Царство България и „еврейският въпрос”
/Пглед.инфо/ През месец март тази година се навършиха 80 години от деня на случване на две значими събития, свързани с историята на България: спасението на нашите евреи в рамките на старите граници на страната и депортацията на техните събратя от по този начин наречените „ нови земи ” – Тракия и Македония.
Тези значими събития в нашата нова история бяха огромно употребявани като мотив за продължаващото изпитание на набиращите мощ опити за реабилитация на фашизма в България.
Около датата на провалената депортация на евреите от старите лимити на България пoвечето медии се занимаваха с този въпрос или с това събитие, изначално преиначавайки историческата истина. Възвеличаваше се ролята на част от ръководещото фашистко болшинство в 25 Обикновено национално събрани отпред с неговия подпредседател Димитър Пешев, изкусно се отхвърляше каквото и да е определение на режима на тогавашна България като фашистки. И най-после се възвеличаваше ролята на монарха като избавител на евреите.
В същото време неголяма, само че добре проведена група от позакъснели монархофашистки анализатори на събитията от преди 80 година обясняваха за какво не са били избавени 11 343 евреи от така наречен „ нови земи ”. Както е известно, тези представители на еврейското малцинство в тогавашна Югославия и Гърция не са били български жители и по тази причина е нямало по какъв начин българската страна да се застъпи за тях. Като причина за това се акцентира, че териториите на така наречен „ нови земи ” – Вардарска Македония, Егейска Македония и Западна Тракия – не са били пълноценна благосъстоятелност на българската страна. Действително ситуацията е било такова.
Тук се срещаме с една колосална пропагандна машинация на тогавашния фашистки режим, че в резултат на „ блестящите победи “ на Вермахта и италианската войска на Балканите България се обединила от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. Така го е оповестил в Народното събрание министър-председателят проф. Богдан Филов на 19 април 1941 година Всъщност истината е напълно друга – по този начин наречените нови земи – Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са нова благосъстоятелност на Царството, а на Третия Райх, чийто фюрер великодушно дава чартърен тези земи за краткотрайно администриране от българските управляващи до края на войната. С това с гръм и тропот отлита прикачената тогава купа на Кобурга – „ цар-обединител “. При това оповестяването на тази другояче гигантска неистина е било съпроводено с мощно,,ура “ и хорово осъществяване на „ Шуми Марица! “ от депутатския корпус. Опитите за изявление на представители на демократичната буржоазна съпротива – Петко Стайнов и Никола Мушанов - са били уверено пресечени от бодърстващите представители на монархофашизма. Минават две години от това „ славно “ събитие – време, през което работи признатият през декември 1940 година Закон за отбрана на нацията – един безусловно изискан във фашистки жанр нормативен акт, усеща се крайното ожесточаване и на към този момент 20 години настоящия Закон за отбрана на страната и непреклонно разрастваща се революция и в България, и в така наречен нови земи.
Така пада първият мит за цар Борис като обединител на България. Това просто е една неистина. Чрез нея актуалните наследници на монархофашизма се пробват да оправдаят безпрепятственото предаване на тези нещастни 11 343 мъже, дами и деца. Те са изгорени от нацистите в лагерите на гибелта. И постоянно ще тежат на съвестта на тогавашните български админи от новите земи. Тях българският народ нямаше по какъв начин да ги избави, тъй като тези хора нямаха българско поданство, а както стана дума – те не са го придобили, тъй като тези земи не са били благосъстоятелност на България.
В интервала от включването на България в Тристранния пакт до опита за „ дефинитивно решение на еврейския въпрос “ стават доста събития. Две от тях са извънредно значими: вероломното нахлуване на нацистка Германия и нейните последователи от целокупна Европа против Съюз на съветските социалистически републики на 22 юни 1941 година Второто събитие: това е оповестеният на 2 февруари 1943 година погром на нацистката войска от руските военни сили при Сталинград. Именно това събитие изиграва скритата, само че мощна роля за спасението на 50 000 евреи в старите лимити на страната. От успеха на Червената войска при Сталинград до 10 март 1943 година, когато българските евреи е трябвало да бъдат депортирани в Германия, минават 40 дни - задоволително време за по-прозорливите монархофашистки депутати в 25 Народно събрание.
Много по-прозорлив от тях се оказва изпълняващият длъжността (и. д.) цар Борис Сакскобургготски. По спомените на неговия „ скришен консултант “ дъновиста Любомир Лулчев при срещата си „ царят “ му споделил със странния българо-турски израз „ бизим пиридставление битти “ – нашето зрелище свърши. В същото време кюстендилският народен представител и подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев стартира да събира подписка за анулация на депортацията на евреите. Не може да се отхвърли, че военната злополука на Вермахта при Сталинград е оказала своето въздействие върху самодейността на Пешев и други подписали неговото писмо за прекъсване на депортацията на евреите.
Днешните монархофашистки историци пускат следващата небивалица, че върху „ царя “ Хитлер упражнил необикновен напън. С една дума, Хитлер желал, но нашият монарх не давал. Тук е напълно натурален въпросът въобще допустимо ли е било някой да се опълчи на истеричния фюрер? Естествено не.
Самият А. Хитлер въобще към този момент не е интересувал от някакви си евреи в затънтения Югоизток на Европа. Той напълно е бил захласнат от злополуката на Вермахта при Сталинград.
Но тогава работи злокобният и безмилостно позорен Закон за отбрана на нацията. В него е въплътен духът на епохи насаждания в Европа фатализъм за пагубната роля на еврейството в международната история. Този дух нашепва:
„ Евреите ли? Че то е толкоз ясно! Eвреите са коренът на всички несгоди в обществото. А това ги прави изключително рискови за духовното и телесно здраве на българската нация… “
Такова е в най-сбит тип наличието на Закона за отбрана на нацията /ЗЗН/, гласуван от 25 Обикновено национално заседание. Но с цел да не пропусне нещо, което би дало опция на евреите да правят присъщите си злодеяния, то гласоподава още седем допълнения към към този момент упоменатия закон.
Това става в самия завършек на 1940 година, когато в България господства монархофашисткият режим на така наречен „ цар ” Борис.
Каква страна е била България през 1943?
Няма и не трябва да има никакво подозрение каква страна е била по това време – монархофашистка.
Страните от цяла Европа, като се изключи Англия и Съюз на съветските социалистически републики, са в ръцете на Хитлер. Съвременна Европа постепенно, само че несъмнено се фашизира, само че към момента срамежливо скрива част от тази истина, а тя е, че антисемитизмът на Стария континент сред двете международни войни е заразил целия остарял континент.
Нека да се върнем в България. Какво става в това прелестно царство, ръководено от прочувствено лоялен на народа цар, трудолюбив народ и блестяща интелигенция с верен фашистки светоглед. България – една процъфтяваща монархия, по думите на актуалните реанимирани монархофашисти със мощна национална валута и второ място по витален стандарт в Европа.
За всичко това ни приказва историята на нашата татковина.
На 24-ти декември 1940 година Обикновеното Народно заседание с подавляващо болшинство гласове приема Закон за отбрана на нацията (ЗЗН), който, дружно с признатия 15 години по-рано Закон за отбрана на страната, обрисува още един път рамките на злокобния монархофашистки режим в България. Всъщност България последователно се фашизира пет години преди влизането й в Тристранния пакт. Има и още нещо: в края на 30-те години в Европа все по-отчетливо се усеща лекият полъх на огромна нова война. Възходът на нацизма е неукротим – напролет на 1938 година Австрия се причислява към Третия Райх. През 1938 година откъсват от Чехословакия Судетската област; напролет на 1939 година оставащата от Чехия територия е окупирана, а Словакия става „ самостоятелна ” клерикалнофашистка страна. През есента на същата година Полша капитулира пред Вермахта. Нацистка Германия разгръща своята власт съвсем над цяла Европа.
Едновременно с това, към този момент напълно императивно, се популяризира и нацистката идеология, една от главните канони на която е расовата „ доктрина ” с нейното ядро – антисемитизма.
Всъщност нацистите легитимират като държавна политика това публично събитие – първо в Германия, а след това и оттатък нейните лимити. И Европа го възприема без особена опозиция като... една от своите полезности. Даже така наречената европейска междинна класа е инфектирана от антисемитизма, освен това в страни, които имат вековни демократични обичаи.
Друга, още по-неприятна истина за Европа от тези години се състои в това, че антисемитизмът се популяризира праволинейно дружно с антикомунизма. Мощната европейска реакция, която вижда в Хитлер „ архитекта на нова Европа ”, възприема неговия девиз: „ В тази Европа няма място за евреи и комунисти ”.
В този смисъл България не съставлява изключително изключение. Още в края на 20-те и при започване на 30-те години на 20 век, под усещането от поразителните триумфи на нацизма, в страната стартират да се появяват извънредно десни антисемитски организации. До встъпването на България в Тристранния пакт, макар привидната възбрана на каквито и да е политически организация, у нас се появяват тъкмо 10 профашистки юношески организации. Най-ярка и безкомпромисна е Ратници за прогрес на българщината (под българщина следва да се схваща цялост от черти, свойствени за българския народ). Освен тях действат Съюзът на българските национални легиони,,Общобългарски съюз „ Отец Паисий ”, Български народен юношески съюз, Съюз на военните от запаса и други
По-късно към тях се причисляват казионните юношески организации „ Бранник ” и „ Орле ”. След 1923 година за несъмнено време прогерманската буржоазия и нейната преса поддържат антисемитизма във всички негови форми – от умерените до най-гнусните.
Идва време и за първите улични антисемитски изстъпления в София, проведени са така наречените ратници, което е единствено въведения към законодателното одобряване на антисемитизма в качеството му на държавна политика. Неслучайно основните поборници на антисемитизма Петър Габровски и Александър Белев са ратници. Само че още преди този момент, благодарение на различен закон (Закон за отбрана на държавата), е даден старт на антикомунизма. Този закон се явява начало за юридическото оформяне на фашизацията на България, а подготвяният Закон за отбрана на нацията – неин юридически край.
Подготовката за него, както е известно, стартира от дълго време. Фашистките настроения на прогерманската ръководеща политическа клика са освен резултат, само че и причина за включването на България в Тристранния пакт. По своята същина Законът за отбрана на нацията (ЗЗН) е кървава поръчка от страна на профашистката клика в София по отношение на нейното бъдещо тясно съдействие с Райха.
Подготовката на закона стартира още през лятото на 1940 година, когато бъдещият началник на основания с решение на държавното управление комисариат по еврейсите въпроси (КЕВ) Александър Белев е командирован в Германия, с цел да „ изучи опита ” на нейната битка срещу „ международното еврейство ”. Така че не може да става и дума за оправдания заради оказан напън на Германия върху българското държавно управление да организира антиеврейска политика.
Във връзка с формалния антисемитизъм в страната могат да се видят и други събития, по-важни от тази командировка. През ноември 1940 година следва публична среща сред цар Борис III и Хитлер. Ускорената подготовка на ЗЗН е нужна за българския монарх, с цел да се появи пред Фюрера в най-хубав тип и да завоюва неговото доверие, тъй като в страната намерено работят сили, които са директно подвластни от нацистка Германия. Това е петата колона на българските предатели – легионери, ратници, отецпаисиевци и прочие, които не крият своето отношение към „ еврейския въпрос ”.
Царят добре знае истеричните антисемитски изстъпления на Хитлер и по тази причина бърза да се регистрира пред него със своя Закон за отбрана на нацията (ЗЗН).
Съвременната монархофашистка историография пояснява тези съмнения на монарха като демонстрация на държавническа мъдрост. Самият Кобург е изцяло апатичен към „ еврейския въпрос ”, само че неговото неистово предпочитание да запази трона обективно го прави съизвършител в адските действия на нацизма - от началото до края.
Не е инцидентно и друго: подготовката и приемането на ЗЗН от 25-ото Обикновено национално заседание става при държавното управление на Богдан Филов, който дефинира себе си като „ необразован политик ”. Своите обществено-политически възгледи той оформя дефинитивно релативно късно – едвам в края на 30-те години от 20 век. Преди това той просто е един от възпитаниците на немската просвета. Но за разлика от доста други немски ученици, които са антифашисти, с възхода на нацизма той възприема и неговата идеология. Затова не е инцидентно, че Б. Филов деликатно следи работата на комисията по антисемитските закони и е един от най-ревностните й поддръжници.
В началото на октомври планът за закона е към този момент подготвен, а на 7-ми октомври е одобрен от Министерския съвет и е импортиран за разглеждане в Народното събрание.
Още по-жестоки формулировки на текста към закона са препоръчани от министъра на правораздаването Васил Митаков, който е уверен, че битката с евреите би трябвало да се води с „ твърда ръка и безпощадно ”.
На 24 декември 1940 година позорният за България антиеврейски закон е признат с голямо болшинство от Народното събрание.
В това няма нищо изумително. Създаденото при дейното и намерено присъединяване на полицията по време на изборите 25-то Обикновено национално заседание е просто псевдопарламентарна украса на монархофашизма в България. Немногочислената съпротива в него – демократично настроените интелектуалци, комунисти и земеделци – е подложена на непрекъснат натиск; само че тя е задоволителна, с цел да покаже до каква степен е разграничено българското общество по „ еврейския въпрос ”. И точно това разделяне оказва помощ по-късно да се спасят 50 хиляди български съграждани от еврейски генезис.
От депутатите-комунисти срещу ЗЗН гласоподават Любен Дюкмеджиев, Тодор Поляков; от демократите – Никола Мушанов, Петко Стайнов и други Самият закон се състои от 4 елементи и като цяло това е характерен дискриминационен фашистки нормативен акт. На ”еврейския въпрос ” е отдадена втората част, озаглавена „ За лицата от еврейски генезис ”.
Необходимо е да се подчертае, че този закон не е заимствуван от нацистките Нюрнбергски закони. Той подхожда на българските условия, като превес получава религиозният пред расовия метод. Което не прави законът да е по-малко позорен или наказателен..
По ЗЗН на евреите е неразрешено:
- да избират и да бъдат избирани в органите на централната и локална власт; в каквито и да било публични организации;
- да бъдат назначавани на управителни длъжности в държавни, локални и частни юридически организации;
- да служат в армията и да бъдат членове на креативен съюзи;
- неразрешено им е да подписват брак с българи и българки;
- лимитира се активността на евреите в стопанската сфера;
- ограничиват се правата на евреите и правата върху тяхната благосъстоятелност.
ЗЗН и всички тези дискриминационни мероприятия разделят надълбоко българското общество.
Интелектуалната тайфа на актуалните монархофашистки историци ни рисува една изумително привлекателна картина за отношението на монархофашистката власт към евреите. Тези „ международни вредители “ са интернирани от София, само че в действителност по изказванията на горепосочената тайфа, те били изпращани в провинцията, където заживявали спокоен живот. Ако са били интернирани в села, там са се хранили с мляко и сирене. Всъщност не са били притеснявани от никого и безметежно са дочакали края на войната. Тази модерна демонстрация на исторически идиотизъм би учудила много хора. Но знаещите добре историята ни минимум не се учудват на изказванията на тези историци от монархофашистката порода.
Против закона се афишират незаконните Работническа партия и Работнически национален съюз. Към тях се причисляват легалната демократична съпротива от прогонените след 19 май 1934 година партии - радикали, народняци, демократи. Това са представители на буржоазнодемократичната съпротива в Народното събрание. Против ЗЗН се афишират също:
-Българската православна църква;
-Съюзът на българските писатели;
-Съюзът на адвокатите;
- Съюзът на българските лекари;
- Комитетът на българските кооперации.
Дори представители на държавното мнозинство в Народното събрание – Иван Петров, Марин Тютюнджиев и Георги Кондарев – гласоподават срещу фашисткия закон. Тогава прехваленият бранител на евреите – юристът Димитър Пешев не се е сетил да стори това. Той поддържа ЗЗН.
Няма да е пресилено, в случай че кажем, че цяла прогресивна България застава срещу Закона за отбрана на нацията. Което е огромна мощ. Тя става същински израз и притежател на изключителната етническа и религиозна приемливост на българския народ. Именно тя се опълчва на силите на българския фашизъм в неговата блестящо изразена монархическа форма.
В тази монархическа опаковка държанието на прогерманския политически хайлайф се демонстрира като типично фашистко. В хода на реабилитация на монархофашисткия режим в България актуалните негови издънки акцентират „ особените заслуги “ на монарха за спасяването на евреите в България. След като един път е провъзгласен за „ цар-обединител “ сегашните оправдатели на българския фашизъм въздигат монарха, лепвайки му още едно величаещо го определение – „ цар-спасител на евреите “. Какъв избавител на евреите е бил този така наречен цар, проличава от неговото изявление пред Св. Синод, който в цялостния си състав се афишира срещу антисемитските закони и акцията по депортация на евреите в лагерите на гибелта.
„ B речта си пред архиереите- съгласно протокола – той акцентира „ огромните пакости, които спекулативният дух на еврейството прави на човечеството от епохи.
Тоя дух на всички места е създавал ненавист измежду хората, безбожничество, морално разлагане и родоизмяна измежду народите въобще.
Тоя дух на далавера и отричане създавал и основава измежду обществата и народите неодобрение, разногласия, спорове, войни и всевъзможни други злополучия.
На тоя умозрителен дух значително се дължи и сегашният международен прелом. ”
Ето значикой съгласно Кобурга е провокирал тогавашния международен прелом, т.е. Втората международна война: евреите, несъмнено.
„ Вярно е ”, продължава „ царят на българите ”,„ че някои от огромните нации добре употребяват събраните посредством тоя умозрителен дух благосъстояния на еврейството ”.
Няма подозрение, че тогава това са Англия и Америка, с които от 13 декември 1941 година България е в положение на война. Но за разлика от тях, в които господства плутокрацията, има други от европейските нации, които „ към този момент са се уверили, че еврейската нечиста сделка е съдбовна пречка за свободното тяхно духовно, културно и национално-стопанско развиване.
Утях е узряло съзнанието, че колкото по-скоро бъдат освободени от въздействието и употребата на еврейството, толкоз по-скоро и по-здраво ще се ускорява и укрепва тяхното национално възприятие и тяхното родолюбие. ”
Ето в това е желал да убеди членовете на Св. Синод на Българската православна черква „ царят-обединител “ и дружно с това „ другар и избавител на евреите “. Но, популярност Богу, не е съумял. Както загатнах нагоре, Кобургът въобще не се е вълнувал за ориста на евреите. Това изявление на Кобурга потвърждава за следващ път, че той е бил виртуоз в двуличието. Пред Св. Синод той е приказвал, само че в това време е желал да остави своите родственици в Бъкингамския замък в Лондон с усещането, че се бори за спасяването на евреите.
По мотив всички тези спомагателни трофеи на Борис Кобургготски, бих желал да обърна внимание на нашите читатели, че този господин в никакъв случай не е бил цар. Той е узурпирал властта на 3 октомври 1918 година след абдикацията на татко си – цар Фердинанд, във флагрантно нарушаване на Търновската конституция.
***
Днес доста от фамилните и идейните наследници на антиеврейски организации в България са войнстващи демократи. Те отхвърлят, че в България е имало фашизъм. Но даже да забравим кървавите разправи с Войнишкото въстание от 1918 година, Юнското и Септемврийското въстания от 1923 година, злокобния Закон за отбрана на страната и други, то единствено Законът за отбрана на нацията е задоволително доказателство за това, че
Царство България е било фашистка страна.
Да не приказваме за идващите четири години на изстъпления от страна на цялата държавна машина на Царството срещу българските евреи, достигащи връхна точка в причастността си към гибелта на 12-те хиляди почтени жертви напролет на 1943 година...
В последно време тези две събития станаха още веднъж източник на разпри в българското общество. Едно от тези събития – спасението на съвсем 50 хиляди евреи, наши съотечественици – постоянно ще украсява нашето българско име. Другото събитие – депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия ще остане като кърваво леке върху господстващия тогава монархо-фашистки режим.
Защо се получава по този начин? Защо в единия случай ние приказваме за систематизирана заслуга на народа и неговия демократически хайлайф, а в другия – за виновност на режима? Отговорът напълно не е сложен.
През 1943 година има две Българии – България на българския трудов народ и България на пронацистката буржоазия с обслужващия я политически режим.
По този „ въпрос ” нормално царува безмълвие. Десните сили остават глухи и не споделят нищо по този мотив, другите се радват, че този „ въпрос ” наподобява към този момент е пропуснат.
Не, господа, той не е пропуснат! В България постоянно ще има хора, които знаят какъв фашизъм е имало в страната и постоянно ще го помнят. Именно този режим с неговия всепризнат водач, цар Борис III, носи моралнополитическа отговорност за депортацията на 12 хиляди евреи от „ новите земи ”...
Мнозина от потомците на тези, които в миналото са представлявали този режим, несъмнено бурно ще възразят. Те ще се държат безочливо, тъй като публичното внимание нормално се концентрира върху последния стадий от двете събития – на спасението и на депортацията.
Геополитически десант и в Троян с доцент Валентин Вацев, проф. Людмил Георгиев и трима Румен Петков-ци
Очакваме ви. Поканете и ваши другари и близки. Ще научите най-важните геополитически и вътрешнополитически вести от най-хубавите български анализатори.
Гласувайте с бюлетина № 14 за ЛЕВИЦАТА и съответно за 11 МИР Ловеч с лидер на листата Румен Вълов Петков - лекар по философия, основен редактор на `Поглед.Инфо` и в 25 МИР-София с преференциален №105. Подскажете на вашите другари в Ловеч и София кого да поддържат!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Тези значими събития в нашата нова история бяха огромно употребявани като мотив за продължаващото изпитание на набиращите мощ опити за реабилитация на фашизма в България.
Около датата на провалената депортация на евреите от старите лимити на България пoвечето медии се занимаваха с този въпрос или с това събитие, изначално преиначавайки историческата истина. Възвеличаваше се ролята на част от ръководещото фашистко болшинство в 25 Обикновено национално събрани отпред с неговия подпредседател Димитър Пешев, изкусно се отхвърляше каквото и да е определение на режима на тогавашна България като фашистки. И най-после се възвеличаваше ролята на монарха като избавител на евреите.
В същото време неголяма, само че добре проведена група от позакъснели монархофашистки анализатори на събитията от преди 80 година обясняваха за какво не са били избавени 11 343 евреи от така наречен „ нови земи ”. Както е известно, тези представители на еврейското малцинство в тогавашна Югославия и Гърция не са били български жители и по тази причина е нямало по какъв начин българската страна да се застъпи за тях. Като причина за това се акцентира, че териториите на така наречен „ нови земи ” – Вардарска Македония, Егейска Македония и Западна Тракия – не са били пълноценна благосъстоятелност на българската страна. Действително ситуацията е било такова.
Тук се срещаме с една колосална пропагандна машинация на тогавашния фашистки режим, че в резултат на „ блестящите победи “ на Вермахта и италианската войска на Балканите България се обединила от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. Така го е оповестил в Народното събрание министър-председателят проф. Богдан Филов на 19 април 1941 година Всъщност истината е напълно друга – по този начин наречените нови земи – Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са нова благосъстоятелност на Царството, а на Третия Райх, чийто фюрер великодушно дава чартърен тези земи за краткотрайно администриране от българските управляващи до края на войната. С това с гръм и тропот отлита прикачената тогава купа на Кобурга – „ цар-обединител “. При това оповестяването на тази другояче гигантска неистина е било съпроводено с мощно,,ура “ и хорово осъществяване на „ Шуми Марица! “ от депутатския корпус. Опитите за изявление на представители на демократичната буржоазна съпротива – Петко Стайнов и Никола Мушанов - са били уверено пресечени от бодърстващите представители на монархофашизма. Минават две години от това „ славно “ събитие – време, през което работи признатият през декември 1940 година Закон за отбрана на нацията – един безусловно изискан във фашистки жанр нормативен акт, усеща се крайното ожесточаване и на към този момент 20 години настоящия Закон за отбрана на страната и непреклонно разрастваща се революция и в България, и в така наречен нови земи.
Така пада първият мит за цар Борис като обединител на България. Това просто е една неистина. Чрез нея актуалните наследници на монархофашизма се пробват да оправдаят безпрепятственото предаване на тези нещастни 11 343 мъже, дами и деца. Те са изгорени от нацистите в лагерите на гибелта. И постоянно ще тежат на съвестта на тогавашните български админи от новите земи. Тях българският народ нямаше по какъв начин да ги избави, тъй като тези хора нямаха българско поданство, а както стана дума – те не са го придобили, тъй като тези земи не са били благосъстоятелност на България.
В интервала от включването на България в Тристранния пакт до опита за „ дефинитивно решение на еврейския въпрос “ стават доста събития. Две от тях са извънредно значими: вероломното нахлуване на нацистка Германия и нейните последователи от целокупна Европа против Съюз на съветските социалистически републики на 22 юни 1941 година Второто събитие: това е оповестеният на 2 февруари 1943 година погром на нацистката войска от руските военни сили при Сталинград. Именно това събитие изиграва скритата, само че мощна роля за спасението на 50 000 евреи в старите лимити на страната. От успеха на Червената войска при Сталинград до 10 март 1943 година, когато българските евреи е трябвало да бъдат депортирани в Германия, минават 40 дни - задоволително време за по-прозорливите монархофашистки депутати в 25 Народно събрание.
Много по-прозорлив от тях се оказва изпълняващият длъжността (и. д.) цар Борис Сакскобургготски. По спомените на неговия „ скришен консултант “ дъновиста Любомир Лулчев при срещата си „ царят “ му споделил със странния българо-турски израз „ бизим пиридставление битти “ – нашето зрелище свърши. В същото време кюстендилският народен представител и подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев стартира да събира подписка за анулация на депортацията на евреите. Не може да се отхвърли, че военната злополука на Вермахта при Сталинград е оказала своето въздействие върху самодейността на Пешев и други подписали неговото писмо за прекъсване на депортацията на евреите.
Днешните монархофашистки историци пускат следващата небивалица, че върху „ царя “ Хитлер упражнил необикновен напън. С една дума, Хитлер желал, но нашият монарх не давал. Тук е напълно натурален въпросът въобще допустимо ли е било някой да се опълчи на истеричния фюрер? Естествено не.
Самият А. Хитлер въобще към този момент не е интересувал от някакви си евреи в затънтения Югоизток на Европа. Той напълно е бил захласнат от злополуката на Вермахта при Сталинград.
Но тогава работи злокобният и безмилостно позорен Закон за отбрана на нацията. В него е въплътен духът на епохи насаждания в Европа фатализъм за пагубната роля на еврейството в международната история. Този дух нашепва:
„ Евреите ли? Че то е толкоз ясно! Eвреите са коренът на всички несгоди в обществото. А това ги прави изключително рискови за духовното и телесно здраве на българската нация… “
Такова е в най-сбит тип наличието на Закона за отбрана на нацията /ЗЗН/, гласуван от 25 Обикновено национално заседание. Но с цел да не пропусне нещо, което би дало опция на евреите да правят присъщите си злодеяния, то гласоподава още седем допълнения към към този момент упоменатия закон.
Това става в самия завършек на 1940 година, когато в България господства монархофашисткият режим на така наречен „ цар ” Борис.
Каква страна е била България през 1943?
Няма и не трябва да има никакво подозрение каква страна е била по това време – монархофашистка.
Страните от цяла Европа, като се изключи Англия и Съюз на съветските социалистически републики, са в ръцете на Хитлер. Съвременна Европа постепенно, само че несъмнено се фашизира, само че към момента срамежливо скрива част от тази истина, а тя е, че антисемитизмът на Стария континент сред двете международни войни е заразил целия остарял континент.
Нека да се върнем в България. Какво става в това прелестно царство, ръководено от прочувствено лоялен на народа цар, трудолюбив народ и блестяща интелигенция с верен фашистки светоглед. България – една процъфтяваща монархия, по думите на актуалните реанимирани монархофашисти със мощна национална валута и второ място по витален стандарт в Европа.
За всичко това ни приказва историята на нашата татковина.
На 24-ти декември 1940 година Обикновеното Народно заседание с подавляващо болшинство гласове приема Закон за отбрана на нацията (ЗЗН), който, дружно с признатия 15 години по-рано Закон за отбрана на страната, обрисува още един път рамките на злокобния монархофашистки режим в България. Всъщност България последователно се фашизира пет години преди влизането й в Тристранния пакт. Има и още нещо: в края на 30-те години в Европа все по-отчетливо се усеща лекият полъх на огромна нова война. Възходът на нацизма е неукротим – напролет на 1938 година Австрия се причислява към Третия Райх. През 1938 година откъсват от Чехословакия Судетската област; напролет на 1939 година оставащата от Чехия територия е окупирана, а Словакия става „ самостоятелна ” клерикалнофашистка страна. През есента на същата година Полша капитулира пред Вермахта. Нацистка Германия разгръща своята власт съвсем над цяла Европа.
Едновременно с това, към този момент напълно императивно, се популяризира и нацистката идеология, една от главните канони на която е расовата „ доктрина ” с нейното ядро – антисемитизма.
Всъщност нацистите легитимират като държавна политика това публично събитие – първо в Германия, а след това и оттатък нейните лимити. И Европа го възприема без особена опозиция като... една от своите полезности. Даже така наречената европейска междинна класа е инфектирана от антисемитизма, освен това в страни, които имат вековни демократични обичаи.
Друга, още по-неприятна истина за Европа от тези години се състои в това, че антисемитизмът се популяризира праволинейно дружно с антикомунизма. Мощната европейска реакция, която вижда в Хитлер „ архитекта на нова Европа ”, възприема неговия девиз: „ В тази Европа няма място за евреи и комунисти ”.
В този смисъл България не съставлява изключително изключение. Още в края на 20-те и при започване на 30-те години на 20 век, под усещането от поразителните триумфи на нацизма, в страната стартират да се появяват извънредно десни антисемитски организации. До встъпването на България в Тристранния пакт, макар привидната възбрана на каквито и да е политически организация, у нас се появяват тъкмо 10 профашистки юношески организации. Най-ярка и безкомпромисна е Ратници за прогрес на българщината (под българщина следва да се схваща цялост от черти, свойствени за българския народ). Освен тях действат Съюзът на българските национални легиони,,Общобългарски съюз „ Отец Паисий ”, Български народен юношески съюз, Съюз на военните от запаса и други
По-късно към тях се причисляват казионните юношески организации „ Бранник ” и „ Орле ”. След 1923 година за несъмнено време прогерманската буржоазия и нейната преса поддържат антисемитизма във всички негови форми – от умерените до най-гнусните.
Идва време и за първите улични антисемитски изстъпления в София, проведени са така наречените ратници, което е единствено въведения към законодателното одобряване на антисемитизма в качеството му на държавна политика. Неслучайно основните поборници на антисемитизма Петър Габровски и Александър Белев са ратници. Само че още преди този момент, благодарение на различен закон (Закон за отбрана на държавата), е даден старт на антикомунизма. Този закон се явява начало за юридическото оформяне на фашизацията на България, а подготвяният Закон за отбрана на нацията – неин юридически край.
Подготовката за него, както е известно, стартира от дълго време. Фашистките настроения на прогерманската ръководеща политическа клика са освен резултат, само че и причина за включването на България в Тристранния пакт. По своята същина Законът за отбрана на нацията (ЗЗН) е кървава поръчка от страна на профашистката клика в София по отношение на нейното бъдещо тясно съдействие с Райха.
Подготовката на закона стартира още през лятото на 1940 година, когато бъдещият началник на основания с решение на държавното управление комисариат по еврейсите въпроси (КЕВ) Александър Белев е командирован в Германия, с цел да „ изучи опита ” на нейната битка срещу „ международното еврейство ”. Така че не може да става и дума за оправдания заради оказан напън на Германия върху българското държавно управление да организира антиеврейска политика.
Във връзка с формалния антисемитизъм в страната могат да се видят и други събития, по-важни от тази командировка. През ноември 1940 година следва публична среща сред цар Борис III и Хитлер. Ускорената подготовка на ЗЗН е нужна за българския монарх, с цел да се появи пред Фюрера в най-хубав тип и да завоюва неговото доверие, тъй като в страната намерено работят сили, които са директно подвластни от нацистка Германия. Това е петата колона на българските предатели – легионери, ратници, отецпаисиевци и прочие, които не крият своето отношение към „ еврейския въпрос ”.
Царят добре знае истеричните антисемитски изстъпления на Хитлер и по тази причина бърза да се регистрира пред него със своя Закон за отбрана на нацията (ЗЗН).
Съвременната монархофашистка историография пояснява тези съмнения на монарха като демонстрация на държавническа мъдрост. Самият Кобург е изцяло апатичен към „ еврейския въпрос ”, само че неговото неистово предпочитание да запази трона обективно го прави съизвършител в адските действия на нацизма - от началото до края.
Не е инцидентно и друго: подготовката и приемането на ЗЗН от 25-ото Обикновено национално заседание става при държавното управление на Богдан Филов, който дефинира себе си като „ необразован политик ”. Своите обществено-политически възгледи той оформя дефинитивно релативно късно – едвам в края на 30-те години от 20 век. Преди това той просто е един от възпитаниците на немската просвета. Но за разлика от доста други немски ученици, които са антифашисти, с възхода на нацизма той възприема и неговата идеология. Затова не е инцидентно, че Б. Филов деликатно следи работата на комисията по антисемитските закони и е един от най-ревностните й поддръжници.
В началото на октомври планът за закона е към този момент подготвен, а на 7-ми октомври е одобрен от Министерския съвет и е импортиран за разглеждане в Народното събрание.
Още по-жестоки формулировки на текста към закона са препоръчани от министъра на правораздаването Васил Митаков, който е уверен, че битката с евреите би трябвало да се води с „ твърда ръка и безпощадно ”.
На 24 декември 1940 година позорният за България антиеврейски закон е признат с голямо болшинство от Народното събрание.
В това няма нищо изумително. Създаденото при дейното и намерено присъединяване на полицията по време на изборите 25-то Обикновено национално заседание е просто псевдопарламентарна украса на монархофашизма в България. Немногочислената съпротива в него – демократично настроените интелектуалци, комунисти и земеделци – е подложена на непрекъснат натиск; само че тя е задоволителна, с цел да покаже до каква степен е разграничено българското общество по „ еврейския въпрос ”. И точно това разделяне оказва помощ по-късно да се спасят 50 хиляди български съграждани от еврейски генезис.
От депутатите-комунисти срещу ЗЗН гласоподават Любен Дюкмеджиев, Тодор Поляков; от демократите – Никола Мушанов, Петко Стайнов и други Самият закон се състои от 4 елементи и като цяло това е характерен дискриминационен фашистки нормативен акт. На ”еврейския въпрос ” е отдадена втората част, озаглавена „ За лицата от еврейски генезис ”.
Необходимо е да се подчертае, че този закон не е заимствуван от нацистките Нюрнбергски закони. Той подхожда на българските условия, като превес получава религиозният пред расовия метод. Което не прави законът да е по-малко позорен или наказателен..
По ЗЗН на евреите е неразрешено:
- да избират и да бъдат избирани в органите на централната и локална власт; в каквито и да било публични организации;
- да бъдат назначавани на управителни длъжности в държавни, локални и частни юридически организации;
- да служат в армията и да бъдат членове на креативен съюзи;
- неразрешено им е да подписват брак с българи и българки;
- лимитира се активността на евреите в стопанската сфера;
- ограничиват се правата на евреите и правата върху тяхната благосъстоятелност.
ЗЗН и всички тези дискриминационни мероприятия разделят надълбоко българското общество.
Интелектуалната тайфа на актуалните монархофашистки историци ни рисува една изумително привлекателна картина за отношението на монархофашистката власт към евреите. Тези „ международни вредители “ са интернирани от София, само че в действителност по изказванията на горепосочената тайфа, те били изпращани в провинцията, където заживявали спокоен живот. Ако са били интернирани в села, там са се хранили с мляко и сирене. Всъщност не са били притеснявани от никого и безметежно са дочакали края на войната. Тази модерна демонстрация на исторически идиотизъм би учудила много хора. Но знаещите добре историята ни минимум не се учудват на изказванията на тези историци от монархофашистката порода.
Против закона се афишират незаконните Работническа партия и Работнически национален съюз. Към тях се причисляват легалната демократична съпротива от прогонените след 19 май 1934 година партии - радикали, народняци, демократи. Това са представители на буржоазнодемократичната съпротива в Народното събрание. Против ЗЗН се афишират също:
-Българската православна църква;
-Съюзът на българските писатели;
-Съюзът на адвокатите;
- Съюзът на българските лекари;
- Комитетът на българските кооперации.
Дори представители на държавното мнозинство в Народното събрание – Иван Петров, Марин Тютюнджиев и Георги Кондарев – гласоподават срещу фашисткия закон. Тогава прехваленият бранител на евреите – юристът Димитър Пешев не се е сетил да стори това. Той поддържа ЗЗН.
Няма да е пресилено, в случай че кажем, че цяла прогресивна България застава срещу Закона за отбрана на нацията. Което е огромна мощ. Тя става същински израз и притежател на изключителната етническа и религиозна приемливост на българския народ. Именно тя се опълчва на силите на българския фашизъм в неговата блестящо изразена монархическа форма.
В тази монархическа опаковка държанието на прогерманския политически хайлайф се демонстрира като типично фашистко. В хода на реабилитация на монархофашисткия режим в България актуалните негови издънки акцентират „ особените заслуги “ на монарха за спасяването на евреите в България. След като един път е провъзгласен за „ цар-обединител “ сегашните оправдатели на българския фашизъм въздигат монарха, лепвайки му още едно величаещо го определение – „ цар-спасител на евреите “. Какъв избавител на евреите е бил този така наречен цар, проличава от неговото изявление пред Св. Синод, който в цялостния си състав се афишира срещу антисемитските закони и акцията по депортация на евреите в лагерите на гибелта.
„ B речта си пред архиереите- съгласно протокола – той акцентира „ огромните пакости, които спекулативният дух на еврейството прави на човечеството от епохи.
Тоя дух на всички места е създавал ненавист измежду хората, безбожничество, морално разлагане и родоизмяна измежду народите въобще.
Тоя дух на далавера и отричане създавал и основава измежду обществата и народите неодобрение, разногласия, спорове, войни и всевъзможни други злополучия.
На тоя умозрителен дух значително се дължи и сегашният международен прелом. ”
Ето значикой съгласно Кобурга е провокирал тогавашния международен прелом, т.е. Втората международна война: евреите, несъмнено.
„ Вярно е ”, продължава „ царят на българите ”,„ че някои от огромните нации добре употребяват събраните посредством тоя умозрителен дух благосъстояния на еврейството ”.
Няма подозрение, че тогава това са Англия и Америка, с които от 13 декември 1941 година България е в положение на война. Но за разлика от тях, в които господства плутокрацията, има други от европейските нации, които „ към този момент са се уверили, че еврейската нечиста сделка е съдбовна пречка за свободното тяхно духовно, културно и национално-стопанско развиване.
Утях е узряло съзнанието, че колкото по-скоро бъдат освободени от въздействието и употребата на еврейството, толкоз по-скоро и по-здраво ще се ускорява и укрепва тяхното национално възприятие и тяхното родолюбие. ”
Ето в това е желал да убеди членовете на Св. Синод на Българската православна черква „ царят-обединител “ и дружно с това „ другар и избавител на евреите “. Но, популярност Богу, не е съумял. Както загатнах нагоре, Кобургът въобще не се е вълнувал за ориста на евреите. Това изявление на Кобурга потвърждава за следващ път, че той е бил виртуоз в двуличието. Пред Св. Синод той е приказвал, само че в това време е желал да остави своите родственици в Бъкингамския замък в Лондон с усещането, че се бори за спасяването на евреите.
По мотив всички тези спомагателни трофеи на Борис Кобургготски, бих желал да обърна внимание на нашите читатели, че този господин в никакъв случай не е бил цар. Той е узурпирал властта на 3 октомври 1918 година след абдикацията на татко си – цар Фердинанд, във флагрантно нарушаване на Търновската конституция.
***
Днес доста от фамилните и идейните наследници на антиеврейски организации в България са войнстващи демократи. Те отхвърлят, че в България е имало фашизъм. Но даже да забравим кървавите разправи с Войнишкото въстание от 1918 година, Юнското и Септемврийското въстания от 1923 година, злокобния Закон за отбрана на страната и други, то единствено Законът за отбрана на нацията е задоволително доказателство за това, че
Царство България е било фашистка страна.
Да не приказваме за идващите четири години на изстъпления от страна на цялата държавна машина на Царството срещу българските евреи, достигащи връхна точка в причастността си към гибелта на 12-те хиляди почтени жертви напролет на 1943 година...
В последно време тези две събития станаха още веднъж източник на разпри в българското общество. Едно от тези събития – спасението на съвсем 50 хиляди евреи, наши съотечественици – постоянно ще украсява нашето българско име. Другото събитие – депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия ще остане като кърваво леке върху господстващия тогава монархо-фашистки режим.
Защо се получава по този начин? Защо в единия случай ние приказваме за систематизирана заслуга на народа и неговия демократически хайлайф, а в другия – за виновност на режима? Отговорът напълно не е сложен.
През 1943 година има две Българии – България на българския трудов народ и България на пронацистката буржоазия с обслужващия я политически режим.
По този „ въпрос ” нормално царува безмълвие. Десните сили остават глухи и не споделят нищо по този мотив, другите се радват, че този „ въпрос ” наподобява към този момент е пропуснат.
Не, господа, той не е пропуснат! В България постоянно ще има хора, които знаят какъв фашизъм е имало в страната и постоянно ще го помнят. Именно този режим с неговия всепризнат водач, цар Борис III, носи моралнополитическа отговорност за депортацията на 12 хиляди евреи от „ новите земи ”...
Мнозина от потомците на тези, които в миналото са представлявали този режим, несъмнено бурно ще възразят. Те ще се държат безочливо, тъй като публичното внимание нормално се концентрира върху последния стадий от двете събития – на спасението и на депортацията.
Геополитически десант и в Троян с доцент Валентин Вацев, проф. Людмил Георгиев и трима Румен Петков-ци
Очакваме ви. Поканете и ваши другари и близки. Ще научите най-важните геополитически и вътрешнополитически вести от най-хубавите български анализатори.
Гласувайте с бюлетина № 14 за ЛЕВИЦАТА и съответно за 11 МИР Ловеч с лидер на листата Румен Вълов Петков - лекар по философия, основен редактор на `Поглед.Инфо` и в 25 МИР-София с преференциален №105. Подскажете на вашите другари в Ловеч и София кого да поддържат!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ