът „ Остайница “ води читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който към момента господства в изолирани местности на Балканите. В него дами стават върли девици и се трансформират в мъже. Силните в рода режат косите им и ги обличат в мъжки облекла. Кръвните вражди сред семействата там са всекидневие, любовта е равна на гибел, а дамата - на двадесет вола.    

-  Рене, вие сте единствено на 28, по какъв начин се осмелихте да посегнете към сложната тематика за клетвените девици в Албания?   

- Никак не беше елементарно да напиша книгата. Работих я през последните две години, и то с спирания. Много време ми лиши да изуча фактологията. Самата книга се чете бързо, само че е доста съсредоточена като страст.   

Отношенията в романа, въпреки и отвън България, не бяха непознати за мен. Може би поради това дръзнах да работя върху тази тематика. На Балканите носим едни и същи полезности. Когато живееш на село, не си купуваш пилето, прасето или агнето от магазина, а ги колиш. Това си е гибел, само че ти си роден в тази среда и не можеш да направиш нищо, с изключение на да я приемеш. Това е нещо обикновено. Все едно да работиш в морга и да те е боязън от мъртъвци. Не, ти просто свикваш с тях.  

-  Модернизмът единствено във формата на романа ви ли е, или е част от по-дълбоко обръщение?

- Историята в „ Остайница ” е показана по много изразителен и кинематографичен метод. Модерното обаче не е единствено в стила. Не бих споделила, че умишлено съм избрала това звучене - аз просто по този начин си пиша.

-  Може би тъй като сте на първо място стихотворец?

- Не зная, може би има нещо общо и с това. Като цяло съм повлияна от психическите романи, в които повече се натъртва на вътрешните преживявания на героите, в сравнение с самия сюжет като конструкция.  

-  Модернизмът в тази му форма съществува на Запад от десетилетия. Защо при нас идва чак в този момент?

- Може би е въпрос на храброст да разчупиш стандарта на писане. Аз бях решена през цялото време, че ще го направя. И няма да се повлияя, каквото и да ми приказват за стила ми и за книгата изобщо. Няма да ощетя изкуството си поради мненията, желанията или теченията в България. Това е риск - или ще се харесаш, или не. Аз имах шанса да харесат книгата ми.

-  Не затруднявате ли читателя, изграждайки преграда сред текста и историята, която разказвате?

- Романът е постмодерен и историята в него не е разказана в последователен ред. Но не мисля, че това затруднява читателите. Имах сходни терзания преди време, когато сложих Маргьорит Дюрас в спектакъл „ Възраждане ”. Адаптирах романа „ Очи сини, коси черни ” за сцената. И доста се притеснявах, тъй като е краен вид на авангард и не знаех дали спектакълът ще бъде свестен. Но когато работиш повече на прочувствено равнище, в сравнение с техническо, възприятието доминира и то повежда читателя или фена. Останалото е по-скоро детайлност.

-  Вие сте френски ученик. Това повлия ли на стила и светоусещането ви?

- Освен режисьор, съм  и езиковед по обучение. Пребиваването ми във Франция беше мое личностно израстване и изясняване на това какво в действителност желая да върша. Отдавна ме интересуват театърът и литературата. Казах на учителката си по френски, че желая да се занимавам с това. А тя настоя: Щом толкоз мощно го искаш, обещай ми, че ще се занимаваш с спектакъл. Може би това ме накара да продължа да се боря за фантазиите си.  

Във Франция се сблъсках със напълно друга просвета. Може би като персона съм се разширила в нея. Дала съм си сметка, че съществува нещо отвън България. Защото считам, че имаме огромен проблем в изкуството, културата и въобще във всичко у нас с това, че сме прекомерно затворени. Имам шанса да съм приключила Нов български, който е световен, същински европейски университет. Той провежда гостувания на доста задгранични актьори у нас.

-  Но България много се отвори към света. Наши актьори работят за известни непознати компании и марки...

- Да, само че става дума за българския метод на мислене, който е на много районно равнище.

-  Може би визирате локалния национализъм.

- Именно.  За мен скандирането на национализъм е принизяване на българина и слагането му на незадълбочено равнище. Той доста елементарно може да бъде следен на база национализъм. Според мен българските знаци към този момент не могат да бъдат същите, в случай че не приемем, че са реликви. Вече никой не е Левски, нито Ботев. Така знаците губят смисъла си.

Затова не мисля, че патриотичните настроения сплотяват хората. Дори по-скоро ни дистанцират от света на открито.

Това не значи, че корените ми не ме вълнуват. Аз съм доста обвързвана с тях и се надявам отсега нататък да имам опцията да работя по тематиката за окултните ритуали и вярвания в България.

-  Как Ирена Иванова се трансформира в Рене Карабаш?

- Рене Карабаш е псевдонимът ми. Учех във Франция, по тази причина някои другари ми споделяха Рене. А семейството на майка ми е Карабашева. Оттам Рене Карабаш.

-  Как попаднахте на изумителната история за клетвените девици и кръвното възмездие канун?

- Случайно видях фотография на фотографката Петя Христова, която е снимала клетвени девици в Албания. Проучих в елементи албанския канун, при който деца са принудени да живеят в цялостна изолираност, тъй като другояче рискуват да платят „ кръвен налог ”. Освен антропологични проучвания и документалистика изчетох и много художествена литература, най-вече на албанския публицист Исмаил Кадаре, който написа на такава тема. Дълго време преди да стартира романа, размишлявах по какъв метод да го обвържа с историята, която аз желая да опиша - за неналичието на независимост в България. Голяма част от историята е обвързвана с мои персонални прекарвания. Исках да покажа моя свят. Той не е толкоз трагичен като този на клетвените девици в Албания, само че аз самата съм претърпяла образуването на част от тези контузии. Те не са единствено мои, а и на множеството хора от поколенията към моето. Търсех нещо по-радикално, защото в България го няма тъкмо това излизане от пола. Исках да покажа индивида оттатък опаковката му.

-  Има ли феминистки въздействия в романа ви?

- Все още не знам какво е точното определение за феминизъм. По-скоро желаех да изведа индивида оттатък тези понятия - феминизъм, хомосексуалност, закони, рамки, догми. Защото те са доста надалеч от Бога. За да доближи Бог до нашето създание, то би трябвало да бъде изолирано в сходство на клетка от тези закони. Затова албанският канун ме дръпна. Видях отражение във физическия свят на нашия психически, вътрешен свят. Защото няма подозрение - тези ограничавания не престават да съществуват. Все още има татковци, които омъжват принудително дъщерите си. Има и такива, които желаят момче, само че „ за жалост ” са им се родили девойки.  

-  Излиза, че - със или без феминизъм - отново стигаме до подценяването на единия от половете.

- И до доказването, че една жена може да бъде повече мъж и от мъжа. Именно по тази причина става дума - за вътрешните сили и за личността, а не за пола. Това с мъжете и дамите е единствено опаковка. Но въз основата на тези опаковки се постановат закони, съгласно които дамата няма права, а мъжът има. Това е доста лимитирано мислене.  

-  Как вие съпреживяхте тази колкото ненормална и неприродна, толкоз и невероятна промяна на женската природа? И до какъв извод
стигнахте?

- Най-важното е да вървим по пътя на истината, тъй като лъжите, най-много към себе си, са пагубни. Не би трябвало да бъдем нещо, което някой различен желае от нас да бъдем.

-  Мислите ли, че от „ Остайница ” би излязъл добър филм?

- Да, даже съществено се възнамерявам да създадем филм върху книгата. Доста хора ме питат за това. Тепърва ще стартира срещи със сценаристи и режисьори. Иска ми се да основа и пиеса по романа. Той е написан по подобен метод, че дава опция за разнообразни креативен трансформации.