Политиците си имат трибуна, имат си медии, които ги отразяват...

Политиците си имат естрада, имат си медии, които ги отразяват... хората си имат обществените мрежи и в случай че желаят да кажат нещо, го споделят там, търсят поддръжка. В последно време, в нестабилната политическа конюнктура, в която се намираме, от ден на ден българи връщат дебата за предишното. А има ли носталгия по соца, действителна ли е тя? Плашим ли се от еврозоната, или Шенген? Дали преди ни беше по-лесно да го асимилираме, а в този момент десетки " специалисти " би трябвало да ни го коментират? Объркани, носталгични и скептично настроени за бъдещето, множеството сме по този начин... но, дано се радваме на напредъка.

Попадаме на тази обява във Фейсбук:

Напоследък в обществените мрежи виждам моите набори. Повечето от тях желаят това време да се върне. Времето преди 1989. Та си представям. Времето се връща, но аз съм на тия години.

Град Михайловград. 1987 година. На квартира съм. Плаща я предприятието. Млад експерт съм. Със 130 лв. заплата. Ставам рано. Отивам на работа. Работя. Свършвам работа. И потеглям да се прибирам. Пеш. Трябва да напазарувам нещо. Първо влизам в ПЛОДЗЕЛЕНЧУКА. А в него три гнили ябълки. Като подбор. И две кила сбръчкани картофи. А по стелажите препускат зелени гладни гъсеници.

Купувам кило картофи. Нещо требва да се яде. И влизам в смесения магазин. Във витрината за месо два зеленясали кокала. Единственото месо са стотината зелени мухи. Свършило е на обяд. Утре ще докарат. Излизам. Гледам-опашка. Есен е. Хората купуват захар. Дават по две кила на човек. Цели семейства стоят на опашката. Компоти ще поставят. Захар не ми би трябвало. Не ми трябват и капачки за буркани. Затова отминавам идната опашка. Но третата не мога да подмина. Книжарница. Пуснали са ПТИЦИТЕ УМИРАТ САМИ. Редя се. Идва моя ред. И книжарката ми желае записка от вторични. Че съм предал 20 кила хартия. После ми намига. Намигам и аз. Знаем се. Ще ми задели една. А аз ще я уредя с фитинги от предприятието. На пазара са недостиг. Тръгвам. Влизам в смесения магазин до нас. В целия град има пет магазина. Купувам колбас. Кучешка наслада. Другият е приключил. Утре ще има. Купувам и цигари. Мамка им. Увеличили са ги отново.

Прибирам се към нас. На паркинга жигулата. Мамка им! Свили са ми чистачкате. И нали съм счетоводител, сметам мислено. Дотук съм изхарчил 5 лв.. Около 4% от заплатата. Ако по този начин разходвам, няма да ми стигнат 20 лв. в края на месеца. Ако взема и книгата от 7 лв., нема да ми стигнат 27. Ако платя тока и водата, нема да ми стигнат 47.

Ако заредя гориво, нема ми стигнат 77. Добре, че страната заплаща на дамата майчинство. От моите налози. Детето нема почине от апетит. Влизам и пущам тв приемника. Дават следващия конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз. Жената готви картофите и пържи колбаса. И пущам новините. А там нема утрепани и изнасилени. Една дои крави, един прави самун, а трети строят панелки за трудещите се. И у Америка бият знаете кои. Свършват новините и почва РОБИНЯТА ИЗАУРА. Жената седа с плетката и се подготвя да гледа. И токът стопира. Мамка му. Да бехме млади, иди-дойди. Ще я метна на спалнята и ще подобрим демографското положение. Ама на тия години кво!? Палим свещите и чакаме да пристигна токът. Той идва, но програмата по тв приемника е свършила. И съм гневен. Това не е живот. Посегам да зема преносимия компютър или телефона, та да напиша, че това не е живот и се чувствам. Нема ни преносим компютър, ни телефон. Мамка му. Що ми требваше да се връщам у това време. Това не е живот. Не е. Къв живот е, в случай че не може да напишеш у нета:

Искам си моето време! Това време ми ба мамата.

Пътува във времето Роси Антов.