Петър КичашкиПетър Кичашки, Труд“Нямаме нужда от джедаи или космонавти на

Петър Кичашки
Петър Кичашки, „ Труд “

Нямаме потребност от джедаи или космонавти на задача. Имаме потребност от уравновесени и уравновесени хора

Всеки е имал съмнителното благополучие да гледа тъп филм на Стивън Сегал или Долф Лундгрен. В него сюжетът постоянно е еднакъв. Добрият воин е бивше ченге /военен/разузнавач. Той не се занимава с мръсната игра или най-малко към този момент не се занимава.

Докато не е предназначен от своите най-близки съратници от някогашната му работа, с цел да им помогне. Врагът постоянно е еднопосочно зло – терорист или различен екстремист, който желае да унищожи света или най-малкото Ню Йорк. В екипа си е събрал съмнителни барети я от някогашна Югославия, я от някоя от Съветските републики. Откраднали са нуклеарна бойна глава и ще я взривят на Таймс Скуеър. Но нашият добър воин се появява в последната минута и с скука ступва неприятните. В сцените с пердах той неизбежно пребива 70 до 80 индивида с голи ръце, а при престрелките стреля на мрачно и през стена, като с всеки от 400-те патрона на револвера си убива по 4-5 индивида по едно и също време.

Във финалната сцена той съумява да хвърли злия терорист я в котел с киселина, я в пещ с разтопено желязо. При гибелта си злият персонаж съумява да прокълне положителния с нещо хвалебствено от рода на „ Не подозирах, че си толкоз популярен, мамка му! “ или нещо сходно. Добрият обезопасява бомбата, когато броячът е стигнал 1 секунда преди експлозия. Филмът свършва по какъв начин той се качва в кабриолет със своята колежка, която се е появила веднъж и половина преди този момент във кино лентата и има четвърт имитация, и двамата отпрашват към залеза, където ги чака плевел секс и още битка с бъдещи представители на злото. Този филм е общо-взето с еднакъв сюжет, може актьорите да са разнообразни, само че в случай че си изгледал един подобен филм, все едно си ги гледал всичките.

Горе-долу се почувствах като в подобен филм на Стивън Сегал, когато чух някогашният министър-председател Кирил Петков да разгласи, че той и неговите съпартийци, дружно с „ Демократична България “ били „ положителните сили “. Първо си казваш, че нещо не си чул вярно. После те напушва смях, този господин с парапетите и джемкорповете се пробва да се самобрандира като рицар в бели доспехи. Даже няма кой да пусне да го каже за него, той самичък си го приказва. После ми стана мъчително –

представяте ли си каква загуба на допир с действителността би трябвало да има човек, с цел да гледа на света по подобен черно-бял метод?

Накрая ме хвана гняв – България се трансформира в развъдник на прочувствени разстройства, овластени до най-високите етажи на властта. Едно време можеше да се запознаеш с Наполеон в лудницата, през днешния ден лудницата е в Народното събрание и там наполеоновци дал Господ. Тази работа дори спря да ни прави усещане. Превърнала се е във фонов звук, в общоприетоо състояние.

Истината е, че морализаторстването в политиката постоянно е сигнал за задаващи се беди. Проблемът на „ моралните “ политици е, че те възприемат политиката като борба сред положителното и злото, в която те са положителното, а опонетът е постоянно злото. Няма приблизително състояние, няма място за подозрения или сиви зони – аз съм положително, оня против мен е зло. Сега, казусът идва в това, че точно подобен вид говорене основава условия за тоталитаризъм. Когато този против теб е зло, тогава ти си в правото си да ползваш всички позволени и неразрешени начини, с цел да го премахнеш. Не просто, че имаш това право, ти имаш даже обвързване да направиш всичко допустимо, с цел да премахнеш злото. Дори това да значи да извършваш противозаконни арести, да се хванеш в коалиция с почитателите на Путин и каквото друго наумим –

всичко е разрешено, когато положителното води война със злото.

При такава структура в действителност положителното и злото се размиват, релативират се. Днес ти може да правиш същите далавери, каквито е правил съперникът ти през вчерашния ден, само че тъй като ги правиш ти, това е положително, а когато ги прави той, това е зло.

Персонализирането на положителното е не просто високомерно, налудничаво и искрено рисково държание. То е проява всъщност на схващане на природата на положителното и злото. Човек, който излиза и споделя „ вижте, аз съм положителното “, най-вероятно е човек, който е надалеч по-голямо зло, в сравнение с самичък може да си показа. Злото, както е добре известно, е просто неявяване на положително. И когато ти заемеш моралната поза на добър по дифолт, тогава ти отказваш да погледнеш личните си кривици и започваш да живееш във подправен свят, в който за всеки твой неуспех е отговорно митичното зло, т. е. някакви външни на тебе сили, които са се наговорили да те провалят.

Такива хора в никакъв случай не носят отговорност за дейностите си, не признават грешките си и не се учат от тях.

Тези хора са рискови, тъй като той намира морално опрощение за всяко свое деяние. Погазих закона и поставих клетва в нарушаване на Конституцията – направих го в борба със злото. Дадох едни държавни пари на една моя доста близка – направих го в борба със злото. Сключих необичайно съглашение с незнайна компания в областта на енергетиката – направих го в борба със злото.

Нали става ясна картината? Пътят към пъкъла, споделят, с положителни планове бил застлан. Според мен има една особена перверзия хора, които са потвърдили управническата си отпадналост да показват високо самочувствие на сполучливи управленци. Един тип той е добър водач, пет-шест е потрошил изцяло. Да не приказваме, че това е опит да се вкара страната в сюжет, който е толкоз тъп, че дори Стивън Сегал не би го пуснал по кината.

Страната се разпада под напора на вътрешни и външни политически и стопански земетресения, тука нашите хубавци седнали да изясняват кой какъв брой добър бил. Момчета и девойки, налегнете си въглеродния отпечатък и си дайте сметка, че го докарахме до тук поради вашето късогледство, дебелоглав и егоцентризъм.

Обективната истина е, че, както пишеше Елин Пелин, всички сме супа от бели и черни бобчета.

Всички сме и положителни, и неприятни, всички имаме мощни и слаби страни. Политиците се пробват да се държат като безгрешни, а това не е правилно, това е лицемерно. Всички виждаме грешките им, няма потребност да се вършат на девици. И, мисля си, че в случай че властимащите, които и да са те, стартират малко по-критично да гледат на себе си, стартират малко по-остри и взискателни да са към своите лични дейности, тогава ще получат и повече доверие. Как за тия години не чух един да излезе и да каже обществено, че е позволил някъде неточност? Как станахте всички безгрешни, пък в същото време страната ни е на това състояние? Няма по какъв начин и двете неща да са правилни – и страната зле, и политиците съвършени. Едното от двете е неистина.

Идва акция. Съветвам всички партии да го дават малко по-скромно. Никоя не е в позицията на „ положителното “. Никоя, още по-малко тази, която по този начин се самотитулова. Хубаво би било и ние като жители малко да сме по-нетърпящи към подобен вид изцепки и откровените нелепости. Нямаме потребност от джедаи или космонавти на задача. Имаме потребност от уравновесени и уравновесени хора с темперамент, които да могат да принесат личното си его на олтара на отечеството. Имаме ли такива?