Подтиквани от копнежа, ние се отправяме да търсим човека, който

Който обича, израства, който е обичан, може да израсне

Подтиквани от копнежа, ние се насочваме да търсим индивида, който ни е съдбоносен и в това време – пък въпреки и неосъзнато – любовта.

По пътя си непрестанно се стопираме при хора, в които се влюбваме, които харесваме или обичаме (желаем), без да знаем, че любовта изисква от нас осъзнатост и без да сме усвоили заедността и разговора с колегата.

За страдание непрестанно стигаме до извода, че влюбването не трае дълго или оставаме разочаровани, когато другият се разкрива като човек, неподходящ на упованията ни, а любовта не се появява от единствено себе си и връзката неведнъж бързо завършва.

Но даже и да успеем след влюбването да намерим любовта, нормално се появяват непреодолими спорове.

Съвместният живот с течение на времето става мъчителен, тъй че ни лишава доста повече сила, от колкото ни дава.

Ние на вятъра чакаме огромното благополучие. Защо се получава по този начин?

Причината се крие в незнанието на единия или двамата, че положителната връзка не съставлява подготвен артикул, а е резултат от един непрестанен образователен развой.

Този развой изисква от нас да сме открити и откровени между тях и дружно да се оправяме с трудностите, които пораждат пред любовта и връзките ни.

Важна причина за всичко това е при появяването на проблеми сътрудниците да престанат да си приписват взаимно виновността, с цел да може всеки от тях да разпознае тези свои модели и способи на държание, които пречат на положителния взаимен живот.

Разбира се, тези неща не се усвояват внезапно. Ако и двамата са подготвени да се учат и обичат, биха могли да се радват на една дълбока връзка, която способства развиването и укрепва любовта им.

Но какво въобще съставлява любовта и какво има толкоз да се учи?

Какво е обич?

Едва ли по някоя друга тематика е размишлявано и писано толкоз доста, що се касае за любовта.

Съществуващите за нея показа дават отговор на броя на хората по земята. Доколкото тя обективно е необозрима, всеки може да я изяснява единствено от своето равнище на развиване.

Но в края на краищата си остава неразбираема за нас, защото се намира оттатък опцията ни за схващане – и въпреки всичко всяко изложение е камъче, което добавя целостта на мозайката.

Моите възгледи за любовта също са субективни описания на визиите ми от личното ми равнище на развиване като обичащ човек, както и на чувството ми за протичащото се с мен и с другите хора.

Любовта има толкоз разнообразни лица и е толкоз многообразна и многопластова, че в никакъв случай няма изцяло да я проумеем.

Но според от силата на възприятията си можем последователно да проникваме в нея.

Защото тя ще бъде разбрана единствено от обичащ или обичал човек. Онзи, който някой ден изцяло ще я познае, е достигнал Бога, тъй като пътят към Бога е Любовта.

В реалност, колкото повече обичаме, толкоз по-трудно е да не имаме вяра в Него.

Любовта е най-голямото обогатяване в живота на у всеки. Тя е по този начин нужна за съществуването, щастието и растежа ни, както въздухът – за тялото.

Но какво е тя въпреки всичко?

Любовта е космична сила, която – сходно на въздуха при поемане – изпълва всяко разкриващо се за нея нещо. Затова тя може да бъде изпитана и в самотност.

Спомняте ли си моменти, в които сте се чувствали вътрешно изцяло открити, да вземем за пример – измежду природата – и сте усетили надълбоко благополучие? Това е била Любовта.

Единственото, което можем да създадем, с цел да се докоснем до нея и да я почувстваме, е трайно да осигурим достъп до вътрешния си свят. Енергията й е на наше разположение без ограничавания и в такава степен, в каквато успеем да й предоставим себе си.

Насочим ли вниманието си в положение на неприкритост към някой човек и способни ли сме – осланяйки се на личната си осъзнатост във връзка с самите себе си – в действителност да го забележим с всичките му особености, светли и сенчести страни, ние го обичаме до тогава, до момента в който съумеем да запазим това си положение.

Щом се заключим по някаква причина, любовта изчезва.

Пожелаем ли да намерим още веднъж път към нея, би трябвало да сме подготвени да превъртим ключа назад и да правим нужните съзнателни стъпки.

Този развой на наново отваряне не постоянно е елементарен и изисква непрекъснат кураж и подготвеност да разберем, да извиним по опция и да забравим. Но както всичко друго в живота, и това е въпрос на тренинг.

Колкото по-често се „ отключваме “ и „ отваряме “, каквото и да ни коства това, толкоз по-лесно се оправяме, до момента в който един ден „ потребността “ от заключване изцяло отпадне.

И колкото по-откровени сме в връзките си с другите хора (или партньори) и демонстрираме какво фактически ни вълнува (а освен положителните си страни) като в същото време умишлено се самонаблюдаваме, толкоз по сме в положение да обичаме.

Партньоритени и те би трябвало да се разкрият за нас. Защото по какъв начин инак бихме могли да обичаме нещо, което въобще не виждаме?

Двама души се обичат същински, единствено когато „ се отворят “ и станат забележими един за различен. Тяхната взаимна отвореност дефинира силата на любовта им.

Какво още е любовта?

Любовта е виждане.

Любовта е предоставяне.

Любовта е взимане.

Любовта е постоянно освен това.

Любовта е това, което ощастливява.

Любовта е светлина. Където и да пада, от нея става по-ясно, по-топло и по-искрено.

Любовта е лъчение във всички направления.

Любовта е зарево в нощта.

Любовта е почерк.

Любовта е единственият път, който уголемява съществуванието.

Любовта е единствената сила, която лекува раните в душата.