Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

В центъра на София се издига монумент. Той се намира наоколо до църквата „ Св. София “. Изработен е от бронз и е висок 3 м. Поставен е през 2015 година и е единствената статуя на феодален български държател, издигната в столицата. При своето разкриване, събралото се голям брой с изненада видя по какъв начин очите на статуята светят с невероятен искра. Макар това да се дължи на диоди, които към този момент са изхабени, искрящият взор подсети на хората за духа и характера на този смел държател. На 240 км от този монумент, в центъра на Скопие се издига скулптура на същия цар. Тя е направена от мрамор и е висока 5 м. Историята и на двете страни е обвързана с неговата персона, а разногласието чий е цар Самуил е една от историческите ябълки на раздора сред българската и македонската историография.

Абстрахирайки се от другите тълкования на откривателите и политическите аргументи, които стоят зад част от тях, в сходни разногласия най-безопасен е пътят на обстоятелствата, който се основава на историческите извори. През 1956 година е открит надпис, обвързван с историята на последният български държател от епохата на Първото българско царство – Йоан Владислав. Този извор остава в историята като Битолския надпис и гласи следното: „ През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази цитадела, зидана и правена от Йоан, самовластник български…Този самовластник беше българин по жанр, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, наследник на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен “. Този, както и други исторически обстоятелства, са доказателството за българския генезис на този „ противоречив “ държател. Името му е всявало боязън в сърцата на враговете му и по негово време територията на България обгръща Мизия, Македония, Албания, сръбските земи и елементи от Босна.

Годините преди неговото възкачване са извънредно тежки за българската страна. Византия е съсредоточила силите си към това да постави завършек на българското царство и след поредност от сполучливи походи, територията на страната е сведена до региона към Велбъжд (дн. Кюстендил), Средец (дн. София), Щипон (дн. Ихтиман), Видин, Македония, Албания и Косово. Българският цар Борис II (970-971) е покорен от византийския император Йоан Цимисхи (969-976). По време на триумфалното влизане в Константинопол  „ пурпурните одежди “ и „ короните “ на пленения българския владетел  са свалени пред иконата на св. Богородица, с което се целяло да се покаже мощта на византийците.

Императорът обаче избързал с триумфалното шествие, тъй като въпреки да държал в ръцете си Борис II, към момента имало български земи отвън контрола му. Именно там се разпореждал един от висшите български аристократи, който евентуално е и роднина на цар Петър I – комит Никола, именуван още „ велемощния “. Според изворите, неговата брачна половинка – Рипсиния, е арменска принцеса и е щерка на цар Асиот II Железния. Двамата имат четирима синове, кръстени на древен фигури – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те остават известни в историята като „ Комитопулите. “  Спорен е въпроса на кои територии е бил шеф комит Никола. Според някои откриватели той е властвал в региона на Охридското и Преспанското езеро, до момента в който съгласно други той е упражнявал надзор над земите към Средец. По-вероятна е втората версия, защото бащините земи на комит Никола обгръщат региона източно от Велбъжд. Също по този начин когато българският патриарх бяга след завладяването на Преслав от византийците, той намира леговище точно в крепостта Средец.

Според някои сведения откакто Никола идва на власт той разделя територията на България сред синовете си, като по този метод се образува едно самобитно четиривластие на Комитопулите. Давид става шеф на Източна Македония, Мойсей – на региона към Струмица, Аарон – на Средец и покрайнините, а Самуил – на Видин. Най-малкият брат се дами за Агата и тя го подарява с един наследник – Гаврил Радомир и две дъщери – Теодора Косара и Мирослава. През идващите няколко години Комитопулите утвърждават властта си в съответните територии и не подхващат огромни дейности против своята южна съседка – Византия, която е заета с походи против арабите на Изток. Те даже търсят военна поддръжка от немския император Отон I и изпращат свои пратеници в Кведлинбург.

Смъртта на Йоан Цимисхи през 976 година  дава мотив на Комитопулите да подхващат по-сериозни дейности. Към този интервал обаче се датира и гибелта на двама от братята. Първи умира Давид, убит от власи при прохода сред Кастория и Преспа, при така наречен „ Красиви дъбове “. Спорно е дали това са били единствено скитащи воини или наемници на византийците, които е трябвало да отърват империята от най-малко един от братята. Съдбата на Давид е последвана от  брат му Мойсей, който умира по време на обсадата на Сяр. Така против Византия действително застават двама от Комутопулите – Арон и Самуил. По това време империята е разтърсвана от протести. Първата четвърт от ръководството на наследника на Йоан Цимисхи – император Василий II (976-1025) минава във вътрешни битки за власт сред фракциите на военните и богатите земевладелци.

Възползвайки се от тези междуособици, Самуил подхваща военни походи в Мизия, Тракия, Тесалия и Пелопонес. През 978 година цар Борис II и брат му Роман съумяват да избягат от Константинопол и се завръщат в България. Според някои откриватели те са пуснати преднамерено от византийците, с цел да всеят ужас в българските редици. Каквато и да е истината, факт е, че през тази година те се завръщат и при прекосяването на границата Борис II е погубен по простъпка. Роман съумява да изясни кой е и е отведен при Самуил. Комитопулите го признават за държател и в интервала 979-997 година синът на Петър I е цар на България. Самуил е повдигнат на поста основен военачалник и действително става дясната ръка на новия властник.

Междувременно политиката на нахлуване против византийските територии продължава.  Цели пет години Самуил обсажда крепостта Лариса, която в последна сметка съумява да превземе. Това става причина византийският император да предприеме по-сериозни дейности по отношение на българската опасност. По това време Василий II към този момент е утвърдил властта си в Константинопол. Първоначално той се пробва да разедини Комитопулите със средствата на дипломацията. Той влиза в договаряния с по-големия брат – Арон, на който дава обещание своята сестра за брачна половинка. Привлечен от концепцията да се издигне в публичен и политически проект, Арон се съгласява. Когато уреченият ден настава и бъдещата булка идва при своя избраник, Арон разкрива, че това не е сестрата на Василий II и че действително е излъган. Разгневен той отдръпва поддръжката си за василевса.

Тогава Василий II стартира подготовка за поход към България. През 986 година той обсажда крепостта Средец с към 25 000 души, само че дейностите му се оказват несполучливи и византийската войска минава в оттегляне. Българските войски отпред с Роман, Самуил и Арон потеглят по петите им. Византийците стопират да пренощуват наоколо до Щипон. На 17 август 986 година лагерът им е атакуван от българите, а сражението остава известно в историята като борбата при Траянови врата. Само дребна защита част от арменски воини съумява да изведе византийските император в сигурност, останалите бойци са подложени на сеч. Голяма част от тях биват погубени, а други са взети в плен. Това е една от най-бляскавите победи на Самуил и една от най-тежките загуби на Василий II.

Скоро след сражението Самуил научава за измяната на брат си, който още веднъж влиза в договаряния с византийците. За да спре всевъзможни сходни опити за скрит план, най-малкият брат стига до тежко решение. Самуил осъжда Арон за изменничество и подрежда той да бъде екзекутиран дружно с цялото си семейство. В този миг синът му – Гаврил Радомир се застъпва пред татко си за братовчед си – Йоан Владислав и Самуил го помилва. Ирония е, че години по-късно Гаврил умира от ръката на индивида, който е избавил. След този извънредно тежък в персонален проект миг, Самуил търси разтуха във военните акции и подхваща нов поход против Византия. Той завладява Солунска област, Епир и крепостите Верия и Сервия. Негови най-близки сподвижници стават военачалниците кавхан Дометиан, Кракра Пернишки, Ивац от Прилеп и Никулица от Лариса, а негов най-доверен човек  – личният му наследник Гаврил Радомир, който в бъдещите борби нееднократно избавя живота на татко си.

Поредните безредици в Константинопол завършват и византийският император още веднъж насочва взор към България. По време на борба през 991 година той пленява цар Роман и го хвърля в тюрма. Шест години по-късно българският държател издъхва в пандиза. Той няма наследници, защото е кастриран още по време на първото си пленничество във византийската столица. Единственият вероятен избор за българския трон става Самуил, който е коронован за цар през 997 година Той взема решение да обвърже децата си, воден от стратегически ползи. За да укрепи властта си върху сръбските земи той дами щерка си Теодора Косара за сръбския княз Иван Владимир. Синът си Гаврил Радомир сродява с унгарския двор, женейки го за дъщерята на унгарския държател Геза. Не съумява да наложи волята си над Мирослава, която се влюбва в сина на солунския дук – Ашот Таринот, който е негов заложник. В последна сметка Самуил благославя съюзът им и даже прогласява Ашот за шеф на Драч. Младите му се „ отблагодаряват “ като бягат в Константинопол и предават града в ръцете на императора.

През 1001 година Василий II  подхваща нов поход против България. Цели осем месеца императорът обсажда крепостта Видин и в последна сметка я завзема със мощ. На това военно деяние, Самуил дава отговор като обсажда Адрианопол, само че за разлика от съперника си, той съумява единствено да плячкоса покрайнината и се завръща в българските земи. През 1004 година войските на двамата владетели се срещнали при р. Вардар, наоколо до Скопие. Българите били уверени, че византийците не могат да преминат пълноводните реки, само че те намерили брод и в последна сметка Василий II излязъл победител. През идващите десетина години тактиката на Василий II е да атакува изненадващо България, да унищожава и плячкосва каквото успее и по-късно стремително да се отдръпва. Този метод проработва и довежда до изтощението на българските войски.

Самуил обаче следи деликатно дейностите на василевса и по този начин схваща, че нормално Василий II потегля от Солун и се движи по поречието на р. Струма. Така му хрумва концепцията да построи необятна и висока стена наоколо до дн. с. Ключ. Новата защита сработва, само че за малко, той като в последна сметка дали с помощта на шанса или на сведения от изменник, византийците намират скришен път. През 1014 година ромеите заобикалят Беласица и атакуват българските войски в тил. В последвалата на 29 юли борба, българите търпят тежко проваляне. Цар Самуил е тежко ранен и  избавен от сина си е отведен в Прилеп. Били пленени сред 10-15 000 български бойци. За да даде урок на техния държател, Василий II подрежда те да бъдат ослепени, като на всеки 100 души, оставя по един с едно око, който да ги води и по този начин ги изпраща назад при техния цар. Когато вижда процесията от слепи воини, дело на жестокостта на василевса, сърцето на Самиул не устоя и той умира от сърдечен удар.

Тленните остатъци на владетеля са положени в църквата „ св. Ахил “, намираща се на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. През 1969 година по време на разкопки е намерено тялото му, облечено в скъпа броня и с бродирани златни одежди. Личността на Самуил провокира интерес освен измежду историците. Той служи като ентусиазъм за трилогията на Димитър Талев – „ Самуил, цар български “, както и за стихотворението на Пенчо Славейков – „ Цар Самуил “. В българската история Самуил остава като владетелят, който се пробва освен да избави България от византийските завоеватели, само че и да върне величието й от дните на цар Симеон.

Снимки: Wikipedia