Пиесата на Елена Алексиева Фантомна болка“ е донякъде предсказуема за

Пиесата на Елена Алексиева „ Фантомна болежка “ е ненапълно предсказуема за феновете на драматургичните й текстове. Разположена сред буквалността на „ Глас “ и алегориите на „ Терапевтът “, с прочувствени и мъчителни монолози като в „ Мадам Мишима “ (последните, за жал, най-малко), това е една история за мястото на чудото в живота ни и за това по какъв начин то може да отнеме толкоз, колкото и да даде.

В функциите са чудесният Стоян Алексиев; Михаил Милчев – уви, не чак толкоз чудесен; идеално подбраните за функциите си Петя Силянова, Николай Марков и Йорданка Стефанова в основната роля. Тя изнася цялото зрелище безусловно на раменете си – освен това на безръките си плещи, тъй като основната героиня в действителност няма ръце. Актрисата компенсира това с най-различни средства – от непрекъснатото придвижване на краката и тялото – доста сполучливи и изразителни, до задъхания глас, пресеклив от невидимата болежка – непрекъснатото повторение на срички и ехото на думите с придихания стои изкуствено и на доста места дразнещо.Историята е съвсем допустима в своята трагичност – една жена губи ръцете си при акцидент, неразбираемо дали неволна или злоумишлена. Потопена във фантомната болежка на изчезналите крака, търсеща по какъв начин да убие безкрайното празно време, тя стартира да рисува. Благодарение на жадните за сензации медии картините й стават шлагери, самата тя – звезда. Има единствено едно изискване – да не носи протези, да бъде безръка вечно. И всичко наподобява предсказуемо, до момента в който не идва чудото.

Въпреки капацитета на видяното на сцената и старанията на актьорите (а в някои случаи и престараването им) пиесата си остава прекомерно дословна и декларативна в своите послания, с цел да провокира същинско състрадание у публиката, най-малко в мое лице. От една страна точно с това би трябвало да се занимава театърът – с огромни и разтърсващи проблеми, които не спохождат постоянно битието ни. От друга – някак обидно ми е посланията и поуките да се рецитират от сцената с микрофон в ръка. Иначе на мястото на същинския катарзис се появява различен – и той фантомен.