От всички, които са ме любили, Край мен ще остане

„ От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане единствено един:
И за него аз ще съм постоянно хубава,
Неотделима, както преди. ”

От „ НЕЖНОСТ ”

Сред въпросите, които проф. Шишманов задава на Иван Вазов в известната анкета, има и подобен: „ Каква е вашата девиза? ”.

Е, нямах фамилен герб отпреди няколко века с изписан на латински горделив лозунг. А през днешния ден ми се вижда малко измислена от публицистите тая работа, с девиза - може в действителност някаква житейска заръка да е най-важна за теб, да е вътре в теб, само че ти надали си я дефинирал и окачил на стената! (дали пък не е лозунг моят шеговит надпис върху хладилника: „ Яж по-малко! ”)

Като се оглеждам обратно, пробвам се да открия моите „ житейски повели ”. Всъщност един път съм сторила това по нужда. В фамозното в миналото телевизионно предаване „ Всяка неделя ” водещият Кеворк Кеворкян питаше най-после за девиза, той трябваше и да бъде написан в специфична книга. Ето какво съм споделила тогава, съгласно стенограмата:

„ Михаил Прившин  има една повест – „ Коренът на живота жен-шен ”. В нея се споделя и за порода елени, на които режат рогата, до момента в който са млади и още меки, от тях извличат някакво доста скъпо лекарство. Това е една мъчителна, мъчителна и унизителна за животното процедура. И Прившин разказва по какъв начин другите елени претърпяват това. Младите се блъскат, реват, мъчат се да избягат. Водачът на стадото Сивото око стои имобилен, с вдигната гордо глава, от отрязаните рога се стича кръв, заслепява го, загубата на тези рога за него е загуба на мъжката му хубост и горделивост. Но той стърчи неподвижно, не издава тон. И Прившин споделя: „ Аз разбрах, че няма унизително състояние, в случай че самичък не се унижиш! ”.

Последното изречение съм записала в книгата, годината е 1982. Вече няколко пъти загатнах за този мой боязън, надали не комплекс: да не дам да ме унижат. Успях ли? – Донякъде…

А две години преди този момент в една моя книга съм писала: „ Нямам лозунг и умерено пребивавам без него, само че в случай че би трябвало да подаря някому една фраза, вероятно ще бъде: „ Стъпи на личните си плещи, с цел да излезеш от ямата! ”.

Вече съм прозряла: в най-тъжните и в най-трудните си часове човек постоянно е самичък. И самичък би трябвало да излезе от тях, въпреки и душата му да е в синини…

…
Не бях богата и преуспяваща, само че получих от тоя живот толкоз доста наслади – от работата, от любовта и другарството, от майчинството; от слънчевия ден, от хубавата книга, от цъфналата ябълка, от мириса на морето, от положителната дума, от чувствата на тялото и опита на духа да полети… в действителност беше един напълно елементарен живот, само че това ме караше да се надявам, че „ честотата ” на моите  преживявания и мисли, облечени в думи, може да провокира у другия човек резонанс със същата периодичност. Така си изяснявам щастието и достойнството да бъда четена и одобрявана от доста хора.

Избрано от „ Тук съм ” том 2, ИК Жанет 45