Неминуемо всеки нов човек в живота ни се появява с

За бабата и дядото, които продаваха ябълки

Неминуемо всеки нов човек в живота ни се появява с причина и е самобитен Учител, от който имаме тъкмо какво да научим, само че някои души и срещи остават по-дълбок отпечатък....

Преди няколко дни се връщахме от Банско и пътувахме към София с кола. Винаги доста съм обичала да спирам около пътя и да си закупувам мед, сладко от диви ягоди, плодове, картофи – каквото сезонно оферират локалните хора.

Винаги ми е харесвала доста повече концепцията да си взема български домашно отгледани плодове и зеленчуци и да си ги закупя непосредствено от производителя, в сравнение с да отида в някой супермаркет и да сипвам пари незнайно в кой джоб. Пък и тези хора седят край пътя, дишат газове, духа ги вятър, пече ги слънце и толкоз малко коли стопират да си вземат нещо, толкоз малко хора се замислят какво ли е да седиш край пътя през целия ден... Ако всяка втора кола спираше и си купуваше по 1 кило ябълки, за 0 време продукцията щеше да е разпродадена и всички щяха да са удовлетворени и щастливи.

И този път желаех да спрем и да си купим ябълки, тъй като изглеждаха толкоз примамливо вкусни и свежи в щайгите. Пропуснахме няколко комфортни места за прекъсване, приятелят ми се беше съсредоточил в пътя и не ги видя, и аз се размрънках и разпуфтях. Покарахме известно време без да забележим никой да продава ябълки и аз станах кисела като зелена кисела ябълка, тъй като взех решение че към този момент сме изпуснали всички благоприятни условия.

Но не щеш ли тъкмо след Дупница видяхме подредени щайги край пътя и незабавно отбихме. От колата несъмнено не се разбираше какъв брой е студено и какъв брой пронизва вятърът на открито. Посрещнаха ни доста усмихнати един дядо и една баба, увити в дебели якета, шалове и шапки. Наистина беше доста студено!

Дядото незабавно ни наряза по една ябълка да пробваме – ябълката беше толкоз вкусна и същинска, а цените бяха просто смешно ниски!

Стана ми толкоз тъжно и в това време благо за тези хора. Цял живот си гледат домашно създадена продукция – това, за което ние толкоз мечтаем в огромния град! – хранят се със свежа храна, цялостна с сила, отгледана от техните лични ръце, а през другото време седят в полето край пътя, брули ги вятърът и чакат някоя лъскава кола да спре и някой да благоволи да си купи от тях някое и друго кило. Повечето хора даже не ги виждат, а профучават със 120 км/ч. и паркират в подземния паркинг на Пикадили, откъдето си пазарят с претъпкани колички. Ябълки на двойно по-високи цени, които даже не са български....

Взехме си 7-8 кила, поговорихме си с тях и се качихме измръзнали в колата. Сложих торбите на задната седалка и видях бутилката, цялостна с свеж сок от портокали и лимони, който си бяхме изстискали преди да тръгнем. Взех бутилката, слязох от колата и се върнах при бабата и дядото. Попитах ги дали имат пластмасови чашки, те се зачудиха и ми дадоха 2. Налях им сок и им го подадох, обясних им, че е свеж и изстискан от нас преди 1 час.

Е, няма да повярвате на насладата в очите на тези хора!! На благите усмивки, на благите думи! На топлината и благодарността, която усетих от тях. За една чаша сок...

Колко малко е нужно, с цел да зарадваш някой от сърце и какъв брой рядко се сещаме за това и какъв брой още по-рядко го вършим...

Тръгнах да се прибирам в колата, а дядото ме спря. Извади една торбичка и ми постави 2 огромни марули и 1 огромна глава лук. Стана ми супер неловко, желаех да му платя, в случай че бяхме видяли, че продават и марули, щяхме да си купим. А той изрично отхвърли. Каза ми:

" Детенце, някои неща не могат да се купят! Те би трябвало да се подарят от сърце! Само по този начин са вкусни и сладки! В това се състои човешкото – да подариш. Хайде, заповядайте и да сте живи и здрави, вие младите! "

Очите ми се изпълниха със сълзи. Стана ми неловко, че желаех да платя. Почувствах се неуместно – това, че имаш пари не значи, че можеш да си купиш всичко. Всъщност толкоз доста НЕ можеш и в никакъв случай няма да можеш да си купиш.Сърцето не работи с разменна монета пари, то работи с разменна единица Любов!

На връщане се заговорихме за благостта на тези баба и дядо. Гледах през прозореца и мислех за живота им, за работата им със земята, с Природата. Почти всички остарели хора, които съм срещала из България са благи и с положителни очи. Не такова е ситуацията с тези, които са живяли и остаряли в градовете. Много от тях са кисели и ядосани и те хокат в трамвая.
Защото работата със Земята в действителност облагородява човешкия дух, трансформира те. Прави ръцете ти по-корави, а сърцето ти по-меко.

Не знам дали един ден ще напусна огромния град и ще отида на село, там където имаме ниви и земи, които пустеят и няма кой да ги гледа, само че в действителност се надявам това да стане. Знам, че няма да е скоро, тъй като в този момент усещам, че имам работа тук, само че когато му пристигна времето ще го усещам.