Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Римската империя е въплъщение на „ универсалната империя “. Тя е майката, която сплотява разнообразни нации и възцарява безконечен мир в света. Тази свръх сантиментална визия за Pax Romana може да не е историческата реалност, само че е идеологията, която римляните са основали и в която са вярвали. След Рим идва Константинопол и Византия се възприема като правоприемник на Вечния град, освен в политически, само че и в религиозно-доктринален проект. Идеята за „ свещената империя “ се трансферира от Апенинския на Балканския полуостров, остарелият Рим е паднал, само че от пепелта му е възкръснал като феникс един нов и по-силен правоприемник.

Това важи в по-голяма или по-малка степен до XV в., когато Османската империя заплашва да унищожи този пазач на християнската религия. Идеята за извънредно могъща, ярка и непреходна империя обаче намира своя нов правоприемник в лицето на Москва. Московска Рус се възприема като покровител на християнската религия, само че при нея убеждението прераства в концепция за обединяване на всички славянски нации. В продължение на епохи, Русия употребява тази теория като резонна причина за намесата си в делата на Източна Европа. Човекът, който вижда капацитета на тази концепция и взема решение да я употребява освен за издигане на статута на обединената си страна, само че и за основаване на национално съзнание у своите жители е един съветски държател, който след това получава прозвището Велики.

Започнал ръководството си като Велик княз на Москва, след десетилетия военни спорове той съумява да сплоти съветските земи в една страна и получава купата Велик Княз на Русия. Благодарение на него татарската власт е отхвърлена, Великата орда на монголите е победена след 240 години на кървави спорове, а бракът му с византийска принцеса от рода на Палеолозите, му дава съображение да разгласи своята страна за Трети Рим. По негово време е въведен нов законник, а Кремъл е реновиран в ренесансов жанр, с помощта на работата на именити италиански архитекти.

Иван III Василиевич се ражда в Москва на 22 януари 1440 година Той е най-големият наследник на Великия московски княз Василий II Тъмни и на Мария, щерка на княз Ярослав Боровски. Раждането на дребния Иван съответствува с доста бурни времена. В тези години е в разгара си една от най-тежките цивилен войни в съветската история – тази сред Василий II и братовчедите му – Дмитрий и Василий Косой. Когато е едвам петгодишен, татко му е хванат и ослепен от своите съперници. През това време доверени хора съумяват да скрият Иван в манастир, където той чака едни по-добри времена.

Такива настъпват, защото татко му не се предава, а побеждава своите съперници. Взимайки назад властта, Василий II взема решение да укрепи въпроса за престолонаследието и прави своя към този момент десетгодишен наследник – съвладетел на Московското княжество. Две години по-късно, Иван се дами за Мария от Твер. Двамата са сгодени още откогато той е седемгодишен, защото татко й – Борис е съдружник на Василий II по време на гражданската война. През последвалите брака 10 години, Иван усвоява тънкостите на ръководството и воденето на военни дейности, бидейки непрекъснато до татко си.

През 1462 година Василий II умира и оставя властта в ръцете на първородния си наследник, който се възкачва на престола под името Иван III. Макар първите години от ръководството му да са белязани от мир, доста скоро си проличават упоритостите на новия държател. Докато той е на власт, земите на Московското княжество се усилват близо четири пъти. Териториалното уголемение стартира още през 60-те години, когато Иван III анексира Ярославското княжество.

През 1467 година той афишира война на Казанското ханство. Същата година брачната половинка му Мария умира ненадейно. Според публикуваните клюки, причина за това най-вероятно е отравяне. Тя оставя един непълнолетен наследник – Иван Млади и татко му е подложен на напън да откри майка на сина си и да се ожени наново. Папа Павел II вижда прелестна опция да обвърже Московското княжество с католическата черква. Той предлага Иван III да подписа брак с принцеса Зоя Палеолог, племенница на византийския император Константин XI. Тя е изпратена в Рим, откакто султан Мехмед II завладява Морея.

След известни договаряния, на 12 ноември 1472 година, Зоя се венчава за Иван в църквата Успенски събор. Веднага след сватбата тя още веднъж приема православната религия и името – София. Бракът сред Иван III и София, издига статута на Московското княжество и последователно се прокарва концепцията, че то е правоприемник на Византийската империя. В Княжеството се приема герба на империята – двуглавия орел и се вкарват някои от церемониите на Константинополския двор. Иван III също по този начин упорства към него да се обръщат с купата „ цар “.

Още през 60-те години, виждайки усилването на въздействието на Москва, Новгород взема решение да изиграе забавен ход. Те желаят от Литва да минат под тяхна власт и по този метод да отстранен правата и привилегиите на Московското княжество, защото в границите на новата страна ще се радват на цялостен средновековен неутралитет. Князете на Новгород играят това „ танго “ сред Литва и Москва близо десетилетие, до момента в който през 1471 година Иван III не взема решение на потегли на поход против тях.

Походът се увенчава с триумф за Москва след борбите при река Шелон и река Северна Двина и Новгород признава своята взаимозависимост. Иван III обаче не не помни по какъв начин са го разигравали в продължение на години и се разправя грубо с новгородската аристокрация. Последва отпор и втори поход през 1478 година, който към този момент приключва с окончателното очистване на независимата власт в Новгород и цялостното анексиране на териториите й от страна на Московското княжество. Съдбата на Ярослав и на Новгород е последвана от княжествата Ростов (1474), Твер (1485) и Вятка (1489), с което територията и силата на Москва нараства.

70-те години са сполучливи за Иван III и в различен аспект на външната политика. Москва стопира да заплаща годишния си налог на татарите. Великата орда се съюзява дружно с полско-литовския крал Казимир IV, а Иван III подписва съюз с Кримското ханство, отпред на което е хан Менгли Гирей.  През есента на 1480 година войските на Златната орда и тези на Московското княжество застават една против друга на противоположните крайбрежия на р. Угра. Този епизод остава прочут в историята като „ Стоенето на р. Угра “. 

В продължение на близо месец те се следят, до момента в който на 11 ноември хан Ахмед не подрежда на войските си да си тръгнат, решавайки да не подхваща открит конфликт с руснаците. Смята се, че с това той признава силата на Иван III и от този миг нататък Московското княжество стопира да е васално на Златната орда. Подкрепата на Литва не е забравена и през 1503 година съветският държател съумява да причисли част от литовските земи към границите на своето княжество, въпреки че тогавашния държател – Александър е женен за дъщерята на Иван III – Елена.

В сферата на дипломацията, Иван III съумява да построи мирни и положителни връзки със султаните от Османската империя. Това даже кара някои християнски владетели като князът на Кавказ – да изпратят пратеници до Москва и да търсят поддръжка от него против мюсюлманите. По това време този район не е в обсега на концепциите за териториално уголемение на Московското княжество и Иван III не подхваща съответни стъпки да сътвори съюз с Кавказ.

По време на ръководството му Москва съумява също по този начин да построи другарски връзки с датските принцове и с императора на Свещенната Римска империя – Максимилиан I, който Иван III назовава в кореспонденцията си „ брат “. Това, което не съумява да направи този Велик московски княз е да разшири териториите на северозапад, към Швеция. Войната от 1495–1497 е несполучлива за руснаците, които са спрени от шведските войски под командването на лорд Кнут Посе.

Иван III не е с лек темперамент. Съвременниците му го величаят и го показват в блестяща светлина, наричайки го Велики поради голямото териториално уголемение на страната и поради нейното обединяване. В по-късни летописи към този момент се прибавят и по-тъмни краски към облика му. Според някои източници той е имал деспотичен темперамент. Негова уязвимост е била чашката, само че не и дамите, към които той изпитва до известна степен пренебрежение. Това е допустимо да е правилно, защото няма сведения да е в положителни връзки, с която и да е от двете си съпруги, нито да е имал голям брой извънбрачни връзки.

Иван III има трима братя, само че не е непосредствен с тях. Даже противоположното, възползва се от всяка отворена опция, с цел да завладее земите им. Пръв умира Юрий, който е бездетен и през 1472 година земите му стават част от владенията на Москва. В началото на 90-те години на XV в. по-малкият брат Андрей не се подчинява на заповедите на Иван III и не изпраща подкрепление на Кримското ханство и по тази причина е задържан, а земите му са анексирани. Последният брат – Борис съумява да опази земите си до момента в който е жив и даже да ги завещае на синовете си, само че след тяхната ранна гибел, те още веднъж се причисляват към териториите на Московското княжество.

Във вътрешнополитически проект, Иван III приема някои нововъведения във военната и законодателната система. Той основава поместната система, според която той, в качеството си на Велик княз, раздава държавни земи на хора, при изискване, че те одобряват да бъдат на военна работа при него. Тези хора стартират да се назовават помешчици, а техните владения – поместия. Тъй като контролът върху администрацията на все по-разрастващата се страна е сложен, през 1497 година Иван III приема популярен княжески „ Съдебник “ – кодекс от правосъдни правила и правила. Благодарение на него се унифицира съдебно-административната система в цялото княжество. Той планува тежки санкции за корупция или хазарт и с него се вкарва публично смъртното наказване.