Мислех, че на Коледа ще сме само аз и кучето ми
Нямам свое семейство, нямам гадже и си мислех, че тази Коледа ще сме единствено аз и кучето ми. Родителите ми отпътуваха със свои другари в чужбина, другояче щях да съм с тях и с кучето ми. Канеха ме, несъмнено, само че по какъв начин да отида на Коледа в Гърция, аз с три двойки на междинна възраст 55 години. С тях и с кучето ми. Те са страхотни хора, фамилни другари, и се знаем откогато нямах кучето ми, само че ги виждам, че са в стадий, в който се любуват на живот с пораснали деца и какво да върша с тях - единствено да ме мислят за какво съм на 32 години, а нямам мъж, дом, деца. Само една неуместна квартира и да, кучето ми.
Сега за кучето. Тя е прелестна дама, моята Илайза (заради героинята на Одри Хепбърн от " Моята прелестна лейди " ). Но й споделям Елиз. Тя няма порода, родена е на улицата и тъкмо като адашката си - претърпя цялостна смяна на обноските и навиците си. Но е огромна хубавица и доста обичлива. Средна растеж, бяло-рижава с дълга муцунка и неспокойна опашка. Цялата е такава една неспокойна. Сигурно тъй като не е живяла добре преди мен. Намерих Елиз една вечер на улицата, когато беше края на пролетта, който съответства с края на първата ми сериозна връзка. Тя просто ме чакаше покрай входа на общежитието. Студено през април, валеше дъжд и тя, сещате се по какъв начин могат да гледат кучетата сърцераздирателно, да чупят веждите си с оня взор, по този начин гледаше и ме чакаше.
Аз съумях довечера единствено да я нахраня, нямах сили за повече. Продължихме по този начин известно време - хранене, гушкане, игра на полянката. С нея живнах и аз. Докато не скъсахме дефинитивно с онази ми обич и взех решение, че е време за смяна. Заради Елиз напуснах общежитието и взех квартира, започнах работа. За да мога да се грижа за нея. Беше мъчно, тъй като като чуят, че си с куче, и непосредствено затварят телефона. Всички ме разубеждаваха, всички упорстваха да я дам в подслон и какво ли не. Но ние си останахме двечките. Минахме през няколко мои връзки, дипломиране, премествания, промяна на работа - в действителност какво ли не. Но нито за момент не ми хрумна да я оставя. И когато осъзнах, че тази Коледа ще съм с нея, в действителност не го одобрих доста зле. Ние към този момент 11 години бяхме единствено двете, каквото и да ставаше.
Казах си - Коледа не е единствено шумни фамилни сбирки и цялото това мърморене, кръстосаните разпити и натякването на родата, че еди какво си може да си съумял, само че постоянно ще намерят нещо, в което не си. Затова е фамилията - да те поправя и насочва, да те намества на верния път. Да ти каже кое е вярното в живота. Уморих се от това. И когато нашите споделиха " Заминаваме ", зарадвах се за тях, само че и за себе си.
Ще си гледаме с Елиз някой филм, ще си създадем нещо вкусно за ядене. Тя си има едни пакетчета кучешка храна за празник, доста добре си ги знае, единствено като чуе шушкането и наостря ушета. Не сме единствените на този свят - едно положително куче и неговия човек, които ще прекарат следващия празник сами. Все някой е изгубил безценен човек, все някой липсва край нас, все някой е самичък на Коледа. Но това не е мотив за горест, нито за самосъжаление. Хората поначало сме сами, компанията от този и оня ни е краткотрайна. Но кучетата са нещо настрана - най-доверчивата компания на света. И в действителност минават с нас през всичко. Моменти, когато никого не желаеме и когато никой не желае нас.
Така че няма нищо трагично в това да си самичък с кучето си. Заговорих се с една колежка от новата работа и й описах за тези неколедни и непразнични условия. Едвам-едвам, тъй като хората стартират да те съжаляват, нали: " Знаете я - онази луда, дето е сама с кучето си. Онази самотната, дето си няма никого. " Но колежката ми не реагира по този начин. Оказа се, че прави събиране за хора, които нямат проекти за Коледа. Това било някаква мода - каниш надали не непознати, всеки си носи храна по усет и не наложително обичайната и по този начин, забава да има. " Малко е необичайно ", сподели тя, " само че какво губиш - като не ти харесва, тръгваш си. Няма родово-семейни връзки, на които си задължен и никой няма да ти го натяква цялостен живот, че не си в кравешки екстаз на Бъдни вечер ". " Кучето? ", " Да, несъмнено, вземи и нея. Няма да е сама на Коледа я! ". С което предлагането автоматизирано мина на първо разискване.
Посъветвах се с Елиз (по-скоро аз й говорех, а тя единствено ме гледаше и потропваше с опашка, само че ме разбра, сигурна съм). Не знам дали си фантазирам, само че като че ли по-усърдно тропаше, до момента в който й извеждах доводи, за какво да не отидем. И, да ви кажа, взехме решение да приемем. Аз поради нея, тя поради мен, и по този начин.
Мислех, че сме единствено аз и кучето, само че се оказа, че сме доста сами на Коледа. Просто би трябвало да го споделиш с някого. А това е като че ли срамно за този интервал от годината. Няма позор, човек тряба да е почтен пред себе си. А кучетата вършат това - карат те да си по-открит и пряк. И доста добре знаят, че те могат единствено с нас, само че ние имаме потребност и от другите.
Сега за кучето. Тя е прелестна дама, моята Илайза (заради героинята на Одри Хепбърн от " Моята прелестна лейди " ). Но й споделям Елиз. Тя няма порода, родена е на улицата и тъкмо като адашката си - претърпя цялостна смяна на обноските и навиците си. Но е огромна хубавица и доста обичлива. Средна растеж, бяло-рижава с дълга муцунка и неспокойна опашка. Цялата е такава една неспокойна. Сигурно тъй като не е живяла добре преди мен. Намерих Елиз една вечер на улицата, когато беше края на пролетта, който съответства с края на първата ми сериозна връзка. Тя просто ме чакаше покрай входа на общежитието. Студено през април, валеше дъжд и тя, сещате се по какъв начин могат да гледат кучетата сърцераздирателно, да чупят веждите си с оня взор, по този начин гледаше и ме чакаше.
Аз съумях довечера единствено да я нахраня, нямах сили за повече. Продължихме по този начин известно време - хранене, гушкане, игра на полянката. С нея живнах и аз. Докато не скъсахме дефинитивно с онази ми обич и взех решение, че е време за смяна. Заради Елиз напуснах общежитието и взех квартира, започнах работа. За да мога да се грижа за нея. Беше мъчно, тъй като като чуят, че си с куче, и непосредствено затварят телефона. Всички ме разубеждаваха, всички упорстваха да я дам в подслон и какво ли не. Но ние си останахме двечките. Минахме през няколко мои връзки, дипломиране, премествания, промяна на работа - в действителност какво ли не. Но нито за момент не ми хрумна да я оставя. И когато осъзнах, че тази Коледа ще съм с нея, в действителност не го одобрих доста зле. Ние към този момент 11 години бяхме единствено двете, каквото и да ставаше.
Казах си - Коледа не е единствено шумни фамилни сбирки и цялото това мърморене, кръстосаните разпити и натякването на родата, че еди какво си може да си съумял, само че постоянно ще намерят нещо, в което не си. Затова е фамилията - да те поправя и насочва, да те намества на верния път. Да ти каже кое е вярното в живота. Уморих се от това. И когато нашите споделиха " Заминаваме ", зарадвах се за тях, само че и за себе си.
Ще си гледаме с Елиз някой филм, ще си създадем нещо вкусно за ядене. Тя си има едни пакетчета кучешка храна за празник, доста добре си ги знае, единствено като чуе шушкането и наостря ушета. Не сме единствените на този свят - едно положително куче и неговия човек, които ще прекарат следващия празник сами. Все някой е изгубил безценен човек, все някой липсва край нас, все някой е самичък на Коледа. Но това не е мотив за горест, нито за самосъжаление. Хората поначало сме сами, компанията от този и оня ни е краткотрайна. Но кучетата са нещо настрана - най-доверчивата компания на света. И в действителност минават с нас през всичко. Моменти, когато никого не желаеме и когато никой не желае нас.
Така че няма нищо трагично в това да си самичък с кучето си. Заговорих се с една колежка от новата работа и й описах за тези неколедни и непразнични условия. Едвам-едвам, тъй като хората стартират да те съжаляват, нали: " Знаете я - онази луда, дето е сама с кучето си. Онази самотната, дето си няма никого. " Но колежката ми не реагира по този начин. Оказа се, че прави събиране за хора, които нямат проекти за Коледа. Това било някаква мода - каниш надали не непознати, всеки си носи храна по усет и не наложително обичайната и по този начин, забава да има. " Малко е необичайно ", сподели тя, " само че какво губиш - като не ти харесва, тръгваш си. Няма родово-семейни връзки, на които си задължен и никой няма да ти го натяква цялостен живот, че не си в кравешки екстаз на Бъдни вечер ". " Кучето? ", " Да, несъмнено, вземи и нея. Няма да е сама на Коледа я! ". С което предлагането автоматизирано мина на първо разискване.
Посъветвах се с Елиз (по-скоро аз й говорех, а тя единствено ме гледаше и потропваше с опашка, само че ме разбра, сигурна съм). Не знам дали си фантазирам, само че като че ли по-усърдно тропаше, до момента в който й извеждах доводи, за какво да не отидем. И, да ви кажа, взехме решение да приемем. Аз поради нея, тя поради мен, и по този начин.
Мислех, че сме единствено аз и кучето, само че се оказа, че сме доста сами на Коледа. Просто би трябвало да го споделиш с някого. А това е като че ли срамно за този интервал от годината. Няма позор, човек тряба да е почтен пред себе си. А кучетата вършат това - карат те да си по-открит и пряк. И доста добре знаят, че те могат единствено с нас, само че ние имаме потребност и от другите.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ