Първото издание на Метафизика на нравите“ се появява на бял

Първото издание на „ Метафизика на нравите “ се появява на бял свят през 1797 година, разграничено в две съществени елементи – „ Учение за правото “ и „ Учение за добродетелта “. Преводачът на българското издание Божидар Гумнеров споделя, че този метафизичен труд на Кант преглежда правото по този начин, както чистият човешки на практика разсъдък го изисква. „ Тук не се излага какво е правото в съответна страна и по съответно време; по-скоро се разкрива последователността в построяването на правната норма, само че не исторически, а логичен, като се предлага материал за обсъждане при построяването на някакво правно наставление. “

(Immanuel Kant, 1768, by Johann Gottlieb Becker (1720-1782), Schiller-Nationalmuseum, Marbach am Neckar, Germany)

♠ Право на фамилното съдружничество. Родителско право § 28.2

280

От Дълга на индивида към самия себе си, т. е. към човешкия жанр в лично му лице, произтича правото (ius personale) на лицата от двата пола да се получават реципрочно един различен посредством брака като движимости. По същия метод, и от раждането в тази общественост произлиза Дългът за предпазване и обгрижване на продукта на упоменатите лица, т. е., на децата. Последните – като лица – имат по този метод едно изначално и по рождение (а не наследено) право да бъдат обгрижвани от родителите си, до момента в който станат способни сами да се грижат за себе си. Това право е по силата на закона (lege), и е директно, т. е., не се изисква за него някакъв специфичен юридически акт.

Роденото дете е персона и ние не можем да си съставим разбиране за основаването посредством единствено някакъв физически акт на едно създание надарено със независимост. Затова, предвид на практиката е вярна, а също и нужна, концепцията да се преглежда актът на основаването на детето като подобен, с който своеволно бива сложено и доставено в света едно лице без неговото единодушие. Заради това им действие родителите са обременени с обвързаността – доколкото е по силите им – да създадат по този начин, че това лице да е предостатъчно от това си положение. Така, родителите не могат да третират своето дете като някакво свое произведение (защото едно надарено със независимост създание не може да бъде такава вещ). Те и не могат да го унищожат като някаква лична движимост, или да го изоставят на произвола на ориста. Защото с раждането те са доставили на този свят не просто някакво създание, а един жител на света, който са сложили в положение, което не може – също и съгласно правните понятия – да им е безразлично.

281

От този упоменат в предния параграф Дълг належащо произлиза също по този начин и правото на родителите да управляват и образоват детето до тогава, до момента в който то към момента не е способно да използва както телесните си органи, по този начин и разсъдъка си. Този Дълг включва, с изключение на препитаването, също и грижата да възпитават детето, и то, както прагматически, та то да би могло в бъдеще единствено да се устоя и развива, също по този начин и да го образоват морално; другояче родителите ще са отговорни за това, че са го занемарили. Всичко това продължава до времето, когато децата излязат отдолу под родителската власт (emancipatio, – формално освобождение от бащината власт) от който миг прекратява и бащиното право да заповядва. Родителите не получават никакво взимане към децата за възобновяване на разноските свързани с дотогавашното развъждане и усилия; за всичко това родителите, откакто са завършили развъждането на децата си, единствено могат да разчитат последните да се усещат обвързани към тях само водени като от някакъв благодетелен Дълг, а точно от признателност.

282

Тъй като родителите и децата са персони, следва, че децата не могат в никакъв случай да бъдат считани като благосъстоятелност на родителите си. Все отново, те принадлежат към Моето и Твоето на последните (защото децата сходно на движимости са във владението на родителите си и могат да бъдат върнати, даже срещу волята им, в това притежание, от владението на които и да са трети лица). Това право на родителите, обаче, не е нормално вещно право, и е неотчуждаемо (ius personalissimum). То, обаче, не е и някакво нормално персонално право, а съставлява едно персонално право с вещен темперамент. Тук се набива на очи, че към разделите на вещното и на облигационното право е належащо да се прибави и раздел със заглавие „ За персоналното право с вещен темперамент ”; досегашното систематизиране, затова, не е цялостно. Така, в случай че иде тирада за родителското право върху децата като част от домочадието, родителите могат освен да се базират на задължението на децата да се върнат дома, в случай че са избягали от къщи, само че имат и правото да им се наложат като на движимости и да ги заловят (като избягали домашни животни).

От: „ Метафизика на нравите “, Имануел Кант, изд. Фараго
*Portrait by Johann Gottlieb Becker, 1768, en.wikipedia.org