Никога не трябва да се стремим към любовта като средство

Никога не би трябвало да се стремим към любовта като средство за разрешаване на проблеми.

Когато любовта се управлява от егоистични ползи и цели, когато е изкуствено основана за решение на спорове, самата й същина се опорочава, тъй като отпада фундаменталното условие за съществуването й. 

Любовта не може да бъде импровизация, състрадание, табиет, окачалка за илюзии. Любовта, в случай че е същинска, би трябвало да е над всички тези неща.

Тя би трябвало да протича на по-високо равнище. Ако индивидът може да взема решение проблемите си благодарение на любовта или да удовлетворява персоналните си потребности като натурален резултат на една връзка, това би било отлично.

Човек би трябвало обаче да прегледа и степенува по значимост претекстовете си и да осъзнае, че не може да търси в любовта метод за разрешаване на проблеми.

Тъкмо назад, в случай че любовта се яви, даже когато човек има компликации, самото й битие ще му помогне да ги преодолее.

Истинската обич би трябвало да бъде неегоистична, другояче ще се трансформира само в средство за манипулиране на другия за да се извлече персонално наслаждение.

Индивидът в този случай възприема единствено външна поза на пристрастеност и я употребява за гонене на личните си ползи без да се преценява с другия.

Обикновено когато един мъж или една жена търсят сътрудник, претекстът не е обич, а вяра, че ще намерят човек, с който може да основат обич.

Индивидът обаче не преглежда такава връзка от позиция на смисъла на любовта, а от позиция на персоналните изгоди, които ще извлече.

Сексуално задоволство, отбягване на самотата и възприятие за тревога,  икономическа сигурност – това са някои от най-често срещаните претекстове както при мъжете, по този начин и при дамите.

Има и случаи, когато хората се стремят към любовта поради самата нея за да задоволят някаква сантиментална фикция, откъсната от действителността, без да имат визия какво ще се случи след първичната фаза на сантименталната връзка.

Те се стремят само да изживеят любовна фикция без съответно определение.

Най-важното е, че любовта не може да бъде натраплива, нито резултат на невротични спорове или освободени нагони.

Натрапливият израз на любовта не се среща в природата. Такъв израз на любовта е небивалица и индивидът извършва тази роля, тъй като се опасява от мъчителни последствия. Човек, настоящ по вътрешна насила, прибягва към илюзия и е подготвен да повярва, че в действителност знае и харесва ролята си.

Силата на отчуждението му е толкоз огромна, че той изцяло не помни натрапливостта на държанието си и се самоубеждава, че в действителност работи по лична воля.

Тежестта на самотата е мощен повод за влизане в лъжлива връзка – човек има вяра, че по този начин ще облекчи самотата си. 

Тъкмо по тази причина индивидът се предава на новия обект на любовта си със пристрастеност, която би трябвало да убеди другия, че е влюбен до уши, до момента в който в действителност той търси само метод да уталожи вътрешната си паника.

В казуса на любовта и самотата са намесени няколко детайли: комплекс за непълноценност, едва Аз и дължащото се на тях безпокойствие.

Чувството, че не принадлежи на никого, че е откъснат от хората, принуждава индивида да се стреми към любовта като метод за отдаване и принадлежност, с цел да се избави от изолацията си.

Има два типа самотност – естествена и невротична. Нормалната самотност подтиква уравновесения и психически здрав човек да желае да показа прекарванията си с други хора.

Невротичната самотност е резултат на егоизъм, свенливост, комплекс за непълноценност или травматични преживявания в детството. Индивидът самичък основава невротичната си самотност.

Той се откъсва от хората, изолира се от света, дава аргументи да бъде считан за друг и отчужден, откъснат, обособен от личната си прочувствена реалност.

Когато подобен човек стане част от двойка, той съумява да реализира някаква връзка с външния свят чрез колегата си и мисли, че е победил ужасната си самотност. Такъв съюз не е основан и подхранван от обич, а от невротична потребност.

Любовта не предлага същинско решение на казуса на самотния невротик – тя е единствено прикритие.

Индивидът не позволява екзистенциалната си позиция като живее посредством различен човек. Той е повече или по-малко в ситуацията на  тежко болен, обвързван към машина, която по някакъв метод поддържа живота му.

Такава връзка е подбудена от сатанинска, подправена обич – форма на лъжеобщуване, чието неравновесие провокира операция и самомнителност.

Тази обстановка се среща при човеци, преследвани от вътрешна паника заради самотност и при всички хора с нездрава и небалансирана психика.

Те също като паразити неумишлено се прилепват към здравия, с цел да се хранят от страстите и виталната му мощ.

Такива човеци не обичат същински никого с изключение на себе си и като всички паразити не дават нищо от себе си. Те знаят само да желаят.

Съществуват два типичен вида самотни невротици: тези, които са доста капризни от единия или двамата родители и се усещат изоставени, когато към този момент не получават такова внимание, и други, които са били лишени от любов и зашита в детството и от този момент изпитват вътрешна паника заради самотност.

Никой от тези два вида не е кадърен същински да обича; те употребяват другите само като средство за връзка с външния свят.

Те са уверени, че ползата им към другия съставлява същинска обич, само че здравият в такава връзка в действителност понася огромна щета, защото заради своята почтеност, доверчивост или чистосърдечие, не схваща, че е употребен, а в случай че най-после го осъзнае, той най-вероятно ще се помъчи още повече да пази колегата си и да му оказва помощ, воден от нежността, която изпитва към него.

Понякога тази жертва е толкоз огромна, че здравият субект се отхвърля от самоличността си и напълно се дава, с цел да задоволи потребностите на другия.

Тук ние не търсим решение на казуса със самотата, а по-скоро считаме за нужно да предупредим за заплахата от основаване на връзка като средство за търсене на контакт с външния свят.

Какво става, когато се свържат двама еднообразно самотни и празни хора? Тази обстановка не е по-различна от гореописаната, с изключение на събитието, че в такава връзка ще е по-трудно да се резервира измислицата  за любовта.

Тук имаме двама души, които търсят обич, другарство и реализация, като никой от тях не е в положение да предложи тези неща.

Връзката припомня двама гладни, никой от които няма храна или двама съдружници без капитал.

Тъй като съдружниците не са в положение да се задоволят взаимно, те може би ще тръгнат по лесния път на половото чревоугодничество.

Макар да носи краткотрайно задоволство, то неизбежно предизвиква досада и  поражда възприятието, че другият губи интерес, щом моментното наслаждение премине.

И двамата изживяват вяра и отчаяние. Надяват се, че нещата може да потръгнат отлично, а след това се разочароват, тъй като схващат,  че това няма нищо общо с действителността.

Ситуацията може да продължи несигурно дълго или да се трансформира в непрекъснат фактор в живота на двойката. 

Травмираните от самотата човеци изискват несъразмерна любов от сътрудниците си и непрекъснати доказателства за всеотдайността на другия.

Тези условия може да са толкоз мъчителни и затормозяващи, че подложеният  на тях човек се усеща преследван.

Двойката, страдаща от този проблем, може да потърси други способи за понижаване на напрежението, да вземем за пример деен всемирски живот, с цел да прикрие мрачната си самотност.

Но изкуствените решения са незадоволителни. Те са външни способи за угнетяване на вътрешни проблеми и по този начин главният спор се резервира несигурно дълго време.

Ако индивидът е некадърен да се усеща добре със самия себе си, той няма да откри разтуха в другите.

Вътрешното опустошаване не може да се разсее благодарение на външна компания – решението на казуса ще пристигна със  зрелостта и вярното развиване на Аз-а.

Из „ Наука за любовта “