Спомени от соца: Ол инклузив по време на Тато – 14 дни на море за 40 лв.
Никога няма да не помни една от морските ни станции – на Министерството на леката индустрия в местността Трифон Зарезан (до Златни пясъци). Мъжът ми се добра до карти за нея с невероятни връзки и хвърчахме от благополучие, когато ги взехме, написа socbg.com.
Как другояче – нали за първи път щяхме да заведем 2-годишната ни дъщеричка на море! Е, добрахме се с тежките куфари с трен и рейс до станцията, настаниха ни в нещо като едноетажно бунгало (всичките бяха залепени едно до друго и с общ двор пред тях). Вътре – цялостна бедност: радиоточка виси над вратата, вехти полубели чаршафи, крушките на лампите изгорели, вратата не се затваря, комарникът разкъсан, одеялата – войнишки. Но си имаше лична тоалетна, въпреки с цокъл от блажна багра и няколко изпотрошени плочки.
Животът в станцията обаче протичаше по непоколебим социалистически ред. Спи ти се, не спи ти се – в 7,30 ч. на закуска. Още в 11,30 часа от плажа потегляха по стръмните стълби към стола нагоре първите групи от пищящи дечурлига и мъкнещи чадъри и пояси бащи и майки. Те трябваше тъкмо в 12,00 ч. към този момент да ядат. Втората група, към която бяхме причислени, ги чакахме да свършат с обяда по пейките на открито, с цел да влезем и ние да похапнем. Масите – без покривки, вилиците и лъжиците не стигаха, чакаш да ти измият. Гозбите – типично фабричен – супа от нещо си, съвсем вода, манджите – тлъсти сослийки (късче мръвка с бол запръжка, да топиш на воля залъците), и 2 неугледни ябълки от двора на станцията. Вечерята – тъкмо в 6,30 ч., тъй като личният състав желал рано да си върви. Най-често яхния от зелен боб (от буркан) и купичка от алпака с воднисто кисело мляко. Хляб и туршия от люти чушки – кой колкото му душа желае. Ама някой ще огладнее до вечерта, а магазин наоколо няма, негов си проблем. Всеки да се избавя поединично.
Само че в тези времена това не ми правеше усещане. Без две неща обаче – след обедната сънливост почиващите изпълзяваха от бунгалата. Жените, най-често със забележителни телесни габарити, изваждаха кълбетата от куфарите и почваха да плетат. Клюкарствайки зад тила на всяка, която не е от тяхната кръвна група. А пък половинките им от мощния пол, боси, брадясали и неугледни, с часове удряха карти и табла по пейките, наливайки се с промишлено количество бира. Караха се и псуваха като хамали. Докато тумби от деца тичаха около тях с пъклен крясъци, току някое отнасяше по пестник и изплакваше, само че за малко.
Как другояче – нали за първи път щяхме да заведем 2-годишната ни дъщеричка на море! Е, добрахме се с тежките куфари с трен и рейс до станцията, настаниха ни в нещо като едноетажно бунгало (всичките бяха залепени едно до друго и с общ двор пред тях). Вътре – цялостна бедност: радиоточка виси над вратата, вехти полубели чаршафи, крушките на лампите изгорели, вратата не се затваря, комарникът разкъсан, одеялата – войнишки. Но си имаше лична тоалетна, въпреки с цокъл от блажна багра и няколко изпотрошени плочки.
Животът в станцията обаче протичаше по непоколебим социалистически ред. Спи ти се, не спи ти се – в 7,30 ч. на закуска. Още в 11,30 часа от плажа потегляха по стръмните стълби към стола нагоре първите групи от пищящи дечурлига и мъкнещи чадъри и пояси бащи и майки. Те трябваше тъкмо в 12,00 ч. към този момент да ядат. Втората група, към която бяхме причислени, ги чакахме да свършат с обяда по пейките на открито, с цел да влезем и ние да похапнем. Масите – без покривки, вилиците и лъжиците не стигаха, чакаш да ти измият. Гозбите – типично фабричен – супа от нещо си, съвсем вода, манджите – тлъсти сослийки (късче мръвка с бол запръжка, да топиш на воля залъците), и 2 неугледни ябълки от двора на станцията. Вечерята – тъкмо в 6,30 ч., тъй като личният състав желал рано да си върви. Най-често яхния от зелен боб (от буркан) и купичка от алпака с воднисто кисело мляко. Хляб и туршия от люти чушки – кой колкото му душа желае. Ама някой ще огладнее до вечерта, а магазин наоколо няма, негов си проблем. Всеки да се избавя поединично.
Само че в тези времена това не ми правеше усещане. Без две неща обаче – след обедната сънливост почиващите изпълзяваха от бунгалата. Жените, най-често със забележителни телесни габарити, изваждаха кълбетата от куфарите и почваха да плетат. Клюкарствайки зад тила на всяка, която не е от тяхната кръвна група. А пък половинките им от мощния пол, боси, брадясали и неугледни, с часове удряха карти и табла по пейките, наливайки се с промишлено количество бира. Караха се и псуваха като хамали. Докато тумби от деца тичаха около тях с пъклен крясъци, току някое отнасяше по пестник и изплакваше, само че за малко.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ