Ослепях от много думи, оглушах от тъмнина/Мойто тяло ми е

" Ослепях от доста думи, оглушах от тъмнина/Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в точица. " – този рефрен се запечата в съзнанието ми от песента на Nasekomix към кино лентата „ Източни пиеси ”. И колкото повече си тананиках мелодията, и колкото повече научавах текста, толкоз повече недоумявах - за какво му е на някого да се сгъва в точица?

Не пропущаме ли доста благоприятни условия, когато се свиваме? Незабележим би трябвало да е декор дьо тенът на лицето, космодискът под облеклата или пък шините на зъбите. Но цялостен човек! И въобще по какъв начин да ни виждат – в работата, в бара, на улицата, в случай че се вършим на незабележими точици?

Често до момента в който безмълвно се тормозим, изпускаме положителните благоприятни условия за реализация. А смелостта е като апетита. Но вместо с яденето, идва с рискуването. И колкото по-често рискуваме като споделяме мнението си, като си търсим правата, като спорим с някого, в случай че не е прав, толкоз по-смели ставаме. Не е демонстрация на пренебрежение, в случай че се посочат грешките на сътрудник, който е с по-дълъг стаж. Но имитация от вида „ Подозирам, че систематичният админ краде от RAM паметта на компютъра ми и си я употребява у дома ”, не трябва да бъде отминавана с безмълвие. Ако имаш нужния опит и знаеш какво е RAM памет, с едно обяснение по тематиката можеш единствено да блеснеш.

Свитостта и срамежливостта имат и своя цвят. Облечената в елементарна сива блуза и джинси асистентката в офиса няма да бъде видяна даже да прави доста работа. Но единствено едно минаване по коридора на колежката й с шумни високи токчета и алена рокля е сигнал за всички, че тя е там, виждат я, виждат работата й даже да е малко, търсят контакт с нея. Червеният цвят издава пристрастеност, активност и жаркост. Логично е работодателят да търси точно такова отношение към работата у подчинените си. Силни цветове са също лилавото, зеленото и оранжевото. Звънтящите и обемни аксесоари също притеглят погледа. А след погледа за какво не и покачването.

На другия полюс е мисълта – „ Всички гледат мен. ” Определено хората на празненството си имат по-интересни занимания от това да се втренчат в някого и да чакат той да се изложи. И даже когато си шушукат, не е наложително да разискват тъкмо теб. Терзанието от тази мисъл е по-лошо даже от най-комичното излагане. Започването на изречението с „ Малко съм обезпокоена сега, само че... ”, дава известна преднина и печели благосклонности. Все отново стеснителност в дребни дози може да е даже очарователна. За да ни виждат където и да било, вярното артикулиране и умерено високото говорене също са значими. И най-свежата концепция няма по какъв начин да бъде възприета, в случай че е изречена безшумно, с обезпокоеното заекване, с доста хъмкане и мънкане.

Ако непрекъснатото преглъщаме обиди и неуважение и таим нещата вътре в себе си, рисуваме да си навлечем и здравословни проблеми. Насъбраното вътрешно напрежение покачва кръвното налягане и разклаща нервната система.

Нещата, които си заслужава да кажеш, вместо да мълчиш:

в офиса
„ Казвам се Росица, не девойче, не и Хей. ”
„ Престанете да мъкнете купища дискети, има дребни, компактни флашки. ”
„ Повече няма да правя твоята работа! ”
„ Има по-добър и елементарен метод това да бъде направено. ”
„ Разбира се, че мога да обработя тази фотография. Владея още доста стратегии. ”

в клуба:
„ Да танцуваме, за какво пък не! ”
„ Хайде по още едно. ”
„ Сериозно си се объркал - няма да дойда с теб у вас и точка! ”

в рейса
„ Може ли да намалите радиото си? Не всички обичат чалга. ”
„ Бихте ли се легитимирали? ” (към контрольора)

на приятелките
„ Не съм М, размер S съм. ”
„ Старото ти сако е хубаво, само че не благодаря, не го желая. ”
„ Не! ”

Времето на момиченцата, които обезпокоеното рият краче в пясъка, отмина. Вместо да се свиваме в точица, по-добре да се разгърнем в Удивителни!