Някога, много, много отдавна нашите прапрадеди са живеели в подножието

Някога, доста, доста от дълго време нашите прапрадеди са живеели в подножието на планините Памир и Хиндукуш. Тогава са я наричали Ингуш, което значи „ прегръдка “ или по-точно „ прегръдката на планината “. Това място носи името Бактрия и там е учредена Първата българска страна Балхара, откъдето потегля преданието за Авитохол. То се е появило измежду народа ни може би към 10 000 година пр.Хр.

В тези времена не е имало още огромни преселения, които да провокират яростни войни сред племената, и те водели относително спокоен живот. Така било и с племето на Авитохол – дните им прекосявали в обезпечаване на прехраната, развъждане на децата, игри и забавление.
Авитохол бил първородният наследник на вожда – красиво и умерено момче, с огромни кротки очи, което бързо растяло. Но една нощ младенецът почнал непрестанно да плаче, предусещайки, че нещо съдбовно ще се случи с него, ще го отдели от родния дом и ще промени ориста му за години напред.
След като плакал цяла нощ, а родителите му не съумели да го утешат, на зазоряване го изнесли на открито с вярата, че първите лъчи на слънцето ще го успокоят. Изведнъж в далечината се появил черен облак, който скоро затъмнил небето. Излязъл мощен вятър и провокирал смерч, който бързо се приближавал към ужасените родители. Те крепко прегърнали детенцето и със боязън гледали разразилата се буря, каквато до тогава не били виждали. Когато стигнала до майката, тя изтръгнала младенеца от ръцете й и го отнесла. Настъпила тишина и единствено риданията на клетите родители огласяли селото. А облакът, както пристигнал ненадейно, по този начин и се разнесъл. Останала единствено тъгата по изгубения наследник.

Вихърът понесъл младенеца и след известно време гладко го спуснал до един извор високо в планината, където човешки крайник не бил стъпвал. Водата му била кристално чиста и лековита. Било ранно утро и на извора по това време всекидневно идвала сърна с трите си дребни, тъй като той бил магически. Когато първият безоблачен лъч докосвал водата му, тя се превръщала в мляко, до момента в който лъчът стоял в нея. Кошутата ходела там, тъй като млякото й не достигало за трите сърненца и те пиели от извора, с цел да се нахранят. Но водата не била единствено вълшебна, а и чудодейна – дарявала с величие всеки, който пие от нея.

Кошутата видяла детето, което я гледало усмихнато и без боязън с огромните си положителни очи, и усетила, че би трябвало да му стане майка. Облизала му личицето и промълвила на своя си език: „ Добре си пристигнал при мен, сине! “.
Така почнал животът на момчето високо в планината. Всяка заран кошутата го захапвала за вратлето и го занасяла до чудодейния извор, с цел да се нахрани с мляко дружно с другите й деца. Когато го носела по този начин, той виждал единствено белите й като сняг крайници и споменът за тях се запечатал мощно в паметта му. По-късно, когато разказвал на народа си за нея, нарекъл мястото Извора на Белоногата. От захапката на врата му се образувала подутина с формата на сърце, която туптяла в темп с същинското му сърце – като че ли имал две. Затова и по-късно народът му го нарекъл Момчето с две сърца. А за името му Авитохол се счита, че значи „ синът на сърната “.
Пиел Авитохол от вълшебния извор и растял. След година към този момент тичал по поляните със сърнетата на два и на четири крайници. Научил се да схваща езика на растенията, на животните и на Земята, да беседва с всичко живо към себе си. Бил чудно хубав, а в чертите на лицето му намерили отражение най-съвършените форми на цветята и животните. И когато пораснал, всички те единомислещо го оповестили за царя на Земята.
Понякога в планината се качвали ловци, които се случвало да зърват отдалеко момчето и сърнетата. И по този начин мълвата за това семейство стигнала до народа на Авитохол, само че никой не намирал храброст да се добере до върха, с цел да откри изгубения наследник на вожда.
Една заран, след години, възмъжалият към този момент младеж видял на извора красива госпожица, която му споделила: „ Аз съм твоя сестра. Моят народ знае за теб и пристигнах да те отведа вкъщи. Ще тръгнеш ли с мен? “. Авитохол усетил мощната любов и въпреки да не познавал езика й, схванал всичко, което тя изрекла. Кимнал с глава в символ на единодушие, само че помолил да пренощуват и тръгнат на сутринта, защото желал да се приготви за срещата с народа и родителите си.
Когато пристигнали в селото, всички били излезли да го посрещнат, а най-отпред стояли татко му и майка му. Те го прегърнали разгорещено и го приветствали със сълзи на очи. Цялото село също го поздравило и всички се радвали на снажния, хубав момък, на уменията и славата му на цар на Земята. Когато татко му го попитал в действителност ли е приет за подобен, Авитохол отвърнал: „ Да, правилно е, тъй като приказвам езика на животните и растенията и знам, че са положителни. А положителното не прави никому зло. Затова, с цел да сме живи и здрави всички, с цел да сме постоянно млади, ще ви науча на това, на което аз съм теоретичен – на вярата в тяхното обучение, наречено ДУЛО, което значи „ положителното се учи и лекува с любов “. А обичта към този момент я има във вас – чувствате я, когато галите децата по главиците, когато се храните и когато очите ви са цялостни с наслада и благополучие. ДУЛО ще бъде вашата религия и любов, бъдеще и минало, с цел да се ползвате от богатствата, които подаряват безкрайност на индивида “.
След тези думи народът заедно изискал от него да стане техен стопанин. „ Не, стопанин не желая да бъда никому! Мога да бъда ваш преподавател и да ви предам всичко, което знам за положителното, както и да ви церя с любов, само че не мога да съм ви водач и стопанин “ – отвърнал Авитохол. И почнал да предава на народа си познанието ДУЛО – че човек би трябвало да се учи на положително, до момента в който е жив, а положителното ще го научи да обича същински.
Разказвал им, че хората би трябвало да живеят по този начин, че с нищо да не пречат и заплашват живота на всички и всичко към тях, да убиват животни единствено в случай че е належащо за храна, да се обичат и да си оказват помощ. Да вършат постоянно това, което би трябвало, а не това, което желаят. Не минало доста време и те повярвали в учението му, тъй като го разбирали и чувствали в себе си. Научили се още да разпознават лечебните растения и по какъв начин да ги употребяват, по какъв начин да живеят в единение с природата и да приказват нейния език. Постепенно придобивали все по-тайнствени качества, които през днешния ден назоваваме божествени. Научили се да дишат под вода, да летят, да възкресяват, да владеят телепатията и телепортацията. Чрез новата си религия хората на Авитохол ставали все по-красиви, снажни, мощни и здрави, все по-мъдри, живеели доста по-дълго от останалите племена, заболяванията изчезнали, наслада и благополучие изпълвали сърцата им.
Но най-важният урок за тях бил разбирането, че вярата в учението ДУЛО ги прави безсмъртни, а качествата им ги трансформират в богоравни. А тези, които не успявали да реализират цялостната независимост на триединството човек, Авитохол съветвал да се усещат горди с това, което могат да правят, защото всеки труд е заслужен.
С всички свои достижения един ден този чудноват и загадъчен народ самичък взел решението да се назова Дуло. Мълвата за него се разнасяла бързо. Стичали се хора от прилежащи племена, с цел да се лекуват там, а когато оздравявали, разказвали надлъж и простор за всичко забелязано. И по този начин славата на Дуло тръгнала по света.
Но не всички желали да одобряват тази религия, не всички разбирали сходна човешка независимост и въздигане. Авитохол научил хората си по какъв начин да се хранят единствено с мисъл, с взор, с досег до плода или просто от слънцето. И тъй като не им се налагало да работят, с цел да се изхранват, другите им завидели. А завистта поражда ненавист, която от своя страна води до опит за злочинство. Намерили се неприятни хора, които поискали да имат не знанието, а богатствата на този доблестен народ. Започнали да го атакуват, с цел да го завладеят и поробят. Но Авитохол, правилен на положителното, посъветвал народа си да не убива нападателите, а единствено да ги отблъсне.
И първоначално било по този начин. Божествените хора единствено се защитавали, пробвайки да не вредят на неприятелите си. Това обаче ги ожесточило още повече, тъй като, когато злото е безнаказано, то става по-свирепо и отмъстително. Тогава Авитохол и народът му разбрали, че в случай че желаят мир, ще би трябвало да го бранят. И след първите почтено починали от племето му той решил да даде урок на злите хора. При идващото си нахлуване те с смут разбрали на какво е кадърен народът Дуло. Защитниците не убивали с камъни, копия и тояги, а единствено с придвижване, взор и дума. Нападателите побягнали със боязън, а оживелите разказвали на всеки, който слушал, за нечовешките качества и отпора, с който се сблъскали. Заговорило се не за хора, а за богове и за пръв път един цялостен народ бил обожествен. И не че било неистина, само че не било казано и потвърдено до тогава на света!
Самият Авитохол схванал, че злото на Земята не е свършило и че един ден отново ще се надигне; че завистта и гордостта, които го пораждат, могат да се появят и измежду неговия народ. Прозрял, че това няма да е последната борба и че единственият път към мира е вярата в положителното, т.е. вярата ДУЛО да тръгне по света. Но Синът на сърната знаел също, че даже и вярата в положителното може да накара някои от хората му да пожелаят да господстват над останалите. Затова изискал от народа си да се раздели и да тръгне в четирите направления на Земята, с цел да учи и другите на положително. И той го послушал.
Авитохол е първият човек, който схванал, че Истината е за всички, само че и че единствено когато е обяснена, тя прави положително. Тя учи на любов, а вярата в обичта постоянно се отблагодарява със качества, за които даже не подозираме, че са заложени в индивида и той може да развие, с цел да се съпоставя с боговете.
„ Нека който желае, да живее по закона на ДУЛО, по законите на положителното и обичта! Защото единствено човек, теоретичен на положително, може да реализира богоравенство. И не е заслужено единствено един народ да има това познание, откакто на всички места има положителни хора и всички индивиди сме сходни. Вие сте Светлината и тя ще живее във вас. Ще стигнете земи с стихии, гръмотевици и трусове, ще срещнете нации с мълнии в очите и злокобни думи. Всичко това телата ви ще укротяват и ще ви вършат по-силни и можещи в това, което би трябвало да бъдете. Вие ще давате на Светлината очи, уши и глас, а тя ще чува и ще вижда отново посредством вас. Бъдете почтени за болката и страданието, до момента в който Истината живее във вас. Ще бъдете горди и щастливи за обичта, която ще струи от вас. Такава е вашата задача, народе мой! ДУЛО не е закон, ДУЛО е велико обучение, което прави индивида вечен и богоравен. Учете хората на положително, с цел да може да лекувате себе си и другите с обичта “, споделил той.
И по този начин, народът му тръгнал в четирите направления на Земята. Тъй като владеели телепатията, дистанцията не било спънка да поддържат връзка между тях. Авитохол неуморно ги посещавал по всички краища, когато имали потребност от съвет или просто с цел да ги види. Неговите предсказания за бъдещето, които се осъществявали, предиздвикали народа му да осъзнае, че бъдеще, настояще и минало съществуват. Те виждали в бъдещето, а сегашното се развивало като в приказка. Постепенно хората обожествили Авитохол – от вярата в ДУЛО се появил и господ Авитохол. Името му значи още „ добре пристигнал при нас и бъди един от нас! “, а прочетено на назад, ни предава същността на учението: авитохол – л-о-хо-тива, което значи „ лекуващата любов при хората отива “.
Така се родило преданието за Сина на сърната и Извора на Белоногата, като една от най-красивите приказки, които нашият народ е опазил през хилядолетията. Макар и не в изначалния си тип, тя е поддържала вярата ни в положителното и обичта към индивида. Авитохол е първият обожествен човек, а неговото обучение за положителното и обичта – ДУЛО – е първата появила се по-късно религия на Земята. Затова тази религия би трябвало да се върне при нас – с цел да ни учи на положително и да лекува душите и телата ни с любов, като единствен залог за оцеляването на индивида и на живота, който той поддържа.