Панко АнчевИван Гранитски е едно от най-ярките и изразителни явления

Панко Анчев

Иван Гранитски е едно от най-ярките и изразителни феномени в българския книжовен и публичен живот. Неговото наличие в днешния ден е на създател и държавник с въздействие и престиж, с високи достижения в изкуството на словото и науката за него.

Енергията на този човек е безгранична и е постоянно съзидателна, тъй като той във всичките си проявления е създател, човек на духа и служението на отечеството. Такива хора не се уморяват в никакъв случай.

А даже да се уморят, няма да го покажат и да спрат най-малко за малко, с цел да си починат. Защото времето е малко, работата е доста, а хората за нея са малко. Затова индивидът, който ще я прави, би трябвало да е мощен, жизнен, предвидлив, неуморен, обединител и създател.

Обществената и книгоиздателската активност на Иван Гранитски е видна и с просто око. За нея е писано доста. Но за достиженията му като публицист, работещ в региона на рецензията, литературната история, поезията и публицистиката малко се написа, а още по-малко се проучват неговите достижения на създател. Критиката пробягва по неговите творби, изрича банални похвали или подозрения (защото, видите ли, той е държавник и издател, а писането е нещо друго. Или нещо сходно.), само че даже не се пробва да го проучва и изясни.

През последните години Иван Гранитски концентрира напъните си на критик и откривател върху проучването на литературния развой в другите му проявления, интервали, жанрове. Той излезе от баналните констатации за процеса като нормално събиране на литературно-исторически обстоятелства, имена на писатели, заглавия на книги и творби на литературата, в които се прави най-обикновена хроника на случилото се в литература. Такъв метод е характерен на мързеливия литературоведски разум и не дава нищо ново и потребно за проучването на литературата.

Гранитски търси идейните връзки сред писателите в границите на едно потомство или на един литературно-исторически интервал, родствата и спецификите, логиката и механиката на процеса, т. е. всичко това, което прави от многообразието и разнообразието на обстоятелствата стройна система, подредена по избрани правила.

Сега към този момент и с помощта на Иван Гранитски можем да стартираме да четем историята на литературата по различен метод, да я наблюдаваме точно като стройно и единно (макар и с неизбежните вътрешни противоречия) цяло, само че и да вървим по нейните интервали и да откриваме по какъв начин се е променяла, какви хрумвания е изразявала и какъв брой правилни са нейните свидетелства.

Иван Гранитски е по журналист по предопределение. Затова и неговата рецензия и литературна история са мощно повлияни от публицистиката и са изпълнени с публицистичен възторг и сила. Анализите му са постоянно оценъчни, само че оценките му са извлечени посредством бездънен и толерантен разбор на обстоятелствата и явленията. Той обича литературата, има правилен усет и постоянно се стреми да убеди своя четец да се съгласи с него и да го чете деликатно, с цел да се наслаждения на словото и облиците, на изразните средства и концепциите. И няма да е погрешно, в случай че кажа, че Иван Гранитски е критик на читателя. Той чете и проучва литературните произведения, с цел да помогне на читателя да се ориентира в хаоса на книжния пазар, а и в неразбориите в проучването на историята на българската литература в учебно заведение и в университетите. Без несъмнено да не помни, че неговата цел и задача е да изследва и преценя литературата като откривател.

Иван Гранитски е критик и откривател на образните изкуства. Той е техен ценител и движимост анализатор и познавач. Трудно е за един книжовен критик да написа за образните изкуства, тъй като техния език е друг от този на литературата и приказва в друга от литературата знакова система. Критикът не пояснява думи, а пространства, линии, цветове, светлина; сюжетът не е разказан, а изобразен. Но Гранитски ловко се пренастройва от езика на литературата в езика на образните изкуства и съумява разбираемо да покаже и потвърди за какво един художник е надарен и важен за историята.

Всичко, за което дотук пиша, Иван Гранитски го е проявявал още ранната си креативна младост. Още с първите си изяви той се утвърди като сериозен и проницателен критик, който не прави взаимни отстъпки с усета и позициите си и който деликатно следи литературния развой и бързо откроява ярките и значими нови имена в него.

Но през последните 20-25 години той се утвърди безапелационно като един от най-интересните и значими модерни български поети. Той написа интензивно лирика в едно време, когато разпадът на литературата и на поетичното слово бе достигнал най-ниското се ниво и разбирането на литература се изчерпваше с нейното отричане. Но Иван Гранитски бе учтив в други традиции; той бе познавач на словото и знаеше, че то има своите най-високи мостри и велики създателите. И се учеше от тях, усвояваше техния опит, обичаи, достижения. Тези му старания бързо се въплътиха в поетически произведения, в които лирическият персонаж деликатно следи природата и човешката душа и открива в тях великолепие и духовен смисъл.

Тази лирика зазвуча внушително и бе изцяло друга от безвкусиците на постмодернистите, чиято цел е да предизвикат и нервират, а не да показват времето и да свидетелстват за националния свят.

Много забавни и изцяло истински са стихотворенията на Иван Гранитски за природата. Впрочем, той е създател на много книги (между които „ Устие “, „ Гласът на тишината “, „ Зазоряване “, „ Акварел “, „ Пастел “), отдадени на наблюденията му над този удивителен и неразгадан свят на Божествената природа. Той се вглежда деликатно в пейзажа, с цел да проникне в него и открие детайлности, които рядко виждаме. Но поетът ги вижда и задържа в думите си.

Но наблюденията му не са над статични картини. Всичко в тези стихотворения се движи, неспокойно е и в придвижването се реализира и естествената естетика. Поетът я разказва въодушевено и доста тъкмо.
Големият принос на Иван Гранитски като стихотворец е философската лирика. Обикновено се счита, че философска е тази лирика, която се занимава с проблемите на живота и гибелта, която разсъждава за комплицирани и неразрешени въпроси.

Иван Гранитски обаче прави нещо друго: той пресъздава с поетичното си слово философията на Античността. Той разказва и интерпретира тази философия в цялата й трудност – изключително тази на траките, тъй като я познава чудесно. В поредност от удивително книги, наречена „ Мнемозина “ (в нея са планувани 18 поеми, съпроводени от студии на огромния наш учен-траколог проф. Иван Маразов) поетът споделя чудесата на античната мъдрост и въплъщава в слово напъните на тогавашния интелигентен и проникновен човек да опише за света посредством метафизичен категории.

За да бъдеш кадърен да го направиш с днешните думи и с днешния разум и схващане, би трябвало да познаваш тогавашния метод на мислене и да извлечеш от него основанията и на днешния разум да върви по тогавашния път и да извлича истините, които човечеството е не запомнило или е пренебрегнало в своя път към упадъка и неизбежната си крах.

Иван Гранитски е изпълнен със сили, сила, креативен дух, откривателски пориви, жадност за истина и изтънчено слово. Той носи в себе си доста хрумвания, които безусловно ще бъдат осъществени в неговото литературно дело.

Той, без подозрение, е ослепителен очевидец, интерпретатор и изразител на времето. Благодарение и на него това наше скудно време придобива известно достойнство, дух, светлина и се изпълва с вяра.