Може да получим партньорска комисионна от всичко, което купите от тази статия.
В антиутопичната социална сатира на Брандо Скайхорс „Казвам се Ирис “ (Simon & Schuster, подразделение на Paramount Global), най-новият роман от наградения автор на „Мадоните от Ехо Парк“, мексиканско-американска жена е изправена пред антиимигрантска стигма чрез разпространението на технологиите от Силиконовата долина, омразата - подклаждано насилие и мистериозна стена, израстваща от земята в предния й двор.
Прочетете откъс по-долу.
„Казвам се Ирис“ от Брандо Скайхорс $25 в AmazonПредпочитате да слушате? Audible има 30-дневна безплатна пробна версия, налична в момента.
Опитайте Audible безплатноСлед погребението двете малки момичета, на девет и седем години, придружиха своята опечалена майка у дома. Естествено те също бяха поразени от скръб; но от друга страна, те не познаваха баща си много добре и не го харесваха особено. Той беше пилот на авиокомпания и те го предпочитаха, когато го нямаше да работи; тъй като бяха будни малки момиченца, те бяха доловили намек, че и той го предпочита. Това беше през 1970-те години, когато пътуването със самолет все още трябваше да бъде бляскаво. Филип Лайънс беше прелетял със 747s през Атлантическия океан за BOAC, докато умря от инфаркт – за щастие не докато беше във въздуха, а на земята, прозаично закусвайки в хотелска стая в Ню Йорк. Авиокомпанията го беше докарала до вкъщи безплатно.
Цялата концентрация на момичетата беше върху майка им, Марлийн, която не можеше да се справи. По време на погребението тя дори не плака; тя беше вцепенена, сгушена в черното си палто от персийско агне, дребничка, мека и красива с тъмни очила, с кафява като сладник коса и червено червило от захарна фурма. Дъщерите й подозираха, че тя има много неясна представа какво се случва. Беше януари и върху студената като камък земя и гробовете в мрачното безлично гробище в долината на Темза лежеше на петна сняг. Марлийн явно никога преди не е била на погребение; момичетата също нямаха, но бързо разбраха нещата. Те вече бяха знаели от телевизията, например, че майка им трябва да носи тъмни очила до гроба, и бяха търсили слънчеви очила в скрина в спалнята й: това изведнъж стана техният терен сега, освободени от възможността да баща им се прибира отново у дома. Лулу подскачаше върху покривката за прасковен свещник, докато Шарлот ровеше из чекмеджетата. По време на различните завладяващи етапи от погребалната церемония момичетата усещаха майка си, която надничаше тайно наоколо, неспособна да се откаже от стария си навик да очаква пристигането на Филип, за да я измъкне от това. – Баща ти скоро ще дойде тук, предупреждаваше ги тя, неясно и безпомощно, когато се бунтуваха, крещяха и се мятаха из бунгалото в някаква игра.
Приемът след погребението трябваше да да бъдат при баба им, при майката на Филип. Шарлот можеше да прочете отчаяната молба в очите на Марлийн, вперени в нея сега, зад тъмните лещи. – О, не, не мога – бързо, крадешком каза Марлийн на по-голямата си дъщеря. – Не мога да се срещна с всички тези хора.
Откъс от „След погребението и други истории“ от Теса Хадли, авторско право 2023 от Теса Хадли. Публикувано от Knopf, подразделение на Penguin Random House LLC. Всички права запазени.
Вземете книгата тук:
„Казвам се Ирис“ от Брандо Скайхорс
25 $ в Amazon 28 $ в Barnes & NobleКупете на място от
За повече информация:
„Казвам се Ирис“ от Brando Skyhorse (Avid Reader Press/Simon & Schuster), в твърди корици, електронни книги и аудио форматиbrandoskyhorse.com
