Почти на самото било, на две мили от Линдън-Кар, бе

Почти на самото било, на две благи от Линдън-Кар, бе ситуиран Уайлдфел Хол – древен властнически дом от времето на кралица Елизабет Първа, построен от сив камък, с доста доблестен и изящен тип, само че вътре несъмнено леден и мрачен. Малките ромбоидни прозорчета, надълбоко хлътнали в дебелите стени, с проядени от времето отдушници, безлюдието в близост, откритостта за всички ветрове и други естествени стихии, от които не можеха да го защитят засадените за тази цел борове, от дълго време осакатени от бурите, мрачни и унили като самото здание – всичко това го правеше несъответствуващ за жилище. Зад него се провиждаха две-три залинели ливади и върхът на възвишението, ръждивокафяв от пирена, с който бе обраснал, а пред дома (ограден с каменен дувар с желязна врата, украсена от двете страни с огромни топки от сив гранит – такива топки украсяваха покрива и фронтоните) се ширеше градина, в която в миналото са били отглеждани устойчиви растения и цветя, задоволително непретенциозни към почвата и климата, а също дървета и шубраци, приемащи най-покорно под безмилостните ножици на градинаря тези форми, които решаваше да им придаде фантазията му. Но в този момент, след дълги години оставена сама на себе си и лишена от грижи, станала жертва на сланата и сушата, на проливните дъждове и ветрове, обрасла с плевели и треволяк, градината представляваше странна панорама. Ограждащият основната алея жив плет от лигуструм бе съвсем целият пресъхнал, а оживялата му част – една трета от него – бе израсла буйно, един чемширен шубрак, подкастрен в миналото във формата на лебед, беше изгубил шията и половината си тяло, пирамидите от лаврово дърво в средата на градината, гигантският боец от едната страна на портите и лъвът, охраняващ другата, бяха неудържимо пуснали нови разклонения и придобили напълно приказен тип – тяхно сходство не можеше да се срещне нито на земята, нито на небето, както и в подземните води. Но младежкото ми въображение ги възприемаше като приказни зли духове, изцяло в стила на страховитите митове и предания, с които ни тъпчеше главите остарялата ни гувернантка, разказвайки ни за прежните жители на изоставените къщи и за призраците, които бродели из тях.
До момента, в който към този момент приближавах Уайлдфел Хол, бях съумял да гръмна един ястреб и две врани и бях изоставил мисълта да продължа лова. Бавно се запътих към остарялата къща, с цел да видя до каква степен се е трансформирала след появяването на новата й обитателка. Разбира се, не можех да си разреша да доближа портите и да надникна вътре, а се стопирах до каменната ограда на градината. Доколкото можах да преценява, всичко си бе останало, както преди – като се изключи едно от крилата, където счупените прозорци и разнебитеният покрив бяха поправени, а от комините на същото крило се виеха тънки струйки пушек.
Както стоях, опрял се на пушката и втрещен в най-странни мечти, в които тогавашните асоциации и младата отшелница, заживяла неотдавна зад тези старинни стени, играеха идентична роля, до слуха ми доближи ромолене и някакво отражение. Погледнах нататък и видях, че за ръба на оградата се беше хванала една дребна ръчичка, към нея се причисли и другата и над сивия камък се появи бяло челце, оградено от кестеняви къдрици, а след тях две сини оченца и мъничко носле с цвят на слонова кост.
Очичките не ме видяха, само че радостно се стопираха на Санчо, красивия ми черно-бял сетер, който шареше по ската, свел зурла до земята. Над стената изникна детско личице и детското гласче повика кучето. Кроткото ми куче се спря, подвигна зурла и другарски замаха опашка, само че не сподели никакво предпочитание да завърже по-близко другарство. Детето (около петгодишно момченце) се покатери на оградата и продължаваше да вика кучето, само че като се убеди, че напъните му са безполезни, очевидно реши да последва образеца на Мохамед и самото то да отиде при планината, щом тя не е поискала да пристигна при него. Ала едвам трансферирало се през оградата, и рокличката му се закачи за един мъчен клон на остарялата череша, израсла над зида. Момченцето се опита да се освободи и политна от стената, само че не падна на земята, а увисна във въздуха, пищейки, размахало крайници. Аз към този момент бях захвърлил пушката и подхванах клетника, изтрих очите му с рокличката, споделих му, че няма от какво да се бои, и повиках Санчо, с цел да успокоя разчувстваното дете.
То незабавно прегърна сетера и се усмихна през сълзи, само че в този миг желязната врата мощно изтрака, чу се ромолене на женски поли и при мен дотича мисис Грейъм – вратът й не бе загърнат даже с фино шалче и вятърът развяваше черните й коси.
– Дайте ми детето! – изрече тя безшумно, съвсем шушукайки, само че с паника и неспокойствие и изтръгна момченцето от ръцете ми, като че ли се боеше да не го заразя от страшна болест, а след това, стиснала с едната си ръка дребната ръчица на сина си, а другата положила на рамото му, ме мери с огромните си, блестящи, тъмни очи – бледа, бездиханна, потрепваща от мощната възбуденост.
– Нищо неприятно не съм сторил на детето, мадам – споделих аз, обезверен дали да се удивлявам, или да се гневя. – То се преметна през оградата, само че за благополучие съумях да го прихвана, когато се закачи и увисна на този клон, като предотвратих възможното злощастие.
– Моля ви за опрощение, сър – измънка сепнато тя, само че незабавно се успокои, като че ли мъглата, забулила разсъдъка й, се бе разсеяла. Бледите й страни леко поруменяха. – Но ние с вас не се познаваме и помислих, че...
Наведе се, целуна момчето и нежно обви врата му с ръка.
– Помислихте, че желая да открадна сина ви?
Тя сепнато се разсмя, погали главицата му и отвърна:
– Изобщо не допусках, че може да се опита да прескочи оградата... Имам удоволствието да беседвам с мистър Маркъм, нали? – ненадейно попита тя.
Поклоних се и не се стърпях да я попитам по какъв начин се е досетила за името ми.
– Преди няколко дни ме посетиха сестра ви и майка ви, мистър Маркъм.
– Нима толкоз си приличаме? – възкликнах сюрпризиран аз и не се почувствах толкоз поласкан, колкото би могло да се чака.
– Има подобие може би в очите и в цвета на лицето... – отвърна тя, като ме огледа с известно подозрение. – А в случай че не се неистина, в неделя ви видях в черквата.
Усмихнах се. Тази усмивка, а вероятно и пробудените от нея мемоари подразниха с нещо мисис Грейъм, тя още веднъж одобри оня горделив и леден тип, който ме засегна в черквата – израза на извънредно отблъскващо неуважение, което по този начин хармонираше с чертите й, че изглеждаше напълно естествено за тях, до момента в който не се изгуби, а в този момент ми се стори още по-предизвикателен, тъй като не можех да го считам за привиден.
Довиждане, мистър Маркъм – сподели тя и потегли с детето си към градината, без да ме удостои нито с дума, нито с взор.