Разбитото сърце не е изпитание, а път ~ Дейвид УАЙТ
Поетът Дейвид Уайт, с чувство за жанр и дълбока одушевеност, споделя в книгата си „ Утешения: успокоението, грижата и главното значение на ежедневните думи “ за същинското значение другарството, любовта и разочарованието.
Приятелството е по едно и също време огледало на нашето наличие и заричане за амнистия. Приятелството освен ни оказва помощ да погледнем на себе си през очите на различен човек, само че да бъдем покрай някого дълги години, е допустимо единствено с този, който неведнъж е дал прошка нашите провинения, по този начин както ние сме разкрили на собствен ред сили в себе си да извиним неговите.
Приятелят е този, който познава нашите компликации и тъмни страни и все пак остава с нас, като наш компаньон в паденията ни, доста по-често, в сравнение с като компаньон при триумфите ни, даже и в моментите, когато сме под властта на странната заблуда, че нямаме потребност от това.
Ненатрапчивостта на едно действително другарство е благословия, тъй като точно по този начин то се преоткрива още веднъж и още веднъж посредством разбирането и съчувствието, което ни дава. Всички другарства, без значение какъв брой не престават, се основават на дълготрайно и взаимно опрощаване. Без приемливост и благосклонност всички другарства умират.
С течение на годините, едно близко другарство постоянно ще разкрива сенките и в другия, и в нас самите. За да останем другари е нужно да познаваме другия, неговите компликации и даже неговите грехове, и да насърчаваме най-хубавото в него, не посредством рецензия, а като се обръщаме към най-хубавата част, креативната сила на неговото олицетворение, като обезсърчаваме това, което ги принизява, това, което го прави по-малък, по-малко открит, по-малко себе си.
Динамиката на другарството е съвсем постоянно подценявана като непрекъсната мощ в човешкия живот: намаляващият кръг от другари е първата ужасна диагноза за живот, който е в сериозна заплаха: претоварване, прекомерно огромен акцент върху професионалната еднаквост, забравянето на това какво ще стане с нас, когато неизбежно се сблъскаме с неизбежните естествени бедствия и компликации, които се случват даже при най-обикновеното битие.
Въпреки лечебните добродетели на същинското другарство и на поддържането на дълги близки връзки с различен човек, крайният блян на другарството не е усъвършенстването на другия, нито това на себе си. Крайната тежест пада върху това да имаме очевидец, привилегията да бъдем виждани от някого и ние да виждаме някого, да вървим с него, да имаме вяра в него, а от време на време просто да го придружаваме, въпреки и за малко време, по път, който е невероятно да извърви самичък.
Разбитото сърце е нещо непредотвратимо; това е естественият резултат от това, че ни е грижа за някой или нещо, над което нямаме надзор.
Сърцето ни бива разрушено сега, в който сме помолени да се откажем от някой или нещо, само че не можем. След което се трансформира в нещо, което оцветява, изпълва и завзема всеки един наш ден след това.
Разбитото сърце не е тестване, а път, който човешките същества следват даже при най-нормално протичащия живот. Разбитото сърце е индикатор за нашата откровеност: в любовна връзка, в живота, в опита да се научим да свирим на музикален инструмент, в опита да се усъвършенстваме.
Разбитото сърце е красиво, безпомощната страна на любовта и привързаността и есенцията, самата емблема на любовта. Разбитото сърце си има собствен личен метод да населява времето и личното си красиво и трудно самообладание.
Разбитото сърце е методът, по който узряваме, въпреки да използваме израза единствено, когато нещата се объркат: за несподелена обич, за разрушена фантазия.
Но разрушеното сърце е самата същина на това, че си човек, на пътуването, което ще извървиш от в този момент нататък и на нещата, които ще намериш по пътя, на нещата, които в действителност имат значение.
Няма съвсем никакъв път, по който човешкото създание може да върви и който да не води до отчаяние. Осъзнавайки неизбежната си природа, ние можем да погледнем на това не като на завършек на пътя или преустановяване на вярата, а като дълбока прегръдка на личната ни същина, на това, което сме желали, и това, което ще изгубим.
Сърдечният зов не ни разрешава да търсим различен път, тъй като различен път няма. Разочарованието е встъпление към това, което обичаме и сме обичали, неминуем и постоянно хубав въпрос - някой или нещо, което е било с нас до момента, желае от нас да сме способни да се откажем от него.
Несподелената обич е тази обич, която в действителност човешките същества претърпяват през по-голямата част от времето. Самата нужда любовта да бъде изцяло споделена е евентуално това, което лимитира опциите й. Мъжете и дамите постоянно са изпитвали компликации с метода, по който на любовта им се отвръща, защото любовта, която се дава, рядко наподобява на любовта, която се получава.
Затова несподелената обич е може би тази форма, която през множеството време приемат; тъй като коя обвързаност в миналото се връща с течение на времето в същото количество, с което се дава? И кого бихме могли да опознаем толкоз добре и толкоз интимно през всички обрати и компликации на досегашния му живот, че да можем да му дадем и покажем в точната и непрекъсната форма любовта и привързаността, от която той се нуждае?
Истинската дисциплинираност, евентуално се състои в това да се откажем от желанието да направляваме метода, по който ни се връща любовта, и да се примирим с естественото отчаяние, което произтича от упованието за точна и измерена взаимност.
Изглежда сме родени в свят, в който любовта, като се изключи неповторимите и върховите моменти, съществува единствено от едната страна – нашата, и това може би е компликацията, откровението и дарът й – да забележим любовта като крайното отдаване, като отричане, и през изхода на тази обвързаност да създадем най-трудната жертва от всички - да се откажем от това, което най-вече ни се желае да задържим вечно.
Любовта може да бъде осветена и облагородено по пътя на своята отдаденост към безусловния небосвод на съвършенството, само че това, което прави любовта действителна в човешкия свят, наподобява е нашата движеща се борбеност към този небосвод, а не опцията за достигането му.
Надеждата за чисто духовната, безусловна обич е постоянно кодирано предпочитание за имунитет и сигурност, опит за лишаване на тестванията на уязвимостта, безсилието и невероятната болежка, на която се учим в една връзка, брак, в развъждането на деца, в работата, която обичаме и желаем.
Надеждата за безусловна обич е вярата за живот, друг от този, който ни е даден. Любовта е диалог сред две благоприятни условия, изтерзаващо отчаяние и надълбоко мислено чувство за реализация.
Как оформяме този диалог е крайъгълният камък на способността ни да обичаме в действителния населен свят. Истинският автограф и може би даже чудото на човешката обич е безпомощността и още по-чудотворно - това е беззащитност, която избираме умишлено или неумишлено с готовност, в нашата обич към дете, сътрудник, работа или път, който би трябвало да поемем против невъзможното.
Снимки: Dumbo Feather, UpClosed.com
