Презрение и свобода
„ Попитали Агид по какъв начин може човек да живее свободно – написа Монтен. – „ Като презира гибелта ”, дал отговор той. Агид е държател на Спарта (427 –401 година прочие Хр.), добър властник и пълководец. Такава директна връзка сред презрението и свободата не съм откривал у другиго до момента. Изречено е във време, когато свободата е директна опция на робството и нейното реализиране нерядко е било в действителност въпрос на живот и гибел. В онази все така неразгадаема за нас древност бягството от иго обикновено е прекосявало през гибелта. В душевния свят на тези хора, изпълнен с божества и шокираща митология, изборът на гибелта като избавление от унижението е бил законен както в никакъв случай по-късно.
Всъщност, тук Монтен цитира Плутарх и отново по Плутарх илюстрира горното с образеца на млад елин, взет в иго и принуден да прави оскърбителна работа, който, като унижил господаря си с думите „ Срам е за мене да ти прислужвам, когато гибелта ми е подръка ”, скочил от покрива на постройката. Такова пренебрежение към гибелта е присъщо за времето преди християнството, тъй като новата вяра усложнява доброволния й избор. В съпоставяне с презрението на античните, нашето е към този момент прекомерно „ софт ”. Ние го практикуваме с цената на по-ограничени загуби,понякога, уви,все отново сравними със гибелта.
Старият боец и изтъкнат български интелектуалец Г.Ст.Г., за който в „ Нерви и утехи ” могат да се открият подробни и изчерпателн страници, пръв ми разкри, че презрението е самобитна, не доста публикувана заложба, посредством която човек с изключение на всичко се избавя от други, недотам почтени усеща.* Трудно скриваното пренебрежение е и небезопасно, откри за нужно да ме предизвести той, като че аз не го знаех към този момент от опит. На него самия също му личеше, ох по какъв начин единствено убийствено му личеше, само че той бе човек-категория, недостижим беше, въпреки и смачкан от системата. Когато в публицистичната стая се появеше бръщолевец,полузнайко или най-банално новобогаташ, презрението на Г.Ст. можеше да се реже с нож. Беше си извоювал привилегията да не го крие. За разлика от множеството привилегии в България, той тази бе заплатил скъпо и прескъпо. Мълчанието му беше така красноречиво, че сковаваше номенклатурника или словоблудеца. (Излизаше от него единствено в случай че някой дръзваше да цапа истината за неговото потомство, за ратните им каузи. Но това към този момент не бе пренебрежение, то бе яд.) Старият човек уверено твърдеше, че това възприятие е съвсем всесилно в душата на онеправдания, на ощетения жител, основава му предимство в противостоенето сред власт и персона. Ако невежата не успяваше да разчете презрението в неговото ястребово изражение, той му помагаше с неподражаемата си подигравка. Имаше схващане и книжовно дело на същински европеец и около това започнах да възприемам презрението като автентичен европейски инструмент в човешкото другарство. Цивилизовано опълчване на злото, на дебелащината, на дерибейството – без ненавист, без експанзия и отплата.
Наблюдавал съм презрението у Йордан Радичков.
Управляваше го като предпазлив електронен лъч в компютърен пейзаж. У него всичко се получаваше тънко, някак неразгадаемо. Иронията му бе убийствена и може би по тази причина я прилагаше внимателно. Затова пък презрението му въпреки всичко избиваше, незнайно дали не и срещу волята му, само че той го владееше чудесно: нападнаха го защо ли не, оставаше да се вторачат и в презрението. Естествено, че се вторачваха, само че се въздържаха да избухват. (До през днешния ден не съм забелязал някой гласно да се оплаче от презрението.) Но другояче му го връщаха, изкарваха си го при други мотиви. За презрението бях писал едно вестникарско есе и той го бе прочел. Разменихме думи: това възприятие не е за всеки, не съдържа сили, които да громят и да възпират. Но то е като обвиняване в несъстоятелност за лица и общности, които съществуват и се вихрят в националното пространство срещу морала и потребностите на поданството. Наблюдавайки го, обаче, извлякох нещо невесело: презрението нормално съдържа тъга. Не бях го открил при себе си, само че при Йордан Радичков го забелязах ясно. Откритие, което ме порази и натъжи.
Цената на презрението от дълго време не е гибел, само че цена постоянно съществува.
Една моя героиня от минали книги бе го споделила ясно: „ Опитват да те подчинят посредством нещата, които си пожелаваш, към които се стремиш. Дори с дребните, да не приказваме за цел, за фантазия. Откажи се, хвърли им го в лицето – и ти си несломим. ” Това може да се оспори, само че това също е форма на презрението. Отказът без друго е цена на свободата и човек от време на време намира за значимо да я заплати.
Презрението не бе тематика на тези години. Не се „ вписваше ” в картината. Затова пък ненавист, злоба, възмездие се развъждаха надали не централно. Както и през днешния ден. Презрението бе прекомерно аристократично, с цел да получи шир тогава. Както и през днешния ден. Даже е за удивление, при сегашната рецесия в нравите, по какъв начин публичното пренебрежение набира скорост.
Забелязахме го при постановката на допотопния театрален род „ жива картина ”, подхваната като отпор на китката от изобличителни записи и фотографии против висшия лидер на завладелите държавата. Като в музей на восъчни фигури прозвуча безредната, заредена с уплах защита на едно дефинитивно объркало конците ръководство. Восъчни фигури с вкаменени от неприятни интуиции лица. Восъчни фигури, които кимат и ръкопляскат по даден знак. С изражения като в картина на Едвард Мунк.
Това зрелище пристигна извънредно в точния момент, даже неофициалната квартална социология записва прилив на публичното пренебрежение. В масовката, до лидера си, участваха задоволително фигури, от дълго време опозорени в лъча на прожектора: за лакомия и меркантилност, за полуграмотност, измама и малоумие, както и за елементарна нецензурност. Тежестта на презрението, обаче, колкото и да се натрупа, е единствено една присъда. Произнесена, само че неизпълнена. Все още.
Тези редове заслужаваха да бъдат написани с по-висока температура, с градуса на гнева, на протеста.
Но презрението е едно по-изстудено възприятие и,
както наподобява, от него и перото остава хладно. А и това не е етюд за възприятията, това в действителност е разпокъсаният отзив от следващия български скандал. Дори не съм сигурен, че до момента в който то се отпечати, този скандал няма към този момент да бъде помрачен от различен.
В продължението се виждат две благоприятни условия.
Първо: презрението да нараства до там, че да се придвижи върху страната. Това ще бъде бездарно – задоволително тази страна я презират съседи, съдружници, настойници.
И второ: презрението естествено да премине в омерзение. Това ще направи управниците ни съвсем неприкосновени. В природата следим значително типове, които съществуват таман с помощта на отвращението, което възбуждат у ловци и хищници. Най-вече с миризмата, която изпускат, та никой не желае да ги диша.
Това не значи, че свободата би трябвало да се отсрочва...
____________________
*Вижте единствено с какво е приравнено презрението в синонимния речник на българския език: пренебрежение, надменност, пренебрежителност, горделивост, неуважение, пренебрежение, злоба,антипатия, омерзение, ненавист, омраза, завист, огорчение, надменност,подигравка. С множеството от тези понятия то няма нищо общо.
Всъщност, тук Монтен цитира Плутарх и отново по Плутарх илюстрира горното с образеца на млад елин, взет в иго и принуден да прави оскърбителна работа, който, като унижил господаря си с думите „ Срам е за мене да ти прислужвам, когато гибелта ми е подръка ”, скочил от покрива на постройката. Такова пренебрежение към гибелта е присъщо за времето преди християнството, тъй като новата вяра усложнява доброволния й избор. В съпоставяне с презрението на античните, нашето е към този момент прекомерно „ софт ”. Ние го практикуваме с цената на по-ограничени загуби,понякога, уви,все отново сравними със гибелта.
Старият боец и изтъкнат български интелектуалец Г.Ст.Г., за който в „ Нерви и утехи ” могат да се открият подробни и изчерпателн страници, пръв ми разкри, че презрението е самобитна, не доста публикувана заложба, посредством която човек с изключение на всичко се избавя от други, недотам почтени усеща.* Трудно скриваното пренебрежение е и небезопасно, откри за нужно да ме предизвести той, като че аз не го знаех към този момент от опит. На него самия също му личеше, ох по какъв начин единствено убийствено му личеше, само че той бе човек-категория, недостижим беше, въпреки и смачкан от системата. Когато в публицистичната стая се появеше бръщолевец,полузнайко или най-банално новобогаташ, презрението на Г.Ст. можеше да се реже с нож. Беше си извоювал привилегията да не го крие. За разлика от множеството привилегии в България, той тази бе заплатил скъпо и прескъпо. Мълчанието му беше така красноречиво, че сковаваше номенклатурника или словоблудеца. (Излизаше от него единствено в случай че някой дръзваше да цапа истината за неговото потомство, за ратните им каузи. Но това към този момент не бе пренебрежение, то бе яд.) Старият човек уверено твърдеше, че това възприятие е съвсем всесилно в душата на онеправдания, на ощетения жител, основава му предимство в противостоенето сред власт и персона. Ако невежата не успяваше да разчете презрението в неговото ястребово изражение, той му помагаше с неподражаемата си подигравка. Имаше схващане и книжовно дело на същински европеец и около това започнах да възприемам презрението като автентичен европейски инструмент в човешкото другарство. Цивилизовано опълчване на злото, на дебелащината, на дерибейството – без ненавист, без експанзия и отплата.
Наблюдавал съм презрението у Йордан Радичков.
Управляваше го като предпазлив електронен лъч в компютърен пейзаж. У него всичко се получаваше тънко, някак неразгадаемо. Иронията му бе убийствена и може би по тази причина я прилагаше внимателно. Затова пък презрението му въпреки всичко избиваше, незнайно дали не и срещу волята му, само че той го владееше чудесно: нападнаха го защо ли не, оставаше да се вторачат и в презрението. Естествено, че се вторачваха, само че се въздържаха да избухват. (До през днешния ден не съм забелязал някой гласно да се оплаче от презрението.) Но другояче му го връщаха, изкарваха си го при други мотиви. За презрението бях писал едно вестникарско есе и той го бе прочел. Разменихме думи: това възприятие не е за всеки, не съдържа сили, които да громят и да възпират. Но то е като обвиняване в несъстоятелност за лица и общности, които съществуват и се вихрят в националното пространство срещу морала и потребностите на поданството. Наблюдавайки го, обаче, извлякох нещо невесело: презрението нормално съдържа тъга. Не бях го открил при себе си, само че при Йордан Радичков го забелязах ясно. Откритие, което ме порази и натъжи.
Цената на презрението от дълго време не е гибел, само че цена постоянно съществува.
Една моя героиня от минали книги бе го споделила ясно: „ Опитват да те подчинят посредством нещата, които си пожелаваш, към които се стремиш. Дори с дребните, да не приказваме за цел, за фантазия. Откажи се, хвърли им го в лицето – и ти си несломим. ” Това може да се оспори, само че това също е форма на презрението. Отказът без друго е цена на свободата и човек от време на време намира за значимо да я заплати.
Презрението не бе тематика на тези години. Не се „ вписваше ” в картината. Затова пък ненавист, злоба, възмездие се развъждаха надали не централно. Както и през днешния ден. Презрението бе прекомерно аристократично, с цел да получи шир тогава. Както и през днешния ден. Даже е за удивление, при сегашната рецесия в нравите, по какъв начин публичното пренебрежение набира скорост.
Забелязахме го при постановката на допотопния театрален род „ жива картина ”, подхваната като отпор на китката от изобличителни записи и фотографии против висшия лидер на завладелите държавата. Като в музей на восъчни фигури прозвуча безредната, заредена с уплах защита на едно дефинитивно объркало конците ръководство. Восъчни фигури с вкаменени от неприятни интуиции лица. Восъчни фигури, които кимат и ръкопляскат по даден знак. С изражения като в картина на Едвард Мунк.
Това зрелище пристигна извънредно в точния момент, даже неофициалната квартална социология записва прилив на публичното пренебрежение. В масовката, до лидера си, участваха задоволително фигури, от дълго време опозорени в лъча на прожектора: за лакомия и меркантилност, за полуграмотност, измама и малоумие, както и за елементарна нецензурност. Тежестта на презрението, обаче, колкото и да се натрупа, е единствено една присъда. Произнесена, само че неизпълнена. Все още.
Тези редове заслужаваха да бъдат написани с по-висока температура, с градуса на гнева, на протеста.
Но презрението е едно по-изстудено възприятие и,
както наподобява, от него и перото остава хладно. А и това не е етюд за възприятията, това в действителност е разпокъсаният отзив от следващия български скандал. Дори не съм сигурен, че до момента в който то се отпечати, този скандал няма към този момент да бъде помрачен от различен.
В продължението се виждат две благоприятни условия.
Първо: презрението да нараства до там, че да се придвижи върху страната. Това ще бъде бездарно – задоволително тази страна я презират съседи, съдружници, настойници.
И второ: презрението естествено да премине в омерзение. Това ще направи управниците ни съвсем неприкосновени. В природата следим значително типове, които съществуват таман с помощта на отвращението, което възбуждат у ловци и хищници. Най-вече с миризмата, която изпускат, та никой не желае да ги диша.
Това не значи, че свободата би трябвало да се отсрочва...
____________________
*Вижте единствено с какво е приравнено презрението в синонимния речник на българския език: пренебрежение, надменност, пренебрежителност, горделивост, неуважение, пренебрежение, злоба,антипатия, омерзение, ненавист, омраза, завист, огорчение, надменност,подигравка. С множеството от тези понятия то няма нищо общо.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ