Откъс от В търсене на холивудския прислужник
Откъс
Х.
Х. стартира да пречи на щастието ми още от учебно заведение. Дали към това го тласкаше завистта? Ревността? Омразата? Така и не научих, само че дейностите му бяха поредни и изненадващи. Причината беше Катя. Тя пристигна в класа ни по средата на втория период, в едно никакво време – нито зима, нито пролет, и аз незабавно съзрях в бледото й лице личното си благополучие. Усещането беше мълниеносно – като тънка игла, минаваща през сърцето, само че вечно. Постепенно щастието закупи забележими форми – то приличаше на книга, на албум, пазещ пожълтели фотоси, и моята единствена задача беше да го вардя или да не го не помни някъде, тъй като крадецът дебнеше. Крадецът – това беше Х. – имаше зорък взор и неприятна мисъл. Той ловеше усмивките ми към Катя, незначителните жестове на интерес, като преписването на домашните по математика или едновременното закъсняване за утринната гимнастика. Х. беше сръчен и всемогъщ. Ушите му долавяха шепота и неизречените думи, очите му виждаха оттатък мисълта. Именно по този начин Х. разбра, че съм поканил Катя на кино, и приготви първия си удар против щастието ми – прати две циганета да ме набият пред киносалона. Бабаитлък. Циганетата бяха мърляви и понамирисваха. Попилях ги за нула време, напсувах ги на майка, като хукнаха да бягат. Бях горделив от смелостта си. Х. се беше провалил, само че още тогава означих въображението, с което действаше. „ Хайде – протегнах ръка на Катя, – този страхливец най-малко да си беше посочил подлите очи ”, а момичето извади бяла везана кърпичка и ми я подаде. Видях, че съм си разкървавил пръстите, само че благородно отхвърлих жеста – знаех от баба ми, че петна от кръв не се перат.
После Х. се опита да ми скрои нов номер – проби дъното на лодката, с която возех Катя в градското езеро. Беше съумял да извади цяла дъска откъм кила и когато стигнахме доникъде на водната повърхност, лодката почна да се цялостни. Гнилата вода бълбукаше застрашително и пускаше жълти мехурчета. Беше епично и смъртоносно. Изгнилият „ Титаник ” се мяташе като риба измежду пластмасови шишета и подути отпадъци. Не можех да се оставя на случайността, нито на непозната благосклонност. Скочих от лодката и сграбчих момичето в стоманените си ръце. Градското езеро беше плитко – до коленете ми, аз подвигнах високо Катя – като знаме на храбростта си, и я пренесох до брега. Там я сложих отвесно, след това изцедих крачолите си. От тях изтекоха закани и попови лъжички. „ Пак се крие – вметнах разсеяно аз, – такова шубе не съм виждал, само че не може да ме стресне, не може. ”
Знаех, че човек би трябвало да се бори за щастието си, само че в титаничната борба с Х. научих, че още по-важно е да изчисляваш ходовете на съперника. Нещо като шах на щастието. Този урок усвоих, когато разбрах за подлия проект на Х. да не върви в казармата. По това време военната работа беше наложителна. В казармата момчетата ставаха мъже, по този начин както девойките се превръщаха в дами, откакто родят. Двете неща не бяха свързани. Х. обаче беше изплел загадка сметка, изчислявайки, че до момента в който аз пъдя Михаля по баирите в цялостно бойно снаряжение, той ще се увие към Катя и ще я заплени. Даже започнах да си представям зримо сцената – Х. приличаше на жълт бръшлян, а на змийската му глава имаше очила. Бръшлянът пълзеше по тялото на Катя и нашепваше отровни думи. Разбира се, номерът на Х. не можеше да мине – човек не зарязва щастието си току-тъй, и аз потърсих съвет. Някой трябваше да ми подскаже по какъв начин да се измъкна от очакващата ме клопка, по какъв начин да се хлъзна край мрачните полковници от Военното. Разпитвах цяла седмица сведущи по въпроса. Изборът не беше богат – от прострелване със самоделна пушка на глезена до изпиване на настърган прозорец, който трябваше да провокира инфектиране на бъбреците. Избрах второто, за глезена ми беше жалост, и влязох за месец в болница. Докато гледах тавана и настойчиво се оплаквах от болки в кръста, наборът наби крайник по плаца в казармата. Когато се явих наново пред военната комисия, полковниците ме следиха с намерено съмнение. Просто им миришех на беглец. Простих им развинтеното подушване, нямах разкаяние нито пред родината, нито пред рода, единственото възприятие, което ме владееше, беше насладата, че още веднъж съм надхитрил Х. и че никой не може да ме раздели от щастието в моя живот – Катя.
Любовта ни цъфтеше – беше прелестна като мак в лавандулова равнища, като платноходка в планинско езеро. Ала възприятието за заплаха не ме напускаше. Х. нямаше желание нито да отстъпва, нито да се отхвърля от подлите си номера. Х. беше противник от класа, който сменяше тактиката си, както хремавият хвърля кърпичките си. Беше тръгнал от заканите, мина през коварството, в този момент внезапно почна да се прави на гальовен и влюбен. Изпращаше всеки ден цветя на Катя. Береше ги по непознатите градини, увиваше дръжките им в станиол, след това намираше някое хлапе за куриер. Сигурно му даваше стотинки за услугата. Сърцевед беше Х., това не можеше да му се отхвърли – дамите обичат цветята, обичат и диамантите, и аз нервно заследих дали около нескопосаните букети не се търкаля някое ослепително камъче. Все още бисери нямаше, затуй въздъхнах с облекчение. После се разшетах и аз по лехите. Букетите, които правех, бяха два пъти по-големи от тези на Х., а в средата им постоянно стърчеше по една роза. Освен това връчвах цветята персонално на Катя. Правех го с реверанс и замислен взор. В очите ми грееше обич и фино удовлетворение, че още веднъж бях изпреварил съперника си.
Ала безсмислената конкуренция стартира да ме изтощава. Трябваше да се измъкна от нея и да оставя изобретателността на Х. да тича след вятъра по полето. Мислих дълго по тематиката, през акъла ми минаваха както ужасяващи решения, по този начин и подиуми, изпълнени с хубост и лиризъм. Избрах вторите – бяха по-близки до душевността ми – и желаех ръката на Катя. Ще кажете – белким бракът е крайната точка на щастието, оттатък която любовта е недосегаема? Или пък – от какво защищават измислените правила – от нас самите или от другите? И в двата случая подозренията ви ще са правилни. Доказа го и Х. Той като че ли обезумя от вестта за сватбата и мина към чист гнет. Първата незаконна стъпка съответства с първата ни брачна нощ. Х. не се посвени да я смути с бруталните си планове, да посее боязън и очакване за отплата. Покушението стана в брачната стая. Над новото ни ложе грееше голям полилей. Кристални форми подрънкваха нежно и предвещаваха самодоволство. През отворения прозорец долиташе аромат на липи – беше юни, а измежду цветовете се бяха сврели хиляди дребни славейчета и ни благославяха с безконечни гласове. Сигурно трябваше да се отпусна, да преживея най-великия момент в живота си, да се предам напълно на щастието. Ала едно малко кътче в съзнанието ми беше останало нащрек. Да затворим прозореца, подсказа то и аз изрекох на глас опасението му. Катя се усмихна великодушно; по какъв начин можеше да хлопнем вратата пред нежния славеев хор, по какъв начин можеше да прекъснем неземния мирис на липите? Съгласих се, загасих лампата, само че вместо да поведа брачната половинка си към брачното ложе, я дръпнах в предпазения ъгъл на стаята. Точно в този миг полилеят се откъсна от тавана и се сгромоляса върху леглото. Кристалните декорации загърмяха злокобно и разочаровано – явно търсеха отплата и желаеха кръв. „ Той е – изкрещях аз, – споделих ти да затворим прозореца, стрелял е по абажура, споделих ти. ” После изхвръкнах като вманиачен на улицата. Не беше мъчно да намеря мястото на стрелбата – беше в едни редки шубраци, тъкмо против стаята ни. Стори ми се, че тревата в близост е отъпкана, а в пролетната нощ се прокрадваше остра миризма – по този начин трябваше да звъни барута – на зла поличба и на гибел. Х. обаче беше липсващ. Завъртях се секунда – две, сетне под паника се понесох назад – бях оставил Катя сама и злосторникът можеше да е пресметнал грешката ми. Слава богу, страхът беше безрезултатен. Прегърнах жена си и седнахме в предпазения ъгъл. Така прекарахме нощта – сгушени и вслушани в шепота на липите. Беше прелестно и загадъчно, като че ли не бяхме сами в стаята.
С времето Х. май се поуспокои. Преглътна действителността и затаи обидата надълбоко в себе си. Сигурно я беше завил с вълнени одеяла, а от горната страна беше наметнал юрган, с цел да не й се чува гласчето. Последният опит беше по-скоро ехтене на предходната експанзия, бледа сянка на тогавашното въображение. И в действителност, по какъв начин да наречеш плоското му изпитание да ме прати в командировка за седмица. Явно беше приказвал с началника ми в службата, може би го беше черпил, може би го беше увещавал, че съм добър служащ и никой различен, единствено аз, би решил комплицирания проблем със закъсващото дружество в градчето Н. Началникът ми беше непоколебим и обективен, само че дори и такива хора се поддаваха на общителни усмивки и тънки подмятания. Разбира се, отхвърлих пътуването, не знаех дали затихващите признаци на злоба? ревнивост? ненавист? в Х. нямаше да лумнат още веднъж. Оправдах се със зъбобол, камъни в бъбреците и постепенно съсирване на кръвта. Добавих и махмурлук. Началникът ме гледаше като жива руина и в един миг се самосъжалих. Все отново съчувствието беше по-добър вид от злите проекти и аз леко се усмихнах. Бях пресякъл следващия опит на Х., бях по-предвидлив, по-умен, по-ловък от него. Аз заслужавах благополучие, не той.
Седмица след диалога с началника чух по какъв начин Катя ме вика, след това усетих леките й стъпки в тил. „ Вече си свободен – равно сподели тя, – Х. е умрял при злополука, тъпо е, само че несъмнено тази новина ще ти донесе облекчение. ” Трябваше ми време, с цел да вникна в думите на жена си. Не я разпитвах по кое време, по какъв начин, къде,, нито пък кой й е споделил за края на Х. Единственият въпрос, който си задавах, беше за какво Катя твърдеше, че съм свободен, и какво следваше от това. Постепенно проумях, че сред свободата и щастието съществува несъгласие. От една страна, бях се измъкнал от гнета на Х. и щастието ми нямаше да се хлъзга по ръба на риска. От друга – същото това благополучие беше плебей на Х. и в този момент не можех да го ръководя. Извърнах се постепенно. Срещу себе си видях млада жена. Лицето й беше неясно и непознато. Гледах я с учудване. Коя ли беше тя и по какъв начин звучеше прелестното й име? Излязох на стълбищната площадка. Стори ми се, че надолу по етажите крачи човек. Затичах се. Видях необятен мъжки тил. Допуснах, че това е Х., и го последвах смирено. Знаех – Х. ме водеше към щастието.
Х.
Х. стартира да пречи на щастието ми още от учебно заведение. Дали към това го тласкаше завистта? Ревността? Омразата? Така и не научих, само че дейностите му бяха поредни и изненадващи. Причината беше Катя. Тя пристигна в класа ни по средата на втория период, в едно никакво време – нито зима, нито пролет, и аз незабавно съзрях в бледото й лице личното си благополучие. Усещането беше мълниеносно – като тънка игла, минаваща през сърцето, само че вечно. Постепенно щастието закупи забележими форми – то приличаше на книга, на албум, пазещ пожълтели фотоси, и моята единствена задача беше да го вардя или да не го не помни някъде, тъй като крадецът дебнеше. Крадецът – това беше Х. – имаше зорък взор и неприятна мисъл. Той ловеше усмивките ми към Катя, незначителните жестове на интерес, като преписването на домашните по математика или едновременното закъсняване за утринната гимнастика. Х. беше сръчен и всемогъщ. Ушите му долавяха шепота и неизречените думи, очите му виждаха оттатък мисълта. Именно по този начин Х. разбра, че съм поканил Катя на кино, и приготви първия си удар против щастието ми – прати две циганета да ме набият пред киносалона. Бабаитлък. Циганетата бяха мърляви и понамирисваха. Попилях ги за нула време, напсувах ги на майка, като хукнаха да бягат. Бях горделив от смелостта си. Х. се беше провалил, само че още тогава означих въображението, с което действаше. „ Хайде – протегнах ръка на Катя, – този страхливец най-малко да си беше посочил подлите очи ”, а момичето извади бяла везана кърпичка и ми я подаде. Видях, че съм си разкървавил пръстите, само че благородно отхвърлих жеста – знаех от баба ми, че петна от кръв не се перат.
После Х. се опита да ми скрои нов номер – проби дъното на лодката, с която возех Катя в градското езеро. Беше съумял да извади цяла дъска откъм кила и когато стигнахме доникъде на водната повърхност, лодката почна да се цялостни. Гнилата вода бълбукаше застрашително и пускаше жълти мехурчета. Беше епично и смъртоносно. Изгнилият „ Титаник ” се мяташе като риба измежду пластмасови шишета и подути отпадъци. Не можех да се оставя на случайността, нито на непозната благосклонност. Скочих от лодката и сграбчих момичето в стоманените си ръце. Градското езеро беше плитко – до коленете ми, аз подвигнах високо Катя – като знаме на храбростта си, и я пренесох до брега. Там я сложих отвесно, след това изцедих крачолите си. От тях изтекоха закани и попови лъжички. „ Пак се крие – вметнах разсеяно аз, – такова шубе не съм виждал, само че не може да ме стресне, не може. ”
Знаех, че човек би трябвало да се бори за щастието си, само че в титаничната борба с Х. научих, че още по-важно е да изчисляваш ходовете на съперника. Нещо като шах на щастието. Този урок усвоих, когато разбрах за подлия проект на Х. да не върви в казармата. По това време военната работа беше наложителна. В казармата момчетата ставаха мъже, по този начин както девойките се превръщаха в дами, откакто родят. Двете неща не бяха свързани. Х. обаче беше изплел загадка сметка, изчислявайки, че до момента в който аз пъдя Михаля по баирите в цялостно бойно снаряжение, той ще се увие към Катя и ще я заплени. Даже започнах да си представям зримо сцената – Х. приличаше на жълт бръшлян, а на змийската му глава имаше очила. Бръшлянът пълзеше по тялото на Катя и нашепваше отровни думи. Разбира се, номерът на Х. не можеше да мине – човек не зарязва щастието си току-тъй, и аз потърсих съвет. Някой трябваше да ми подскаже по какъв начин да се измъкна от очакващата ме клопка, по какъв начин да се хлъзна край мрачните полковници от Военното. Разпитвах цяла седмица сведущи по въпроса. Изборът не беше богат – от прострелване със самоделна пушка на глезена до изпиване на настърган прозорец, който трябваше да провокира инфектиране на бъбреците. Избрах второто, за глезена ми беше жалост, и влязох за месец в болница. Докато гледах тавана и настойчиво се оплаквах от болки в кръста, наборът наби крайник по плаца в казармата. Когато се явих наново пред военната комисия, полковниците ме следиха с намерено съмнение. Просто им миришех на беглец. Простих им развинтеното подушване, нямах разкаяние нито пред родината, нито пред рода, единственото възприятие, което ме владееше, беше насладата, че още веднъж съм надхитрил Х. и че никой не може да ме раздели от щастието в моя живот – Катя.
Любовта ни цъфтеше – беше прелестна като мак в лавандулова равнища, като платноходка в планинско езеро. Ала възприятието за заплаха не ме напускаше. Х. нямаше желание нито да отстъпва, нито да се отхвърля от подлите си номера. Х. беше противник от класа, който сменяше тактиката си, както хремавият хвърля кърпичките си. Беше тръгнал от заканите, мина през коварството, в този момент внезапно почна да се прави на гальовен и влюбен. Изпращаше всеки ден цветя на Катя. Береше ги по непознатите градини, увиваше дръжките им в станиол, след това намираше някое хлапе за куриер. Сигурно му даваше стотинки за услугата. Сърцевед беше Х., това не можеше да му се отхвърли – дамите обичат цветята, обичат и диамантите, и аз нервно заследих дали около нескопосаните букети не се търкаля някое ослепително камъче. Все още бисери нямаше, затуй въздъхнах с облекчение. После се разшетах и аз по лехите. Букетите, които правех, бяха два пъти по-големи от тези на Х., а в средата им постоянно стърчеше по една роза. Освен това връчвах цветята персонално на Катя. Правех го с реверанс и замислен взор. В очите ми грееше обич и фино удовлетворение, че още веднъж бях изпреварил съперника си.
Ала безсмислената конкуренция стартира да ме изтощава. Трябваше да се измъкна от нея и да оставя изобретателността на Х. да тича след вятъра по полето. Мислих дълго по тематиката, през акъла ми минаваха както ужасяващи решения, по този начин и подиуми, изпълнени с хубост и лиризъм. Избрах вторите – бяха по-близки до душевността ми – и желаех ръката на Катя. Ще кажете – белким бракът е крайната точка на щастието, оттатък която любовта е недосегаема? Или пък – от какво защищават измислените правила – от нас самите или от другите? И в двата случая подозренията ви ще са правилни. Доказа го и Х. Той като че ли обезумя от вестта за сватбата и мина към чист гнет. Първата незаконна стъпка съответства с първата ни брачна нощ. Х. не се посвени да я смути с бруталните си планове, да посее боязън и очакване за отплата. Покушението стана в брачната стая. Над новото ни ложе грееше голям полилей. Кристални форми подрънкваха нежно и предвещаваха самодоволство. През отворения прозорец долиташе аромат на липи – беше юни, а измежду цветовете се бяха сврели хиляди дребни славейчета и ни благославяха с безконечни гласове. Сигурно трябваше да се отпусна, да преживея най-великия момент в живота си, да се предам напълно на щастието. Ала едно малко кътче в съзнанието ми беше останало нащрек. Да затворим прозореца, подсказа то и аз изрекох на глас опасението му. Катя се усмихна великодушно; по какъв начин можеше да хлопнем вратата пред нежния славеев хор, по какъв начин можеше да прекъснем неземния мирис на липите? Съгласих се, загасих лампата, само че вместо да поведа брачната половинка си към брачното ложе, я дръпнах в предпазения ъгъл на стаята. Точно в този миг полилеят се откъсна от тавана и се сгромоляса върху леглото. Кристалните декорации загърмяха злокобно и разочаровано – явно търсеха отплата и желаеха кръв. „ Той е – изкрещях аз, – споделих ти да затворим прозореца, стрелял е по абажура, споделих ти. ” После изхвръкнах като вманиачен на улицата. Не беше мъчно да намеря мястото на стрелбата – беше в едни редки шубраци, тъкмо против стаята ни. Стори ми се, че тревата в близост е отъпкана, а в пролетната нощ се прокрадваше остра миризма – по този начин трябваше да звъни барута – на зла поличба и на гибел. Х. обаче беше липсващ. Завъртях се секунда – две, сетне под паника се понесох назад – бях оставил Катя сама и злосторникът можеше да е пресметнал грешката ми. Слава богу, страхът беше безрезултатен. Прегърнах жена си и седнахме в предпазения ъгъл. Така прекарахме нощта – сгушени и вслушани в шепота на липите. Беше прелестно и загадъчно, като че ли не бяхме сами в стаята.
С времето Х. май се поуспокои. Преглътна действителността и затаи обидата надълбоко в себе си. Сигурно я беше завил с вълнени одеяла, а от горната страна беше наметнал юрган, с цел да не й се чува гласчето. Последният опит беше по-скоро ехтене на предходната експанзия, бледа сянка на тогавашното въображение. И в действителност, по какъв начин да наречеш плоското му изпитание да ме прати в командировка за седмица. Явно беше приказвал с началника ми в службата, може би го беше черпил, може би го беше увещавал, че съм добър служащ и никой различен, единствено аз, би решил комплицирания проблем със закъсващото дружество в градчето Н. Началникът ми беше непоколебим и обективен, само че дори и такива хора се поддаваха на общителни усмивки и тънки подмятания. Разбира се, отхвърлих пътуването, не знаех дали затихващите признаци на злоба? ревнивост? ненавист? в Х. нямаше да лумнат още веднъж. Оправдах се със зъбобол, камъни в бъбреците и постепенно съсирване на кръвта. Добавих и махмурлук. Началникът ме гледаше като жива руина и в един миг се самосъжалих. Все отново съчувствието беше по-добър вид от злите проекти и аз леко се усмихнах. Бях пресякъл следващия опит на Х., бях по-предвидлив, по-умен, по-ловък от него. Аз заслужавах благополучие, не той.
Седмица след диалога с началника чух по какъв начин Катя ме вика, след това усетих леките й стъпки в тил. „ Вече си свободен – равно сподели тя, – Х. е умрял при злополука, тъпо е, само че несъмнено тази новина ще ти донесе облекчение. ” Трябваше ми време, с цел да вникна в думите на жена си. Не я разпитвах по кое време, по какъв начин, къде,, нито пък кой й е споделил за края на Х. Единственият въпрос, който си задавах, беше за какво Катя твърдеше, че съм свободен, и какво следваше от това. Постепенно проумях, че сред свободата и щастието съществува несъгласие. От една страна, бях се измъкнал от гнета на Х. и щастието ми нямаше да се хлъзга по ръба на риска. От друга – същото това благополучие беше плебей на Х. и в този момент не можех да го ръководя. Извърнах се постепенно. Срещу себе си видях млада жена. Лицето й беше неясно и непознато. Гледах я с учудване. Коя ли беше тя и по какъв начин звучеше прелестното й име? Излязох на стълбищната площадка. Стори ми се, че надолу по етажите крачи човек. Затичах се. Видях необятен мъжки тил. Допуснах, че това е Х., и го последвах смирено. Знаех – Х. ме водеше към щастието.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ