По същество българинът дълбоко ненавижда себе си ♥ Владимир СВИНТИЛА
„ Нетърпимостта към своето положение се трансформира в една денонощна ненавист към реалността… Оттук нататък към този момент измяната се трансформира в политическа платформа, изповядвана от милиони. “
Когато думите тежат като камък на мястото си… Докога!?
Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)
Тази обстановка на съвършена, открита и неотменима низост дава избран вид реакции. Първата реакция е самоомразата на българина. По създание той надълбоко ненавижда себе си. И в случай че се почне диалог за нещо българско, той почва с псувни и проклятия. Аз помня времето, 30-те години, когато за всичко се споделяше: остави го, българска работа. Сега този израз е липсващ, само че отношението не е изчезнало. Самият аз съм създател на една крилата фраза, която обиколи България и за малко не ми взе главата: „ Преди ме беше позор, че съм българин, а в този момент ме е гнус. “ Тия неща отравят духовността, отравят всекидневието. И става по този начин, че котилото, в което живее целокупният български народ - родата, селската общественост, първичната славянска общественост, късноантичната клиентела - няма към този момент усет. Това не е интервалът на щастието на еснафлъка, на тържествените разходки по безистена, по пазара, по калдъръмите, по чаршията, когато е гарантиран на същите тия правила, които тогава са били надълбоко по-реални. Не е имало страшния отскок на интелектуализацията, тя, доколкото е съществувала, е била в естетика с вида на производството. Сега тя се откъсва и видът на производството се откъсва от нея. И тука към този момент всяка естетика от обществен и стопански вид се изпарява. Раят на българските пазари остава като златен век обратно. Не е към този момент щастливото време преди Първата международна война, когато яйцата се продават на дузини. Не е към този момент даже времето от 30-те години, когато всяко семейство, без значение дали е на министър или на разсилен, два пъти в седмицата най-малко има печеното агне. Всичко това, примерно ще кажем, комунистите го унищожиха. Това е правилно, само че и да не бяха те, този развой си тече. Дори в някои случаи ние можем напряко да кажем: извинете, вие не сте създатели на тая нечистотия, вие нямате нищо общо, вие лъжете - тя е причина сама за себе си. Самоомразата и омразата към българщината към този момент става вяра. Ако си човек с достолепие, в случай че си поначало конституирана персона, ти не можеш да допуснеш да бъдеш именуван българин и да бъдеш третиран като българин. Това нещо пагубно се показва след 1918 и след 1944 година (аз към този момент съм очевидец, пък от 1918 година, въпреки че не съм бил роден, заварих атмосферата), когато националните произшествия будеха небивала наслада в тълпата. Пада им се на буржоазията, пада им се на царедворците, пада му се на града. Като че за тях няма отражение. Казваха: да му мисли буржоазията.
…Тези обстоятелства, тези несгоди лягат върху всеки човек, без значение дали ги признава. Но за комунистите и земеделците това беше висшо празненство. „ Най-сетне буржоазията получи своето справедливо “. Има и друго. Нетърпимостта към своето положение се трансформира в една денонощна ненавист към действителността, а действителността е избрана система - социална и прочие, само че най-сетне и национална, най-сетне и етническа. Ти не можеш да я намразиш единствено тъй като е система на българската буржоазия, ще свършиш с това, да я мразиш, тъй като е българска.
Оттук нататък към този момент измяната се трансформира в политическа платформа, изповядвана от милиони. Сега, при Елциновото предложение, в случай че се бяха погрижили малко да раздвижат духовете, два милиона българи щяха да рипнат за присъединение към Русия, с цялостен отвод от себе си и от каквото желаете. Това е патосът, на основа на който съществуват Българска социалистическа партия и Българска комунистическа партия, това са дълбоките им корени. Това не е плод на някаква външна агитация, не е плод на разпространяване на марксизма. Просто материализмът по принцип е най-подходящ за такава конюнктура, в която, бидейки отречено всичко интелектуално, е отречено и всичко духовно. Вървете да отделите интелектуалното от духовното, в случай че е допустимо.
Но този нрав, най-сетне, е тотално нихилистичен, състои се от едно отричане на самия себе си. Българинът не съставлява нищо за себе си. И в случай че го питате, той ще ви каже: кой съм аз и за какво съм - абе, я ги остави тия работи. Имаше и един политически миг, когато преди 9. IX. 1944 най-често споделяха: абе виж какво, животът не коства три лв., колкото един патрон. И тръгваха с комунистите и с партизаните. Защото това е негово интимно разбиране. И за какво животът му в действителност да коства повече от три лв.? Ами че той нито в материално отношение, нито като условия на живот, нито като духовна настройка съставлява нещо. Той е един изтръскан чувал, една скъсана обувка, една остаряла подметка, един прогнил дюшек. Цялата тая история свършва с това, че той се е лишил от всички тропизми. Съвременната социология счита, че същинското благосъстояние на индивида е благосъстоянието от тропизми: придвижването към избрани цели. Богатството от тропизмите е и обществената динамичност. Това е освен заетостта в едно произвеждане, това е заетостта в превъзмогването на това произвеждане, в постигането на нов небосвод. В публичния живот това се показва в доста забавни насоки на придвижване. Примерно, в случай че желаете, цялото ново експериментаторство в региона на изкуството. Ако се обърнем общо към мисълта, цялото това така наречен стиково развиване, което поставя завършек на специалността. Днес единствено в България можеш да се хвалиш, че си експерт. Където и да отидеш по света, те питат по какъв начин работиш сред една просвета и друга. Щат или не щат, от черупката на европейския материалист и позитивист поражда един нов вид. Примерно от идиота Зола изниква гениалният Юйсман, който почва като натуралист, с цел да свърши като най-духовният създател на предишния век, с най-вече интуиции, предчувствия и в пластическо отношение фантазен публицист.
Това аконтрарио, раждане от противоположността, е доста значимо, то тук не се реализира. Не се реализира с помощта на бедността на духа, на остарелия нрав, на целокупния народ, на цялата тая кал, оставена от странното и изключително историческо развиване на България и на част от Балканите. Макар че (например в Румъния) това нещо е доста надълбоко осъзнато и преодоляно. А за Гърция да не приказваме. Това е особено за Шумадия и за България, не е особено за Албания. И ето, публичната беднотия се показва в края на краищата и като една беднотия на духа. И това не като метафора, можем да го посочим. Думата ми е тази: че в своята непокътнатост българският народ приключва като един цялостен развратител на всичко и на всички.
Трябва да кажа, че в последните години, с всичките благополучия и закононарушения, става най-накрая едно превъзмогване на този български мир. Той е към този момент като едно зъбчато колело, на което са счупени част от зъбците и предаването не става - въртиш педалите, само че колелата на велосипеда не се задвижват. И върху всички тия неща ние можем да разсъждаваме и поради това - фактът че ги осъзнаваме, приказва че те си отиват. Човек може да осъзнае една такава обстановка не в нейния център, а в нейния край, тъй като осъзнаването съставлява форма на съкращаване на едно развиване. Когато това развиване не е станало и трендовете за неговия край не са посочени от събитията в живота, осъзнаването му не е допустимо. Човек живее вътре в него, еднакъв е с него и е негова жертва и негов индивид. Това, че ние към този момент можем да огледаме цялата тази цялост, да намираме нейните корени, да намираме нейните видове - това значи, че тази цялост е към своя край.
Фрагмент от: „ Генералната низост на българския живот “, Владимир Свинтила
Снимки: vluhvite.com, muhozoli.com
