Петна в нашия обществен живот Никой народ няма в живота

Петна в нашия публичен живот

Никой народ няма в живота си толкова и таквиз груби несъгласия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ.

Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас желаят да се покажат, че са освен това, от каквото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им - подражателство на европейския. Думите им са за огромни работи и желанията им клонят към високи положения. За достолепието им не питай, те се смятат почтени за всичко, без минимум подготвяне и без позитивни качества.

Тези хора не помнят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е положението на този народ. Като гледат на това положение, те не познават и потребностите на народа, а слугуват на цели, които са съвсем всеки път противоположни на националните.

Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаеш пред тези български глави на европейски манер. Те ще ти приказват с някакви безсистемно определени по вестниците думи и ще се мъчат да ти внушат, че те са не като другите.

Ако бяха се спрели тези глупави искания единствено на това, единствено на думите и облеклата, ний не бихме споделили ни дума, тъй като всякой е свободен да живее и да се облича както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тези, от тази сбирщина, наши сънародници.

Като не наподобяват на народа по осанка, тези хора си намислили, че не му наподобяват и по вътрешните си достолепия. Народът е за тях куп от глупави твари: а те самите са разсъдъкът и главата на тази безсмислена маса. Каквото главата стои над тялото, така и те желаят да стоят над всичкия народ.

Еднъж неправилни в мислите си за себе си, тези хора на всичко ще гледат и гледат неправилно. Те понечват оттова, дето да прибират работите в ръцете си, да разправят всичко и над всичко да стоят. И така дохожда, че те се турят отпред на обшествените и националните ни дела; на всички места съвсем общинските работи са в ръцете на таквизи самомнителни шефове и затуй са и така управени и отиват толкова добре, както ги виждаме.

Колко пътя ни се е случвало да чуеме от тези високо почтени хора, че на събранията не трябвало да се викат простите хора (народът), тъй като нищо не разбирали. Но, господа самоуправници, същото това, дето казвате, че народът е елементарен, би трябвало да ви кара да го приемете в събранията, щото вашите светлини да осветляват и него и да го изваждат от незнанието, за което го презират.

Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, само че изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на доста места; само че чорбаджилъкът, гледаме, че не угаснува... Мястото на старите заловиха млади чорбаджии, които се носят по европейски и без да схващат от нищо европейско. Тези млади чорбаджии са, които се смятат за най-достойни сред българите, единствено и единствено тъй като са облечени по модата и знаят да лъжат доста по-безсъвестно от старите чорбаджии, още и без да се причървяват; те са, които замазват очите на света с няколко книжни думи и покриват с думите си най-дебелото незнание в делата на обществото; те са, които използват общите работи за средства към високи положения; теса, които напущат скромните, само че почетните си занятия за чорбаджилъка и за месечните заплати: те са, които подкопават стремежи и стремления, с цел да завоюват благоволението на началството и да станат стражари на народа си; те са, които отстраняват през днешния ден народа от общите работи и които демонстрират едно тираническо безчинство. С една дума, те са, които висят през днешния ден на врата на народа наместо старите до през вчерашния ден чорбаджии.

Когато съпостави человек делата на старите чорбаджии-изедници с делата на младите чорбаджии-модници, у последните ще се намерят по-големи мерзости.

Злините на старите чорбаджии рядко са закачали повече от една община, само че злините на днешните чорбаджии закачат цялостен народ. Безмерното самолюбие на тези чорбаджии се простира на всичките работи и всичко закача: общите каузи на цялостен народ, вестникарството, учебните заведения, черковните каузи - всичко пропада по тяхното злоупотребление, от всичко строят подножието на своето въздигание.

Инак не може и да бъде. Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те желаят да живеят не по заслугите си и достолепията си, а по образеца на по-горните от тях, тогаз не ще подозрение, че всичката им предприемчивост ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и огромни заплати без позитивни достолепия, те би трябвало да използват в дело най-долните качества като: неистина, двуличие и други, още по-добри от тях.

Малко ли са теготиите на народа, та би трябвало и самите синове, които е той родил, да го натоварят с още нови? Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му потребности и ограничения, наместо да му оказваме помощ с всичките си сили в удовлетворението на потребностите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калът, а сами се вьздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му. За да живеем като по-горните, ний вършим всевъзможни мерзости и съсипваме цялостен народ. Ний не щем да знаем за положението на народа и не мислим - нашият живот наподобява ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него.

Че нашият живот е цялостно несъгласие на националната патриархална елементарност, че нашата заможност, купена със задушавание на нравственото възприятие, е огромна несъобразеност измежду националната оскъдица - за това ний не си ни помисляме. Ний желаеме нам да е добре, а целият народ, в случай че ще, и на огън изгоря.

Ако ни слушат, ний сме най-умните в народа; а пък нямаме ни толкова разум да разберем на какво приличаме с европейската си багра върху платното на националния живот. Имаме разум да се употребяваме от лъжата, само че нямаме разум да разберем, че лъжата не завожда далеко и че благополучието от неистина тъкожде лъжовно.

С настояването си да се покажем европейци ний се явяваме положителни маймуни, които правят всичко по подражателство и на които всичкото изкуство състои в някакви играчки за услаждане на зрителите-господари.

Умният човек в никакъв случай не живее по образеца на другите. Той всеки път гледа своите средства и се съгласява с условия, които окружават народа му. За умния человек е несносно това, дето народът да живее просто и да се бори със сиромашията, а той да се гордее с стилните си облекла, с престорения си живот и противозаконна разкошност. За него това не е человещина!

И не е заслужено, и омразно е да ламтим за почести, с цел да се отделим по-скоро от народа и да се възправим над него; само че неразумието не ни оставя да забележим тази огромна неправда. Ний сме запнали нагоре и не снемаме очи да погледнем и надолу. Ний гледаме единствено тези, що са над нас, що са по-богати, и по-охолни, и всичките ни грижи са - по какъв начин да се възкачим до тях.

Да погледнем надолу и да забележим бедните и претеснените, на това не се решаваме. Ако бихме хвърляли очи надолу, в случай че бихме гледали по-често оскъдността до най-долните й степени, тогаз ний мн-малко бихме противоречили в общия живот на народа, по-малко бихме бягали след чорбаджилъка и европеизма и по-малко бихме обременявали народа. Тогаз ний щяхме да бъдем признателни от своето непретенциозно състояние и не щяхме да го меняваме с безскрупулност. Тогаз ний бихме имали по-голяма человещина.

Тогаз ний бихме се държали о народа с двете си ръце и в никакъв случай не бихме желали да се въздигаме без него. Тогаз нашето разделяне от народа щеше да ни се покаже във всичката си отвратителност...

Человек не е безумно животно, само че създание рационално и общежително; той не може да примине без сходните нему ни една минута. Още по-малко може той без тези, които приказват неговът език, които го обикалят от вси страни. Но като има потребност от обществото и като получава неговите помощи на всякой час, на всяка стъпка, той с това се задължава, обвързва се с длъжности към това общество. Обществото има право да чака от него осъществяването на тези длъжности и да не прости николу тяхното неуважение.

Додето человек се смята член на едно общество, той би трябвало да дели и злото, и положителното на това общество. Който се демонстрира член единствено тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и даже отива против неговите ползи, той не би трябвало да се смята за част от обществото и не би трябвало да се споделя, че принадлежи на еди-кой си народ. Обществото би трябвало да отсича от себе си таквизи членове и да ги покрива с всеобщо пренебрежение.

Просим опрощение от всички тези, които не са тази сбирщина, за която си позволихме да поговорим.

Македония, 1871г.

* Портрет от 1884 година на Иван Карастоянов, Уикипедия