Писател, критик, режисьор, философ, преподавател, политически активист. Многоликият талант на

Писател, критик, режисьор, мъдрец, учител, политически деятел. Многоликият гений на Сюзан Зонтаг намира доста пътища на преобразяване, а измежду най-известните й творби е „ Болестта като метафора “ (1978), написана по време на лекуването й от рак на гърдата. Зонтаг си отива от този свят в края на 2004 г. от остра миелогенна левкемия, а ние споделяме определени фрагменти от посланията на книгата й.

(1933 ~ 2004)

Болестта като политическа метафора

Наказателната визия за заболяването има дълга история и изключително се засилва при рака. Говорим за „ битка “, за „ кръстоносен поход “ против рака; ракът е „ палач “; раковоболните са „ жертви на рака “. На пръв взор обвиненият е самата болест. Но болният също се изкарва отговорен. Общоприетите психически теории за заболяването трансферират крайната отговорност както за болестта, по този начин и за подобряването, върху нещастния болен. А практиките за лечение на рака не като просто болест, а като демонски зложелател, го трансформират в освен смъртоносно, само че и срамно заболяване. В зенита си проказата също буди сходен несъразмерен смут. През средновековието прокаженият е удостоверение за обществената корупция, илюстрация, емблема на упадъка. Няма нищо по-наказателно от това заболяването да се натовари със смисъл – неизбежно морализаторски. Всяка по-значителна болест, чиято причина е неизяснена и за която няма ефикасно лекуване, нормално е удавена в многозначителност. Първо, с заболяването се отъждествяват всевъзможни ужасии (поквара, крах, оскверняване, аномалии, неблагополучия). Самата болест се трансформира в метафора. Второ, в името на заболяването (като се употребява за метафора) този смут се трансферира върху други неща. Болестта се трансформира в един тип прилагателно. За нещо се споделя, че е болестоподобно, което значи, че то е гнусно, непоносимо. На френски lépreuse (прокажен) се използва за олющена фасада.

Епидемиите са всекидневно съпоставяне за публичен хаос. От „ pestilence “ (чума, мор) идва pestilent (смъртоносен, гибелен), което съгласно Оксфордския речник на британския език в метафоричен смисъл е „ нездравословен, унизителен за вярата, нравите или публичния мир – 1513 “; и pestilential (заразен, чумав) което е „ нездравословен, гибелен за морала – 1531). Представите за злото се проектират върху заболяването. А заболяването (така смислово натоварена) се проектира върху света.

В предишното сходни бомбастични показа непроменяемо съпровождат епидемиите – заболяванията, които са групово злополучие. През последните два века заболяванията, най-често употребяваните като метафора за злото, са сифилисът, туберкулозата и ракът – т.е. тези, които се възприемат най-много като самостоятелни. Сифилисът се счита на единствено за ужасна, само че за унизителна, просташка болест. Антидемократите я употребяват, с цел да обозначат светотатствата на егалитарната ера. Бодлер написа в една записка от незавършената си книга за Белгия:

„ Републиканският дух тече във вените ни, както сифилисът в костите: ние се демократизираме и се венеризираме. “

В смисъла на болест, която морално опорочава и физически омаломощава, сифилисът става общоприет облик в антисемитските полемики от края на XIX и началото на XX век. През 1933 година Вилхелм Райх сочи, че „ ирационалният боязън от сифилиса е всред основните източници на националсоциалистическите политически възгледи и техния антисемитизъм “. Но въпреки да е доловил проектирането на половите и политически уплахи върху заболяването в злокобните разпявки на „ Моята битка “, Райх по този начин и не се досеща по какъв начин се проектира личната му натраплива приложимост на рака като метафора за злините на модерната ера. Е, ракът като метафора може да покрие доста повече от сифилиса.

Сифилисът е стеснен като метафора, тъй като самата болест не се схваща като мистериозна, а единствено е ужасна. Белязаната приемственост („ Призраци “ на Ибсен), заплахите на секса („ Бюбю от Монпарнас “ на Шарл-Луи Филип, „ Доктор Фаустус “ на Ман) – премного смут има в сифилиса. Но не и тайнственост. Причината му е ясна и се приема за единствена. Сифилисът е най-зловещият подарък, „ излъчен “ или „ пренасян “ от най-често несведущ спедитор до неподозиращ адресат. За разлика от него туберкулозата се счита за тайнствена болест и болест с безчет причинители – също както през днешния ден, когато всеки знае, че ракът е неразрешима мистерия, само че и че зависи от доста фактори – ракообразуващи субстанции (карциногени) в околната среда, генетична предразположеност, намалени защитни сили на организма (поради предходно заболяване или прочувствена травма), характерологична податливост. Мнозина откриватели пък считат, че ракът е освен една, а над 100 клинично обособени заболявания, че всеки рак би трябвало да се изследва самичък за себе си и с времето евентуално ще се разработят куп медикаменти, по едно за всеки обособен тип рак.

…Туберкулозата и ракът са употребявани да изразят освен груби показа за опозоряване като сифилиса, само че също и много комплицирани усеща, свързани със силата и слабостта, с силата. Над век и половина туберкулозата е метафорично равносилна на изисканост, сензитивност, горест, безсилие; до момента в който всичко считано за жестоко, непреклонно, хищно може да се аналогизира единствено с рака. (Бодлер написа в есето си „ Езическото учебно заведение “ От 1852 година: „ Влудяващата пристрастеност към изкуството е рак, който гълтам всичко останало… “) Туберкулозата е двусмислена метафора – по едно и също време камшик и емблема за изтънченост. Но на рака в никакъв случай не се е гледало иначе с изключение на като на бич; в преносен смисъл той е варваринът вътре в нас. Докато за сифилиса се смяташе, че се придобива по въздържан метод – напълно нежелана болест, – за туберкулозата в миналото, а и за рака през днешния ден се счита, че са тип патология на силата, заболявания на волята. И на двете заболявания се приписват отговорности за силата и възприятията, страхове от пакостите, които предизвикват. Да хванеш туберкулоза е еднакво на дефектна или пропиляна жизнеспособност. В „ Домби и Син “ Дикенс написа за дребния Пол, „ че му липсвала виталност… и имал огромна телесна изнемощялост “. Викторианското разбиране за туберкулозата като болест на слабата сила (и нарасналата чувственост) намира точното си допълнение в концепцията на Райх за рака като болест на неочакваната сила (и притъпените чувства). По време, когато като че няма спънки човек да бъде работлив, хората се угрижват при дефицит на сила. В нашия век на разрушителното свръхпроизводство в стопанската система и на все по-нарастващите бюрократически пречки за индивида сме в боязън от несъразмерната сила и в паниката за силата, която няма отдушник.

Подобно на теорията на Фройд за измеримата сила (вложението) визиите за туберкулозата, зародили през предишния век (и траяли много и в нашия) преповтарят схващанията за първичното струпване на капитала. Човек има стеснен размер сила, която би трябвало да бъде вярно изразходвана. (Да стигнеш до оргазъм в британския от XIX век е наречено не „ да се получи “, а „ да се свърши “.) Аналогично със спестяванията силата може да се изтощи, да се изчерпи, да се изразходва, в случай че се пилее неразумно. Организмът стартира „ да се самоизяжда “, жертвата „ се топи “. В картината на рака обаче се употребява езикът на друга икономическа злополука: този на нерегулирания, неестествен, безреден напредък. Туморът има сила, а не болният; „ то “ е отвън надзор. Според описанията в учебниците раковите кафези са кафези, отхвърлили механизма, който „ обуздава “ растежа. (Растежът на естествените кафези е под „ самоконтрол “ с помощта на механизъм, който се назовава „ контактно ограничаване “.) Клетките без ограничавания, раковите, порастват погрешно, раковите разраствания унищожават естествените кафези в организма, градежа и функционалностите.

Ранният капитализъм приема нуждата от контролирания разход, спестяването, отчетността, дисциплината – стопанисване с рационално ограничение на желанието. Туберкулозата се показва с изразност, която сумира отрицателното предписание на homoeconomicus на XIX век: унищожение; изтляване; похабяване на жизнеността. Напредналият капитализъм се нуждае от агресия, нечиста сделка, основаване на нови необходимости   и (проблемът за задоволяването и незадоволяването); пазаруване па кредит; раздвиженост – стопанисване с ирационално глезене на желанието. Ракът се показва с изразност, която сумира отрицателното държание на homo economicus на XX век: Противоестествен растеж; угнетяване на силата, т.е. отвод от ползване или консумиране.

…Схващанията за рака оферират напълно разнообразни, отявлено груби хрумвания за лекуване. (Едно всекидневно духовитост от раковите лечебни заведения, изричано толкоз постоянно от лекарите, колкото и от пациентите, гласи: „ Лечението е по-ужасно от заболяването “.) И дума не може да става за галене на пациента. След като се одобри, че организмът е „ атакуван “ от рак единственото лекуване е контранападението.

Господстващите метафори в описанието на рака в действителност идват не от стопанската система, а от военния език: всеки доктор и всеки деликатен пациент най-малко познава, в случай че не е към този момент и привикнал с тази военна терминология. Така, раковите кафези не просто се множат; те нападат съответните органи. (Както се споделя в един учебник, „ злокачествените тумори разрушават органите даже когато порастват напълно постепенно “.) Раковите кафези метастазират от първичния израстък до най-отдалечени органи, като първо разполагат дребни аванпостове („ микрометастази “), както се допуска, въпреки и да са неоткриваеми. „ Защитните сили “ на организма рядко са задоволително мощни да унищожат тумора, който си е обезпечил лична хранителна база от кръвоносни съдове и наброява милиарди разрушителни кафези. Колкото и „ радикална “ да е хирургическата интервенция, колкото и да е „ сканиран “ организмът, множеството усъвършенствания са временни; вероятностите са, че „ туморната инвазия “ ще продължи или че изродените кафези в края на краищата ще се прегрупират и ще подхващат нов взлом против организма.

Лечението също е с бойни намеци. Лъчетерапията употребява метафори от въздушните битки; пациентите се „ бомбардират “ с рискови лъчи. А химиотерапията е химическа война, която борави с токсини. Лечението има за цел „ да убие “ кафези (без, допуска се, да убие пациента). Набляга се, даже прекалено много се натъртва на неприятните странични резултати. („ Агонията на химиотерапията “ е общоприет израз.) Невъзможно е да се избегне увреждането или унищожаването на здрави кафези (даже някои способи за лекуване на рака могат да причинят рак), само че се счита, че съвсем всички нанесени увреждания в организма на пациента са оправдани, в случай че спасят живота му. Разбира се, постоянно това не сполучва. (Както: „ Трябваше да разрушим Бен Сук, с цел да го спасим. “) Взима се поради всичко с изключение на организма.

Военните метафори се употребяват нашироко в медицината на първо време през осемдесетте години на XIX век, когато се отриват бактериите като болестотворни сътрудници – те „ нахлуват “, „ проникват “ в организма. Но в този момент, при рака, използването на термини от региона на обсадата и борбата за изложение на заболяването закупи поразителна буквалност и меродавност. И освен що се отнася до клиничния процес на заболяването и нейното лекуване – самата болест се възприема като зложелател, против който се води социална война. В още по-ново време борбата против рака към този момент звучи като колониална война – със съответните големи вложения на държавни пари – и в десетилетие, по кое време го колониалните войни ме се развиват прекомерно сполучливо, това военизирано сладкодумство сякаш си връща с противоположен резултат. Въпреки огромния прогрес в химиотерапията и имунотерапията, реализиран до 1970 година, скептицизмът измежду лекарите по отношение на ефикасността на лекуването нараства. Журналистите, които отразяват „ битката против рака “ постоянно предизвестяват аудиторията да прави разлика сред формалните илюзии и горчивите факт; преди няколко години един теоретичен журналист откри известия на Американското онкологично сдружение, че ракът се лекува и в тази област е реализиран напредък, „ който припомня оптимизма отпреди краха във Виетнам “. Все отново едно е да сме скептични за сладкодумието, обвързвано с рака, напълно друго – да поддържаме многото неинформирани лекари, които упорстват, че не бил отбелязал никакъв прогрес в лекуването му и че в действителност е неизцерим. Баналностите на американските противоракови институции, които неуморно приветстват идната победа над рака, както и професионалният скептицизъм на мнозина онколози, които приказват като капнали от борби офицери, затънали в безкрайна колониална война – това са огледалните деформации на милитаристическата изразителност, свързани с рака.

С разширение на раковата изразност в грандиозни военни схеми идват други деформации.. Обратно на туберкулозата, която се показва като одухотворяване на съзнанието, ракът се възприема като разрушение или смазване на съзнанието (от безсъзнателното). При туберкулозата човек се „ самоизяжда “, пречиства се, реализира същността си, същинското си „ аз “. При рака неразумните („ примитивни “, „ ембрионални “, „ атавистични ) кафези се развъждат и азът се изтласква от не-аза. Имунолозите дефинират раковите кафези, като „ трансформирани “.

…Но по какъв начин да бъдеш непоколебим нравоучител в края на XX век? Как, когато са толкоз доста нещата за порицание; по какъв начин, когато имаме нюх за злото, само че не и предходния набожен или метафизичен език, с цел да приказваме интелигентно за злото. Когато се опитваме да представим „ радикалното “ или „ безусловно “ зло, ние търсим съответни метафори. Но модерните метафори за заболяването до една са изтъркани от приложимост. Хората, които страдат от същинската болест, надали ще почувстват някакво облекчение, когато непрекъснато чуват да се повтаря наименованието на тяхното заболяване като въплъщение на злото. Историческо събитие или проблем може да се оприличи на болест единствено в извънредно ограничен смисъл на думата. А раковата метафора е изключително примитивна. Тя неизбежно води до опростяване на комплицираното, както и до самооправдание, в случай че не и фанатизъм.

…Разбира се, евентуално е в идващите години езикът, който се употребява за рака, да се развие. Той с категоричност ще се промени, когато заболяването най-сетне бъде разбрана и процентът на изцеление се увеличи. Той даже към този момент се трансформира с въвеждането на нови форми на лекуване. Както химиотерапията от ден на ден измества облъчването при лекуването на раковоболните, наподобява евентуално да се откри ефикасна форма на лекуване в някакъв тип имунотерапия (тя към този момент е въведена като в допълнение лекуване с потвърден ефект). Нови хрумвания се раждат в някои медицински кръгове, в които лекарите натъртват върху внезапното усилване на имунната реакция на организма против рака. С развиването на езика на лекуването от военните метафори на нападателната борба към метафорите, изтъкващи „ естествените защитни сили “ на организма (така наречената „ имунозащитна система “ може също – в случай че ще късаме изцяло с военните метафори – да се назова „ имуноспособност “), ракът ще бъде частично демитологизиран; и може би тогава ще стане налично нещо да се съпостави с рака, без сравнението да включва безусловно нито съдбовна диагноза, нито апел за битка с всевъзможни средства против някакъв смъртен, подъл зложелател. Може би едвам тогава към този момент ще е морално възможно – за разлика от в този момент – да се употребява ракът като метафора.

Но тогава евентуално никой няма да желае да съпоставя нещо извънредно с рака. Защото смисълът на тази метафора е точно, че се отнася за болест, по този начин преситена с показа за неизбежна обреченост. Защото схващанията ни за рака и метафорите, които сме му наложили, са значително изразно средство за огромните дефекти на нашата просвета, за повърхностното ни отношение към гибелта, за страха ни от възприятията, за безразсъдното и безгрижно отношение към същинските ни „ проблеми на растежа “, за неспособността ни да изградим съвременно индустриално общество, което вярно да контролира консумативността, а и за оправдания ни боязън от все по-бурния ход на историята. Бих предрекла, че метафорите на рака ще бъдат към този момент отживялост доста преди да се разрешат проблемите, на които са така безапелационно отражение.

Текстът е част от: „ Болестта като метафора. Спин и неговите метафори “, изд. „ Златорогъ “, 1999 година превод Христина Кочемидова
Източник със съкращения:
Изображение: redditmedia.com