Иво Милев: Животът на Людмила Живкова е Шекспирова драма
Новата обемна биография на Людмила Живкова, “Животът и гибелта на Людмила Живкова”, е резултат на дълголетен труд на създателя Иво Милев. Той работи по тематиката " Людмила Живкова " от 2009 година по отношение на развиване на план за игрален филм на продуцентските компании " Служба "Информация и архив" (на МВР) " и " Камера ". След работа с над 50 000 страници архивен материал, в по-голямата си част необработен до момента, книгата съставлява ултимативния биографичен роман на дъщерята на някогашния първи Тодор Живков. В центъра на този роман е персоналната драма и покруса на една жена, умряла с възприятието, че е предадена, изоставена и излъгана, даже от личния си татко, а гибелта ѝ и до през днешния ден продължава да буди загадки.
Ето какво съобщи Милев в изявление за Actualno.com.
- Г-н Милев, насъбрана ли е към този момент онази историческа отдалеченост, която да разреши справедлив роман за Людмила Живкова?
Историческата отдалеченост от време на време е единствено опрощение за непоемане на отговорност. Нея доста я обичат историците и така наречен университетски среди. Ако питате тях, все ще бъде рано. Всъщност, аз не вземам участие в сходен спор. “Обективността” е елементарно трошливо разбиране. Това, което мога да подсигурявам е един чист, четим, документален роман, учреден на голям брой първоначални архивни документи, в по-голямата си част неизползвани до момента. Личността на Людмила Живкова е положена в една прецизна последователност и един необятен подтекст на времето, както и на концепциите, формирали нейния светоглед и главните правила на нейната политика. Това са и отликите на книгата от всичко писано до момента за нея.
- Какво предизвика интересa ви към нея - дотолкоз, че след дълги години работа като продуцент и сценарист ( " Стъклен дом ", " Отплата " ) да напишете историческа книга?
Всичко стартира през 2009 година, когато със своите сътрудници от Служба "Информация и архив" (на МВР) започнахме развиването на план за игрален филм за Людмила Живкова. Напускането ми на компанията през 2010 година стопира плана, само че ползата ми към Людмила остана. Познанията ми за нея се задълбочаваха през годините. Работата с голям брой архиви ми разреши да видя нещата в тяхната историческа, документална стойност. Очертаваше се облик на една самобитна и странна жена, със необичайно поведение и още по-странни хрумвания в една мощно стагнирана, политически правилна и ограничаваща среда, каквато е системата на социализма през 70-те години на предишния век.
В едно скучно и мощно маскулизирано общество на партийни апаратчици от Брежневите “години на застоя”, се появява една жена, друга от всичко, което социалистическият блок може да предложи. Ексцентрична със своето облекло и дръзки заявки, отворена и открита за контакти, връзки и другарства. Ясно заявяваща реформаторските си настройки. Неслучайно медиите на запад я харесват и толерират толкоз. Тяхното отношение към нея е фрапантно позитивно за разлика от отношението им към който и да е източно-европейски политик или общественик.
Клишираният облик на една “комунистическа принцеса” и “татова щерка” е към този момент несъответстващ, неработещ и ограничителен за тази жена, с чието име не без учредения се свързва цяла ера от най-новата ни история.
- В отношението към Людмила Живкова, както по принцип към съвсем всяка значима фигура от социализма, има най-вече полярни, чернобели реакции. Според едни тя е един от дребното хора с демократичен дух, положили големи старания да реформират системата и то от вътрешната страна, съгласно други - комфортно конфигурирана и предана на кръвната си обязаност към партията фигура, която е част от социалистическата агитация, жанр и способи. Каква е вашата версия за нея?
Всичко това, което казвате, е правилно. Стигнах до извода, че тази самотна в персоналния си живот жена, е самотна и в обществените си прояви, самотно е и посмъртното й съществуване, в случай че мога по този начин да се изразя. Не я приема политическата върхушка към татко й. Още тогава, с издигането на Людмила Живкова, Тодор Живкова очевидно и прикрито е упрекван в семейственост. Още повече, че нейното издигане пренарежда политическите констелации по върховете. Те стават неспокойни, а те не желаят и не са привикнали на това. Не я одобряват и “либералстващите”, тъй като тя е щерка на първия държавен и партиен началник. Това важи и тогава, и в този момент. Не я приема Бялото приятелство на дъновистите, тъй като тя, сякаш, следва “Агни Йога” на Рьорих, а съгласно Дънов - то е обещано от “черната ложа”. Не я одобряват и почитателите на “Агни йога”, тъй като тя неприемливо, за тях, смесва едно чисто духовно обучение с политиката. А нейните хрумвания са близки както до тези на Петър Дънов, по този начин и на Елена и Николай Рьорих.
Това, в което се убедих още, е че тя изрично желае и работи за смяна на системата на действителния социализъм. Прави го от единствената допустима позиция - от позицията на един съвършен прото-марксически блян, в който умерено могат да съжителстват ранните хрумвания на Маркс за усъвършенстването и самоусъвършенстването на индивида, за еволюционното спираловидно развиване на Хегел и на Ленин, с визиите на Рьорих и Дънов за еволюцията, ролята и предназначението на индивида в света и така нататък Не би трябвало да забравяме, че самичък Рьорих споделя, че учението “Агни йога” или “Жива етика” е просто другата страна на комунизма и че двете са доста, доста близки. Също не би трябвало да забравяме, че Георги Димитров и Дънов са близки другари и тази връзка не е единствено личностна…
- Как се промени отношението ви към нея по време на самото писане? Каква да вземем за пример бе първичната ви настройка и по какъв начин тя ставаше по-различна, откакто започнахте да проучвате обширно живота й с исторически документи?
Отне ми към 3 години, с цел да се срещна единствено с всичко писано за Людмила Живкова и от нея. След това още толкоз да проследя всички връзки на нейните хрумвания, които тя се пробва да прокара през време на своята къса, само че блестяща кариера. А те не са малко: Дънов, Елена Блаватска, Рудолф Щайнер, Николай и Елена Рьорих, Оробиндо и така нататък Едва преди 2 години ми се отдаде опция да работя с архивни материали, повече от 50 000 страници, и тогава узря окончателното ми решение да напиша тази книга.
Всъщност, отношението ми към социализма и неговите прояви постоянно преди е било на цялостно равнодушие до пренебрежение. Израснал съм в тази система и мразя нейния фалш, двуличие, суетност и “публичен колективизъм” на събрания, всеобщи мероприятия, манифестации, демонстрации и така нататък Не съм взел участие в проведените от Людмила Живкова прояви като Асамблеята Знаме на мира или всевъзможни други начинания и празнувания. Но точно Людмила Живкова беше обликът, който ме накара да се върна към предишното, в това число своето лично и да потърся смисъл в него. Мисля, че подобен път би трябвало да извърви всеки от нас.
Но по-интересно беше друго… Постепенно се обрисуваше облика на една самотна и нещастна жена. Приживе, както и в този момент, тя е била повече обект на отменяне и даже подбив. Майка, която е измъчвана от това, че не може да обръща задоволително внимание на децата си, брачна половинка, чиито бракове все не вървят. Около нея има непрекъснато навалица от сътрудници, помощници, ласкатели или просто елементарни подмазвачи, измежду които на нея й е мъчно да открои същинското другарство. Така тя ще претърпи доста разочарования, в това число от хора, на които доста е пособия безусловно и е вярвала. Срещнала поддръжка и опора в татко си, скоро ще бъде разочарована и от него. Нейният живот е една същинска Шекспирова драма, цялостна с изменничества, интриги, двуличие, в това число убийства, в действителност една покруса.
- Какво мислите за спорната композиция от еднопланови партийни доктрини и интереса на Живкова към окултното, мистиката, контакта й с Ванга, Изтока? Как двете съжителстват по едно и също време при дъщерята на Първия?
Трябва да разделим въпроса на две елементи. Първата е, каква може да бъде връзката сред марксизма, комунистическата идеология, покриваща всички сфери на живот и философския “идеализъм”, т.е. предпоставката за съществуването на един трансцендентен, философски свят на хрумвания. И втората е по какъв начин колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с такива елитарни концепции, каквито са тези на окултните или езотеричните движения… от края на XIX и началото на ХХ век, да вземем за пример, въпреки да можем да ги проследим много обратно във времето. Всъщност, марксизмът е спорно разбиране, самото то не е единно. То се ражда от достиженията на немската идеалистическа философия (Хегел, Фихте, Шилер и така нататък, например) и с това стартира й неговата драма. Всъщност, макар всичките си материалистични искания, комунизмът е най-радикалната идеалистическа идеология. Той си слага задачата да преоформи коренно обществото въз основата на един комунистически блян, на една концепция. Много от фразеологията на комунизма в неговата агитация подхожда на извънредно значими понятия в Агни Йога и даже в Дъновизма: героизъм, огън, всеотдайност, създател, воин и героично… Просто е задоволително да пренастроиш смислите и със същата словосъчетание да изкажеш разнообразни хрумвания и мисли, което в действителност прави Людмила Живкова. Много от понятията на марксизма са и понятия на “Жива етика”: материя, серпантина, като облик на публичното развиване (особено при Ленин), схващане, отражение и така нататък
На въпроса по какъв начин колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с елитарни, окултните или езотеричните концепции, отговор дава Александър Фол говорейки на обичаната си тематика - за орфизма, за тези “облечени в бяло мъже”, захласнати от концепцията за непорочност, рационализиране и допустимо величие. “Тогава тази религия бе аристократическа привилегия, споделя Фол, само че в други времена тя може да бъде и национално притежание. Убеждението, че индивидът може да се самоусъвършенства, т.е. да се поддържа в непрестанен развой на развиване и изява, е обществено обусловено през днешния ден разбиране. То е залегнало в основата и на схващането за хубостта на човешкото деяние, когато то е отдадено на другите.”
- Какви съгласно проучването ви са били в последна сметка връзките сред нея и татко й?
На голямо доверие. Тодор Живков цялостен живот доста страда от това, че няма обучение. Той не владее непознати езици, в това число съветски. За разлика от него щерка му е добре образована, владееща най-малко британски и съветски. Тя е с научни степени по история, с ползи в региона на изобразително изкуство и така нататък Но нейното въздействие върху него стартира да се усеща още доста рано, до момента в който тя е студент по история в Софийския университет. Това е началото на 60-те години. Обръщането към “националното” в партийната политика от средата на 60-те години в огромна степен се дължи и на нея, и кръга на нейните преподаватели от Софийски университет - Александър Фол, Николай Генчев, Васил Гюзелев и други. На X конгрес на Българска комунистическа партия през 1971 година по етажите на властта потегля слух, че програмата на партията, която Тодор Живков е предложил на конгреса, е направена с присъединяване на “националистите” или “ревизионистите”, както ги назовават, приятелите на Людмила от Историческия факултет и посредством нея е “пробутана” на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Подозренията не са без учредения. Людмила Живкова е нов, съвременен човек, с необятни ползи и мощно чувство за съвременността. В нейно наличие самичък Тодор Живков стартира да схваща своето лично най-близко обграждане в Политбюро, формирано на първо място от партизани и ятаци, съвсем без каквото и да е обучение, като анахронични, изкуфели старци. Разбира, че бъдещето е на младите, образованите, технократите, с нови хрумвания и нова сила. Това доста се отразява на политиката му, в това число кадровата през 70-те години. Заедно с Людмила по върховете стартира кариера едно младо, образовано и мощно потомство: Александър Лилов, Огнян Дойнов и така нататък Реформаторският дух в партията е още веднъж разсънен.
- А сред нея и Георги Марков?
В книгата мен ме интересува техния “задочен” диалог. И двамата доста добре виждат недъзите на това общество, налагането на една безусловно непозната социална система, спирането на традициите и приемствеността, ограничаващата роля на Съюз на съветските социалистически републики, както за стопанската система ни, по този начин и за културата. И двамата имат визията, че смяна не е допустимо с революционни начини (каквито са били несполучливите опити към този момент в Полша, Унгария, Чехословакия), а постепенно, еволюционно, в границите на самата система и то от позициите на един чист комунистически блян, който е бил предаден.
- Как я трансформира злополуката на път за летището?
Според свидетелствата - фрапантно. Но съгласно мен тя към този момент е била готова и подготвена за смяната още преди този момент. Това е смяна в дневния й режим и метод на живот, в храненето, в ползите й. Но дословната среща със гибелта при някои хора може да окаже и друго, в действителност фрапантно въздействие. Едно същинско мистично преживяване, за каквото го счита Богомил Райнов, да вземем за пример. Което пренарежда стойностите и смислите. Много са уверените, че след тази прословута злополука, в това положение сред живота и гибелта, тя се ражда още веднъж различен човек, осъзнал своето предопределение и задача. За каква задача и предопределение става дума - съм се опитал да отговоря просторно в книгата.
- Със сигурност книгата ви, с изключение на изследване за живота на тази жена, дава необикновен взор към епохата на социализма, която тук се мисли или през тежка носталгия, или гневно отказване? Какъв е вашият взор към наследството на социализма?
В основата на решението да посветя толкоз време на тази тематика е твърдото ми разбиране, че сме пристигнали на прага на нихилизма и отрицанието, и сме длъжни да създадем идната крачка напред… към нашето минало. В продължение на дълго време едно озлобено малцинство по всякакъв начин внушаваше и се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - почтени и безчестни, подли и смели или просто елементарни българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тези хора са нито най-хубавите, нито най-честните, нито инакомислещите от това рисково и мъчно време. Тези хора проповядват към този момент години наред damnatio memoriae (лат. - проклинание на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може постоянно, в своята история, през 40-50 години, да започваме постоянно изначало, от нула. Самата Людмила Живкова е виждала своята задача в повторното връзване на прекъснатите исторически влакна в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век. За културата и обществото би трябвало традиция, време и последователност, без внезапни скокове и разрушавани дейности до нула. Така наред с облика на Людмила се пробвах да пресъздам един облик на епохата, от една нова, настояща позиция, на един човек, имащ шанса да прекара младостта си в две радикално разнообразни столетия. Така се получи една същинска “документална сега”, както назова книгата нейният редактор Силвия Недкова.
- Какво е прочее отношението ви към днешната политическа обстановка? В която се избира просто " по-малкото зло ", гласоподава се за една партия, " с цел да не е другата " ; вотовете са ниски, наказателни, думата " народна власт " от ден на ден се изпразва от наличие и се трансформира в сходно кухо факсимиле, с каквито се работи и по време на социализма.
Толкова хора, се произнасят по тези проблеми, че надали има потребност от още някой. Но Вие хващате нещо доста значително. Ако аз гласоподавам за една партия, след това ми се споделя - какво искаш, нали гласоподава за нея. Ако не гласоподавам - отново същото: ами то е по този начин, тъй като не гласуваш. Т.е. системата те впримчва в едно непрекъснато възприятие за виновност. Една наложена отговорност, която аз не съм поемал, не желая и действително не мога да поема. Няма нищо по-нелепо и по-популистко от това да се твърди, че безотговорността на ръководството е наша отговорност. Аз не запознат съм ръководство на страна и не желая да разбирам, а и не мога да разбирам. Нелепо е когато литератори, културолози и други, дават мнение за стопанска система, за петролни доставки или за здравното обезпечаване, да вземем за пример. Това общество, “демократичното”, е общество на дебата, където истината има доста лица и става неочевидна, където непрекъснато се поддържа напрежение и един непрестанен спор с доста форми и лица. Подобна обстановка е много невротизираща, чисто житейски. За да бъдеш съответен просто би трябвало да отделяш доста време за това, а аз и доста хора като мен го нямаме. Аз нямам 100 плебеи, които да работя на нивите ми, както в демократична Гърция, а аз да дебатирам по през целия ден на агората. Аз имам професионални, персонални ползи, трбява да изкарвам хляба на фамилията си, нямам време да се занимавам какво е споделил Бойко Борисов или направил Валери Симеонов. Всъщност ръководещите и заменящите се партии, в които няма особена разлика, точно на това разчитат и то с съображение. Те разчитат на некомпетентността, демокрацията, разчита на това.
Интервю на Райко Байчев
Ето какво съобщи Милев в изявление за Actualno.com.
- Г-н Милев, насъбрана ли е към този момент онази историческа отдалеченост, която да разреши справедлив роман за Людмила Живкова?
Историческата отдалеченост от време на време е единствено опрощение за непоемане на отговорност. Нея доста я обичат историците и така наречен университетски среди. Ако питате тях, все ще бъде рано. Всъщност, аз не вземам участие в сходен спор. “Обективността” е елементарно трошливо разбиране. Това, което мога да подсигурявам е един чист, четим, документален роман, учреден на голям брой първоначални архивни документи, в по-голямата си част неизползвани до момента. Личността на Людмила Живкова е положена в една прецизна последователност и един необятен подтекст на времето, както и на концепциите, формирали нейния светоглед и главните правила на нейната политика. Това са и отликите на книгата от всичко писано до момента за нея.
- Какво предизвика интересa ви към нея - дотолкоз, че след дълги години работа като продуцент и сценарист ( " Стъклен дом ", " Отплата " ) да напишете историческа книга?
Всичко стартира през 2009 година, когато със своите сътрудници от Служба "Информация и архив" (на МВР) започнахме развиването на план за игрален филм за Людмила Живкова. Напускането ми на компанията през 2010 година стопира плана, само че ползата ми към Людмила остана. Познанията ми за нея се задълбочаваха през годините. Работата с голям брой архиви ми разреши да видя нещата в тяхната историческа, документална стойност. Очертаваше се облик на една самобитна и странна жена, със необичайно поведение и още по-странни хрумвания в една мощно стагнирана, политически правилна и ограничаваща среда, каквато е системата на социализма през 70-те години на предишния век.
В едно скучно и мощно маскулизирано общество на партийни апаратчици от Брежневите “години на застоя”, се появява една жена, друга от всичко, което социалистическият блок може да предложи. Ексцентрична със своето облекло и дръзки заявки, отворена и открита за контакти, връзки и другарства. Ясно заявяваща реформаторските си настройки. Неслучайно медиите на запад я харесват и толерират толкоз. Тяхното отношение към нея е фрапантно позитивно за разлика от отношението им към който и да е източно-европейски политик или общественик.
Клишираният облик на една “комунистическа принцеса” и “татова щерка” е към този момент несъответстващ, неработещ и ограничителен за тази жена, с чието име не без учредения се свързва цяла ера от най-новата ни история.
- В отношението към Людмила Живкова, както по принцип към съвсем всяка значима фигура от социализма, има най-вече полярни, чернобели реакции. Според едни тя е един от дребното хора с демократичен дух, положили големи старания да реформират системата и то от вътрешната страна, съгласно други - комфортно конфигурирана и предана на кръвната си обязаност към партията фигура, която е част от социалистическата агитация, жанр и способи. Каква е вашата версия за нея?
Всичко това, което казвате, е правилно. Стигнах до извода, че тази самотна в персоналния си живот жена, е самотна и в обществените си прояви, самотно е и посмъртното й съществуване, в случай че мога по този начин да се изразя. Не я приема политическата върхушка към татко й. Още тогава, с издигането на Людмила Живкова, Тодор Живкова очевидно и прикрито е упрекван в семейственост. Още повече, че нейното издигане пренарежда политическите констелации по върховете. Те стават неспокойни, а те не желаят и не са привикнали на това. Не я одобряват и “либералстващите”, тъй като тя е щерка на първия държавен и партиен началник. Това важи и тогава, и в този момент. Не я приема Бялото приятелство на дъновистите, тъй като тя, сякаш, следва “Агни Йога” на Рьорих, а съгласно Дънов - то е обещано от “черната ложа”. Не я одобряват и почитателите на “Агни йога”, тъй като тя неприемливо, за тях, смесва едно чисто духовно обучение с политиката. А нейните хрумвания са близки както до тези на Петър Дънов, по този начин и на Елена и Николай Рьорих.
Това, в което се убедих още, е че тя изрично желае и работи за смяна на системата на действителния социализъм. Прави го от единствената допустима позиция - от позицията на един съвършен прото-марксически блян, в който умерено могат да съжителстват ранните хрумвания на Маркс за усъвършенстването и самоусъвършенстването на индивида, за еволюционното спираловидно развиване на Хегел и на Ленин, с визиите на Рьорих и Дънов за еволюцията, ролята и предназначението на индивида в света и така нататък Не би трябвало да забравяме, че самичък Рьорих споделя, че учението “Агни йога” или “Жива етика” е просто другата страна на комунизма и че двете са доста, доста близки. Също не би трябвало да забравяме, че Георги Димитров и Дънов са близки другари и тази връзка не е единствено личностна…
- Как се промени отношението ви към нея по време на самото писане? Каква да вземем за пример бе първичната ви настройка и по какъв начин тя ставаше по-различна, откакто започнахте да проучвате обширно живота й с исторически документи?
Отне ми към 3 години, с цел да се срещна единствено с всичко писано за Людмила Живкова и от нея. След това още толкоз да проследя всички връзки на нейните хрумвания, които тя се пробва да прокара през време на своята къса, само че блестяща кариера. А те не са малко: Дънов, Елена Блаватска, Рудолф Щайнер, Николай и Елена Рьорих, Оробиндо и така нататък Едва преди 2 години ми се отдаде опция да работя с архивни материали, повече от 50 000 страници, и тогава узря окончателното ми решение да напиша тази книга.
Всъщност, отношението ми към социализма и неговите прояви постоянно преди е било на цялостно равнодушие до пренебрежение. Израснал съм в тази система и мразя нейния фалш, двуличие, суетност и “публичен колективизъм” на събрания, всеобщи мероприятия, манифестации, демонстрации и така нататък Не съм взел участие в проведените от Людмила Живкова прояви като Асамблеята Знаме на мира или всевъзможни други начинания и празнувания. Но точно Людмила Живкова беше обликът, който ме накара да се върна към предишното, в това число своето лично и да потърся смисъл в него. Мисля, че подобен път би трябвало да извърви всеки от нас.
Но по-интересно беше друго… Постепенно се обрисуваше облика на една самотна и нещастна жена. Приживе, както и в този момент, тя е била повече обект на отменяне и даже подбив. Майка, която е измъчвана от това, че не може да обръща задоволително внимание на децата си, брачна половинка, чиито бракове все не вървят. Около нея има непрекъснато навалица от сътрудници, помощници, ласкатели или просто елементарни подмазвачи, измежду които на нея й е мъчно да открои същинското другарство. Така тя ще претърпи доста разочарования, в това число от хора, на които доста е пособия безусловно и е вярвала. Срещнала поддръжка и опора в татко си, скоро ще бъде разочарована и от него. Нейният живот е една същинска Шекспирова драма, цялостна с изменничества, интриги, двуличие, в това число убийства, в действителност една покруса.
- Какво мислите за спорната композиция от еднопланови партийни доктрини и интереса на Живкова към окултното, мистиката, контакта й с Ванга, Изтока? Как двете съжителстват по едно и също време при дъщерята на Първия?
Трябва да разделим въпроса на две елементи. Първата е, каква може да бъде връзката сред марксизма, комунистическата идеология, покриваща всички сфери на живот и философския “идеализъм”, т.е. предпоставката за съществуването на един трансцендентен, философски свят на хрумвания. И втората е по какъв начин колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с такива елитарни концепции, каквито са тези на окултните или езотеричните движения… от края на XIX и началото на ХХ век, да вземем за пример, въпреки да можем да ги проследим много обратно във времето. Всъщност, марксизмът е спорно разбиране, самото то не е единно. То се ражда от достиженията на немската идеалистическа философия (Хегел, Фихте, Шилер и така нататък, например) и с това стартира й неговата драма. Всъщност, макар всичките си материалистични искания, комунизмът е най-радикалната идеалистическа идеология. Той си слага задачата да преоформи коренно обществото въз основата на един комунистически блян, на една концепция. Много от фразеологията на комунизма в неговата агитация подхожда на извънредно значими понятия в Агни Йога и даже в Дъновизма: героизъм, огън, всеотдайност, създател, воин и героично… Просто е задоволително да пренастроиш смислите и със същата словосъчетание да изкажеш разнообразни хрумвания и мисли, което в действителност прави Людмила Живкова. Много от понятията на марксизма са и понятия на “Жива етика”: материя, серпантина, като облик на публичното развиване (особено при Ленин), схващане, отражение и така нататък
На въпроса по какъв начин колективистичната, популистка идеология на комунизма се съчетава с елитарни, окултните или езотеричните концепции, отговор дава Александър Фол говорейки на обичаната си тематика - за орфизма, за тези “облечени в бяло мъже”, захласнати от концепцията за непорочност, рационализиране и допустимо величие. “Тогава тази религия бе аристократическа привилегия, споделя Фол, само че в други времена тя може да бъде и национално притежание. Убеждението, че индивидът може да се самоусъвършенства, т.е. да се поддържа в непрестанен развой на развиване и изява, е обществено обусловено през днешния ден разбиране. То е залегнало в основата и на схващането за хубостта на човешкото деяние, когато то е отдадено на другите.”
- Какви съгласно проучването ви са били в последна сметка връзките сред нея и татко й?
На голямо доверие. Тодор Живков цялостен живот доста страда от това, че няма обучение. Той не владее непознати езици, в това число съветски. За разлика от него щерка му е добре образована, владееща най-малко британски и съветски. Тя е с научни степени по история, с ползи в региона на изобразително изкуство и така нататък Но нейното въздействие върху него стартира да се усеща още доста рано, до момента в който тя е студент по история в Софийския университет. Това е началото на 60-те години. Обръщането към “националното” в партийната политика от средата на 60-те години в огромна степен се дължи и на нея, и кръга на нейните преподаватели от Софийски университет - Александър Фол, Николай Генчев, Васил Гюзелев и други. На X конгрес на Българска комунистическа партия през 1971 година по етажите на властта потегля слух, че програмата на партията, която Тодор Живков е предложил на конгреса, е направена с присъединяване на “националистите” или “ревизионистите”, както ги назовават, приятелите на Людмила от Историческия факултет и посредством нея е “пробутана” на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Подозренията не са без учредения. Людмила Живкова е нов, съвременен човек, с необятни ползи и мощно чувство за съвременността. В нейно наличие самичък Тодор Живков стартира да схваща своето лично най-близко обграждане в Политбюро, формирано на първо място от партизани и ятаци, съвсем без каквото и да е обучение, като анахронични, изкуфели старци. Разбира, че бъдещето е на младите, образованите, технократите, с нови хрумвания и нова сила. Това доста се отразява на политиката му, в това число кадровата през 70-те години. Заедно с Людмила по върховете стартира кариера едно младо, образовано и мощно потомство: Александър Лилов, Огнян Дойнов и така нататък Реформаторският дух в партията е още веднъж разсънен.
- А сред нея и Георги Марков?
В книгата мен ме интересува техния “задочен” диалог. И двамата доста добре виждат недъзите на това общество, налагането на една безусловно непозната социална система, спирането на традициите и приемствеността, ограничаващата роля на Съюз на съветските социалистически републики, както за стопанската система ни, по този начин и за културата. И двамата имат визията, че смяна не е допустимо с революционни начини (каквито са били несполучливите опити към този момент в Полша, Унгария, Чехословакия), а постепенно, еволюционно, в границите на самата система и то от позициите на един чист комунистически блян, който е бил предаден.
- Как я трансформира злополуката на път за летището?
Според свидетелствата - фрапантно. Но съгласно мен тя към този момент е била готова и подготвена за смяната още преди този момент. Това е смяна в дневния й режим и метод на живот, в храненето, в ползите й. Но дословната среща със гибелта при някои хора може да окаже и друго, в действителност фрапантно въздействие. Едно същинско мистично преживяване, за каквото го счита Богомил Райнов, да вземем за пример. Което пренарежда стойностите и смислите. Много са уверените, че след тази прословута злополука, в това положение сред живота и гибелта, тя се ражда още веднъж различен човек, осъзнал своето предопределение и задача. За каква задача и предопределение става дума - съм се опитал да отговоря просторно в книгата.
- Със сигурност книгата ви, с изключение на изследване за живота на тази жена, дава необикновен взор към епохата на социализма, която тук се мисли или през тежка носталгия, или гневно отказване? Какъв е вашият взор към наследството на социализма?
В основата на решението да посветя толкоз време на тази тематика е твърдото ми разбиране, че сме пристигнали на прага на нихилизма и отрицанието, и сме длъжни да създадем идната крачка напред… към нашето минало. В продължение на дълго време едно озлобено малцинство по всякакъв начин внушаваше и се опитваше да заличава и обезценява смисъла на живота на хиляди и милиони - почтени и безчестни, подли и смели или просто елементарни българи, живели по времето на социализма. Още повече, че тези хора са нито най-хубавите, нито най-честните, нито инакомислещите от това рисково и мъчно време. Тези хора проповядват към този момент години наред damnatio memoriae (лат. - проклинание на паметта). Така не се гради нито общество, нито история. Не може постоянно, в своята история, през 40-50 години, да започваме постоянно изначало, от нула. Самата Людмила Живкова е виждала своята задача в повторното връзване на прекъснатите исторически влакна в българската история с времето от 30-те и 40-те години на XX век. За културата и обществото би трябвало традиция, време и последователност, без внезапни скокове и разрушавани дейности до нула. Така наред с облика на Людмила се пробвах да пресъздам един облик на епохата, от една нова, настояща позиция, на един човек, имащ шанса да прекара младостта си в две радикално разнообразни столетия. Така се получи една същинска “документална сега”, както назова книгата нейният редактор Силвия Недкова.
- Какво е прочее отношението ви към днешната политическа обстановка? В която се избира просто " по-малкото зло ", гласоподава се за една партия, " с цел да не е другата " ; вотовете са ниски, наказателни, думата " народна власт " от ден на ден се изпразва от наличие и се трансформира в сходно кухо факсимиле, с каквито се работи и по време на социализма.
Толкова хора, се произнасят по тези проблеми, че надали има потребност от още някой. Но Вие хващате нещо доста значително. Ако аз гласоподавам за една партия, след това ми се споделя - какво искаш, нали гласоподава за нея. Ако не гласоподавам - отново същото: ами то е по този начин, тъй като не гласуваш. Т.е. системата те впримчва в едно непрекъснато възприятие за виновност. Една наложена отговорност, която аз не съм поемал, не желая и действително не мога да поема. Няма нищо по-нелепо и по-популистко от това да се твърди, че безотговорността на ръководството е наша отговорност. Аз не запознат съм ръководство на страна и не желая да разбирам, а и не мога да разбирам. Нелепо е когато литератори, културолози и други, дават мнение за стопанска система, за петролни доставки или за здравното обезпечаване, да вземем за пример. Това общество, “демократичното”, е общество на дебата, където истината има доста лица и става неочевидна, където непрекъснато се поддържа напрежение и един непрестанен спор с доста форми и лица. Подобна обстановка е много невротизираща, чисто житейски. За да бъдеш съответен просто би трябвало да отделяш доста време за това, а аз и доста хора като мен го нямаме. Аз нямам 100 плебеи, които да работя на нивите ми, както в демократична Гърция, а аз да дебатирам по през целия ден на агората. Аз имам професионални, персонални ползи, трбява да изкарвам хляба на фамилията си, нямам време да се занимавам какво е споделил Бойко Борисов или направил Валери Симеонов. Всъщност ръководещите и заменящите се партии, в които няма особена разлика, точно на това разчитат и то с съображение. Те разчитат на некомпетентността, демокрацията, разчита на това.
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ