3 Неделя на Великия пост Кръстопоклонна. Св. мчци Хрисант и Дария.
Неделно литургийно свето Евангелие
" И като повика народа с учениците Си, рече им: който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който желае да избави душата си, ще я погуби; а който погуби душата си поради Мене и Евангелието, той ще я избави.
Защото каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и неверен жанр, и Син Човечески ще се срами от него, по кое време пристигна в славата на Отца Си със светите Ангели.
И рече им: истина ви споделям: тук стоят някои, които няма да вкусят гибел, докле не видят царството Божие, пристигнало в действие ".
Марк 8:34-38, 9:1
Тълкувание
Като средство за наказване разпятието е употребявано на първо време във Финикия и Картаген, откъдето минава в Рим, а от Рим в Палестина. Според римския общественик, мъдрец и ослепителен оратор Марк Тулий Цицерон, живял от 106 до 43 година преди Христа, кръстното наказване се смятало за най-жестокото и най-позорното, на което римски жители не били подлагани, а единствено плебеи и огромни нарушители. Осъдените носели сами кръста си до мястото на разпятието. В началото на Новозаветните времена, в родината на богоизбрания еврейски народ, в столицата Иерусалим Христос беше предаден от Своя възпитаник. Римският прокуратор Пилат Понтийски търсеше случай да освободи Иисуса. Но народът и първосвещениците викаха: " Премахни Го, премахни, разпни Го!... И тогава им Го съобщи, с цел да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота. Там Го разпънаха " - гласи повествованието на светите евангелисти. Оттогава кръстът се трансформира в оръдие на всемирното избавление, а Голгота - най-светото Жертвоприношение.
Неслучайно днешното литургийно евангелие ни приказва за кръст. Неделята е Кръстопоклонна, третата от Великия пост, и Църквата тържествено изнася измежду храма Христовия Кръст за поклонение, като ни приканва да произнасяме със сърце и душа думите на великопостната ария: " На Твоя кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим ". Застанали пред Кръста, на който Спасителят беше прикрепен, " ненавиждан и унизен " повече от всички синове човешки, съгласно пророчеството на Исаия, ние се питаме: Какво беше сторил, че по този начин грубо се отнесоха към Него?
- Пилат не откри в Иисуса виновност, и си оми ръцете;
- Клаудия Прокула, неговата брачна половинка, изпрати уведомление на Пилата да не прави нищо на тоя праведник, тъй като на сън пострада доста поради Него;
- Юда върна сребърниците и сподели: " Сгреших, че предадох почтена кръв ", след което отиде и се обеси;
- Римският стотник и неговите бойци, които пазеха при Кръста, извикаха в часа на гибелта: " Наистина Божи Син е бил Този Човек " ;
- Първосвещениците ги упрекнаха, че назовава себе Си " Син Божи ".
А това беше самата истина! Никой не откри в Него грях или виновност! Въпреки неговата непорочност, Той беше наказан на гибел. Седем века преди Голгота, въодушевен от Светия дух, оракул Исаия даде отговор на този непосилен въпрос: " Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпонаранен за нашите грехове и непреодолим за нашите беззакония; наказването за нашия мир биде върху Него, и посредством неговите рани ние се изцерихме ".
Вгледани в Христовия Кръст, ние се учим на самообладание - скъпа и нужна когато и да е и при всички условия добродетел. Тя съхранява сили и защищава от прибързани решения и действия. Христовият Кръст ни учи на безпределна обич. Да обичаме себе си, майка и татко, братя и сестри, семейство и деца, другари, всички, от които чакаме и получаваме положително, е напълно естествено. Но да обичаш враговете си и да се молиш за тях, както Иисус на Кръста: " Отче, елементарни ми, тъй като не знаят, що вършат! " - това е пълнотата и съвършенството на любовта, при която няма последваща степен, няма друга допустима категория, по-висок честен връх. Светият Кръст Христов ни учи и на примирение. Вечният Бог, Творецът на Вселената, Синът Божи смири себе Си, " бидейки дисциплиниран даже до гибел, и то гибел кръстна " - свидетелства свети деятел Павел.
В богослужебната химнология Христовият Кръст се величае като всеоръжие, т.е. най-съвършеното, най-универсалното оръжие, само че което само не погубва, не лишава живот, а подарява живот, берекет и избавление. С какъв различен знак би си разрешил човек да осени скъпата си рожба, гърдите си при започване на трудовия делник и преди нощната отмора!? Кръстното предсказание съпътства целия живот на християнина - от свещения купел при тайнството Кръщение до последното умишлено придвижване преди гибелта. Няма различен Символ на земята, който да е толкоз уважаван, толкоз безценен и сърдечен! Коленичил пред Него, в подножието на Голготския Кръст, огромният френски мъдрец Блез Паскал филососки възкликва: " Не бих Те търсил, в случай че не бих Те намерил! "
Човешката душа по рождение носи в себе си религиозна нужда от Бога, апетит и жадност по Бога, чувството и съзнанието, че Той в действителност съществува и действително участва в орисите на човечеството и във всяка персонална орис. Светата Църква умно ни припомня в средата на Великия пост за признака на Божията обич - честния и животворящ Кръст Христов, с цел да ни вдъхне самообладание, любов и примирение и да ни ободри с неговата мощ за продължение на великопостния героизъм и почтено посрещане на славното Христово Възкресение.
Николай Хаджиев
Силата на Светия Кръст
† Траянополски свещеник Иларион
Третата неделя от Великия пост е Кръстопоклонна. Чрез припомняне кръстните премеждия на Господ Иисус Христос по средата на поста Църквата желае да укрепи правилните в подвига на поста, защото почитта, отдавана на св. Кръст, се предава на Самия Господ Иисус. Дървото на живота бе измежду парадайса. Адам съгреши в средата на деня, по тази причина и в средата на Великия пост се издига Кръста - дървото на спасението. Когато тръгнем по нагорен път, бързаме да достигнем до някое сенчесто дърво; да се подслоним, да отдъхнем под него и по този начин, с възобновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост Църквата издига св. Кръст, дървото на живота, и укрепени във вярата за спасението пристигнало посредством него, да съберем сили в подвига на поста.
Светият кръст дава мощ в подвига на спасението. Някога той е бил оръдие на най-позорно и грубо наказване. Но откакто се освети със страданията на Христа Господа, той стана мощна плодородна мощ против злото и прегрешението, чест и популярност за вярващите. " Кръстът е страж на цялата галактика, кръстът е хубост на Църквата, кръстът е мощ на царете, кръстът е твърдиня на правилните, кръстът е на ангелите популярност, а за демоните - язва " - пее Църквата всяка сряда и петък.
Кръстът е страж на цялата галактика, хубост на Църквата и мощ на царете. Историята удостоверява тази истина. Константин Велики, както оповестява църковният историк Евсевий, бил във война с Максентий, който заграбил трона в Рим и отказал мирни договаряния. В навечерието на решителните сражения край Рим, виждайки, че войските му са малочислени, Константин се отдръпнал насаме на молитва и пред погледа му блеснал кръст, обрисуван от лъчите на слънцето, клонящо на заник, и надпис на него - " С това побеждавай! " Необикновено събитие! Ужас обхванал императора и цялото войнство, което следило това отлично предсказание. През нощта Господ Иисус се явил на Константин и му заповядал да направи хоругва-знаме с очертание на кръста и да го повдигнат против врага. Константин извършил поръчението. Кръстът блеснал на знамето в скъпоценни камъни. Подобни флагове с изображение на кръст били понесени от всичките му полкове. Войниците, множеството от които били християни, се въодушевили. Вражеските войски били разрушени. Константин Велики влезнал в Рим победоносно и през 313 година бил публикуван едикт за свободно изповядване на Христовата религия. Народът ликувал.
Тези събития връщат мисълта ни в библейската история. Моисей, предвождайки израилтяните в бягство от египетското иго, стигнал до Червено море. От една височина издигнал жезъла си високо над водите и след това го разпрострял напречно в очертание на кръст. Водите се разделили на две страни и се образувал път по дъното. Народът минал по него като по изсъхнало. Преследващият ги фараон с войската си в безумство, без да мисли, че чудото е станало единствено за избава на евреите, навлязъл по дирите им в морския път. Но като се изтеглил народът, Моисей отново прострял жезъла си кръстообразно над водите. Те се съединили и фараонът с коне, колесници и войнството намерил гибелта си на дъното на морето. И Максентий сходно на египетския фараон намерил гибелта си във водите на Тибър. Всичко това станало, с цел да се узнае силата на св. кръст, който е " мощ на царете ".
Силата на св. кръст виждаме проявена и в нашата история. След покръстването на българския народ в 865 година недоволните боляри, привикнали с разпуснатите нрави на езичеството, поискали да го възвърнат и подбудили народа да се разпалва. Дворцовата армия била незначителна. При все това царят Покръстител заповядал да разтворят необятно портите и самичък се посочил, като високо носел кръста, обкръжен от духовници с пламтящи в ръцете свещи. Народът, като видял тази величествена картина, изтръпнал в благочестив боязън. Тъй св. Кръст се посочил " мощ на царете " - мощ и за нашия цар Покръстител - св. цар Борис. И в ново време плодородната мощ на св. Кръст, изобразен на Самарското знаме, даде смелост на опълченците и успеха бе опечалена.
Така св. Кръст се демонстрира " популярност на ангелите, а на демоните - язва ".
Брой 6 от 28 март 1998 година
Нашето нанагорнище
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
В Свещеното Писание има един невероятен роман за патриарх Иаков. Веднъж той останал да нощува в пустинята и когато задремал, видял в съня си една стълба от земята до небето и ангели слизали и се качвали по нея, а на върха бил престолът на Небесния Цар. Когато се събудил, Иаков схванал, че съществува някаква тайнствена и невидима връзка сред Божия свят и тварния.
Често, когато приказваме за пътя на индивида, го съпоставяме с едно дълго нанагорнище по висока и стръмна стълба или планина. Духовният опит на синайския духовник Йоан най-добре ни разкрива това толкоз мъчно нанагорнище, разказано в книгата му Лествица. В тази боговдъхновена книга той написа за положения и учения, взети от дългия му подвижнически живот. В гръцкия ръкопис, тридесетте глави на книгата му не са наречени стъпала, а слова, тъй като те са беседи за напътствие. В старобългарския превод е призната алюзията от стълбата на Иаков.
Колко е популярен създателят и неговото произведение Лествица си проличава от обстоятелството,че всяка година четвъртата седмица от великия пост е отдадена на тях.
Сякаш изцяло разумно е да сложим в тази неделя тематиката за нашето нанагорнище.
Да, в действителност, животът ни е едно нанагорнище и който не ще да върви нагоре и смята,че може да бъде християнин и умерено да си стои там долу на едно място, наскърбява както себе си, по този начин и Бога. Може да минат 10 или двадесет, или седемдесет години и в случай че нищо не сме сторили за Господа, в случай че нищо не сме трансформирали в себе си към положително, то на вятъра са минали тези години.
Изкачването открива пред нас от ден на ден светлина, а долу е мрачевина и сянка смъртна. За нас е доста радостно като си помислим, че на върха ни чака Христос, а какъв брой заплашителен е долу мракът. Тъмнината на прегрешението, леността, нерадението.
Небесната стълба е особена. При елементарната стълба, като се изкачваш, може да спреш и да стоиш на едно място, а при другата застоят е неосъществим. Всеки от вас знае по себе си какво става, когато престане да се моли. Оставяме молитвата, след това ежедневните каузи ни обземат и минават седмица, месец, два, а какъв брой комплицирано е по-късно сърцето да се настрои молитвено. Така е с човешката душа - паднала в прегрешението, набира сили и стартира да се изкачва, само че е още по-трудно от предния път.
Да вървим по пътя към Бога без асистент е невероятно. По този път има доста компликации - от една страна е пропастта на гордостта, от другата - на унинието, от трета - на тестванията и скърбите.
Главният наш пътепоказател е Св.Писание. Отваряме го и там е написано по какъв начин да живеем по Бога и да станем наследници на Неговото Царство. Има указатели на този път, сходни на стрелки, сочещи пътя към светостта и пътя към погибелта. Така всичко ни е обещано като познание и нямаме никакво опрощение. Имаме по изкачването нагоре своите покровители, бранители, другари, по-големи братя - светиите и преподобни учители.
Техният живот за нас е напътствие, те са живи и се молят за нас. Когато изпитваме усложнение, вървейки по пътя, те ще ни се притекат на помощ.
Св.Йоан Лествичник и неговото произведение ни приказват красноречиво, че би трябвало да надникнем надълбоко в душите си и да чистим всичко, което е Богопротивно. Да водим битка с прегрешението и да се украсяваме с добродетелите.
Този път е извънредно сложен, само че единствено той води към небето.
Александър Македонски, доста римски, византийски императори, Наполеон Бонапарт и други, се популяризираха като велики завоеватели и спечелили, само че за Бога воин е единствено този, който е победил себе си, т.е. надделял е пристрастеностите.
Често се питаме за какво падаме, за какво слизаме надолу, за какво получаваме удари?
Отговорът се съдържа в днешния Евангелски текст. Спасителят пита бащата на болното дете: " Вярваш ли? " А той споделя: " Вярвам, Господи, помогни на неверието ми ". И Господ излекувал сина му. Така и при нашето нанагорнище по небесната стълба - в случай че имаме вяра мощно в Бога и напълно му се отдадем, пътят, въпреки и сложен, не е към този момент заплашителен. Изпълнени ли сме със подозрение, ропот, отчаяние, то небето става все по недостижимо. Колко належащо е човек още от дребен да бъде възпитаван, че земният му път би трябвало да се трансформира в едно нанагорнище по лествицата.
Днес прегрешението е на мода. По-лесно е да се живее по този начин. Ставаме очевидци на страхотни ужасии в обществото, даже и измежду най-малките. Питаме се от кое място толкоз експанзия в децата? Както след " Индиго ", по този начин и след всеки следващ случай, се чудят какви превантивни ограничения да вземат в учебните заведения. Въвеждат все нови часове по сексология, по какъв начин да се пазят от опиатите, работят с психолози и по този начин до идващото злощастие. А вярата в Бога не им е потребна. Как да знаят що е грях и по какъв начин да се стараят да не го извършат? Как да познаят пътя на любовта към Бога и индивида? За тези неща няма място в образователната стратегия - просто не са съвременни. Искаме ярко бъдеще за себе си и за децата ни, а без вярата и живота по Бога това е невероятно.
Животът минава доста бързо. Нека се трудим да си събираме нетленни съкровища.
Смело да се изкачваме по стълбата нагоре. По стъпалата на молитвата, въздържанието и положителното, които ще ни отведат в сиянието и славата на Небесния ни Отец.
Амин.
Свещеник Дончо Александров
Проповед в храма " Св. Атанасий " във Варна в Четвърта неделя на великия пост, 18 март 2007 година
За носенето на кръста
Поучение в третата неделя на Великия пост (Кръстопоклонна) от Светител Игнатий Брянчанинов
Който желае да върви, след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е споделил Господ на учениците Си, призовавайки ги пред Себе Си, както през днешния ден слушахме в Евангелието (Марк. 8:34).
Възлюбени братя! И ние сме възпитаници на нашия Господ Иисус Христос, тъй като сме християни. И ние сме призовани пред лицето на Господа в този свят храм, с цел да слушаме Неговото обучение. Ние стоим пред лицето на Господа; Неговият взор е насочен към нас. Пред Него са оголени душите ни, нашите секрети мисли и съкровени чувства са открити пред Него. Той вижда всички наши намерения; Той вижда праведните каузи и съгрешенията, осъществени от нас от младостта ни; вижда целия ни живот, и предишния, и бъдещия; още неизвършеното от нас към този момент е записано в Неговата книга (Свети Симеон Нови Богослов. По книгата, написана в стихове, слово 55-то.). Той прозира часа на нашето прекосяване в неизмеримата безкрайност и ни възвестява за наше избавление Своята всесвета заповед:
Който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва.
Със силата на живата религия да издигнем мисленото си око към Господа - и ще Го забележим, ще забележим Него, Вездесъщия, присъстващия тук с нас! Да отворим сърцето си, отмествайки от входа му тежкия камък на ожесточението, и да чуем, да забележим, да приемем, да усвоим за себе си учението на нашия Господ.
Какво значи да се отречем от себе си? Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, чрез който е станало нашето проваляне, е станал като че натурален за нас: отричането от прегрешението е станало отказване от естеството, отричането от естеството е отказване от себе си. Вечната гибел, поразила душата ни, се е трансформирала в наш живот. Тя желае своята храна - прегрешението, своето удоволствие - греха; посредством такава храна и такова удоволствие безконечната гибел поддържа и резервира своята власт над индивида. Но падналият човек признава поддържането и развиването в себе си на властта на гибелта за развиване и процъфтяване на живота. Така инфектираният със гибелен кусур бива надвит от насилствените условия на недъга и търси ястия, които го усилват, търси ги като най-необходима храна, като най-приятно удоволствие. Против тази безконечна гибел, представяща се за живот за боледуващото от ужасно проваляне човечество, Господ произнася Своята присъда: Който желае да избави душата си, развивайки в нея живота на падението или безконечната гибел, ще я погуби; а който погуби душата си поради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслади, той ще я избави (Марк. 8:35). Посочвайки целия свят, изравен пред погледа ни с всичките му хубости и прелести, Господ споделя: Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква изгода ще придобие човек, в случай че има не нещо маловажно, само че даже целия забележим свят? Този забележим свят е единствено кратковременна странноприемница за индивида! Няма никакъв предмет на земята, никакво предимство, което бихме могли да признаем за своя благосъстоятелност. Неумолимата и неизбежна гибел ни лишава всичко, а постоянно и преди гибелта ни го лишават непредвидени условия и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния предел на вечността. Наша благосъстоятелност, наше имущество и богатство - това е нашата душа, и единствено тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) - споделя словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие безконечната гибел, прелъстително представяща се за живот.
Какво значи да вземем своя кръст? Кръстът бил оръдие за унизително наказване на презрените хора и пленниците, лишени от цивилен права. Гордият свят, неприятелски на Христа, лишава Христовите възпитаници от тези права, с които се употребяват синовете на този свят. Да бяхте от света, споделя Господ на Своите почитатели, светът щеше да люби своето; а тъй като не сте от света, само че Аз ви избрах от света, по тази причина светът ви ненавижда. Ще ви изгонят от синагогите; настава даже време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу работа (Иоан. 15:19; 16:2).
Да вземем своя кръст значи великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия почитател, тези скърби и гонения, с които грехолюбивият и омаян свят го преследва. Защото това е угодно Богу, споделя свети Апостол Петър, в случай че някой, от схващане за Бога придвижва скърби, като страда незаслужено. Вие за това сте призвани (1Петр. 2:19-21) от Господа, Който е известил на Своите възлюбени: В света скърби ще имате; само че дерзайте: Аз победих света (Иоан. 16:33).
Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, незабележим труд, невидимото страдалчество и страдалчество поради Евангелието в битката със личните си пристрастености, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с гняв ще въстанат срещу нас и с озлобление ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на прегрешението и да се подчиним на Христовото робство. Нашата битка - е споделил свети Апостол Павел, - не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу управляващите, срещу светоуправниците на тъмнината от тоя век, срещу поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Оръжията на нашето воюване не са скотски, само че с помощта Божия са мощни да унищожават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава против познанието Божие, и пленяваме всеки разсъдък, с цел да бъде обуздан на Христа (2Кор. 10:4-5). Удържал победа в тази невидима, многотрудна битка, Апостолът възкликнал: Мене да ми не дава Господ да се лаская, с изключение на с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, посредством който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).
Да вземем своя кръст значи с смиреност и примирение да се подчиним на краткотрайните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за ликвидиране на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на индивида за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил упоменатият в Евангелието бандит, изкачил се е от най-ужасните закононарушения в най-светлите обители на парадайса: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; посредством смиреномъдрието встъпил в богопознанието, посредством богопознанието придобил небето. Получаваме заслуженото съгласно делата си, споделил той, спомни си за мене, Господи, по кое време дойдеш в царството Си (Лук. 23:41-42). И ние, възлюбени братя, когато ни обкръжат скърби, да повтаряме думите на разбойника, цената на които е раят! Или, сходно на Иов, да благославяме наказващия ни и в това време обективен Господ. Нима положителното ще одобряваме от Бога, а злото да не понасяме? Както беше угодно Господу, така и стана, да бъде благословено името Господне (Иов. 2:10; 1:21). Да се сбъдне над нас нелъжливото Божие заричане: Блажен е оня човек, който търпи прелъщение, тъй като, откакто бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е заречен на ония, които Го обичат (Иак. 1:12).
Да вземем своя кръст значи непринудено и с старание да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните желания на нашата плът. Към такова разтягане на плътта прибягвал и свети Апостол Павел: Изнурявам и подчинявам тялото си, да не би, като пропагандирам на другите, самичък неспособен да стана (1Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, т.е., които не обуздават своята плът, само че позволяват тя да господства над духа, не могат да угодят Богу. И по тази причина, живеейки в плът, ние би трябвало да живеем не за плътта! Ако живеете по плът, ще умрете с безконечна смърт; само че, в случай че посредством духа умъртвявате действията на тялото, ще бъдете живи с безконечен, благословен живот (Рим. 8:8, 12, 13). Плътта в действителност се обуздава от духа, само че духът може да господства над плътта и да я ръководи единствено тогава, когато плътта с пост, бдение, коленопреклонения и други телесни подвизи, възлагани върху нея благоразумно и умерено. Благоразумният и сдържан пост освобождава тялото от тежестта и дебелостта, изостря неговите сили, държи го непрекъснато леко и способно да работи. Ония пък, които са Христови, споделя Апостолът, разпнали са плътта си със пристрастеностите и похотите (Гал. 5:24).
Какво значи да вземем кръста, и то точно своя кръст? Това значи, че всеки християнин би трябвало търпеливо да понася точно тези оскърбления и гонения от света, които го реализират, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин би трябвало с геройство и неизменност да се бори точно с тези пристрастености и греховни намерения, които пораждат в него. Че всеки християнин би трябвало с смиреност, с лоялност на Божията воля, с изповядване на Божието правораздаване и състрадание, с посредством към Бога да понася точно тези скърби и ограничения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания. Това значи да се задоволяваме точно с тези телесни подвизи, които подхождат на нашите телесни сили, от които точно се нуждае нашата плът, с цел да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно старание, по израза на свети Иоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към интензивен пост, към интензивно бдение и други несъразмерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Цялото човечество се труди и страда на земята; само че какъв брой разнородни са тези премеждия, какъв брой разнородни са пристрастеностите, които ни атакуват, какъв брой разнородни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето изцеление, за ликвидиране на нашите съгрешения, какво разграничение има сред хората в телесните сили и здравето! Всеки човек има собствен кръст. И точно този собствен кръст е заповядано на всеки християнин да одобри със мъжество и да последва Христа. Който е приел своя кръст, отричайки се от себе си, който се е примирил със самия себе си, със своите условия, със своето състояние, външно и вътрешно, единствено той може рационално и вярно да последва Христа.
Какво значи да последваме Христа? Това значи да учим Евангелието, да имаме Евангелието за единствен началник на активността на мозъка, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя метод на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните усеща съгласно Евангелието и всичките ни действия, всичките ни придвижвания, секрети и очевидни, да бъдат израз на Евангелието. На такова следване на Христа е кадърен, повтаряме, единствено този, който, заобикаляйки прелъстяването с измислено от него смиреномъдрие (Кол. 2:18), е поискал да придобие истинно смиреномъдрие там, където почива то - в послушанието и покорността към Бога. Встъпил в смирение към Бога, в смирение, съединено с цялостно отказване от себе си, той е взел своя кръст, признал го е и го е изповядал като собствен кръст.
Възлюбени братя! Отдавайки през днешния ден, съгласно устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов - оръдие на успеха и знаме на Христовата популярност, - като всеки изповяда от своя кръст: " Получавам заслуженото съгласно делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство! " Със схващане за своята прегрешение, с признателност към Бога, с смиреност пред Божията воля да създадем от своя кръст - оръдие на наказването и знаме на безчестието - оръдие на успеха и знаме на славата, сходно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме парадайса. Да не си позволим злотворен ропот, и изключително душепагубна нападка, които постоянно се чуват от устата на заслепения, яростен виновник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, на вятъра опитващ се да се избави от него. При ропот и нападка кръстът става отвратително тежък, увличайки в пъкъла разпънатия на него. " Какво съм направил? " - вика неосъзнаващият се виновник и упреква в неправда и немилосърдие правосъдния и доброжелателен Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво желае от Него: в случай че си Ти Христос, избави Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос непринудено благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи гибел (Възкресен тропар на втори гласи възкресен тропар на пети глас), та посредством кръста да помири човечеството с Бога и посредством гибелта да избави индивидите от безконечна гибел. Подготвяйки светите Апостоли към великото събитие - идното възмездие на човешкия жанр посредством страданията и позорната гибел на въплътилия се Богочовек, Господ навреме разкрил на Апостолите, че Той би трябвало да бъде предаден в ръцете на грешници, доста да пострада, да бъде погубен и да възкръсне. Такова предсказване се сторило на някои от светите Апостоли необичайно и необикновено. Тогава Господ повикал пред Себе Си Своите възпитаници и им споделил: Който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов
Из " Аскетическа проповед ", Творения том трети. Изд. Славянобългарски манастир " Св. Вмчк Георги Зограф ", Света Гора, Атон, 2006 година
С В. П И С А Н И Е.
С КЛАВИАТУРАТА:
Натисни по едно и също време ALT+P, последвано от ENTER (Mac: COMMAND+P, ЕNTER)
За душата
Слово в Третата Неделя на Великия пост
Светител Илия Минятий
" Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? " (Марк. 8:36)
Светът и душата - ето два предмета, които индивидите не могат да познаят, тъй като човешкото умозаключение е лъжовно. Целият техен разум е като че ли концентриран в зрението - индивидите ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, в сравнение с би следвало; не виждат душата и въобще не я ценят така, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; " лживи сынове человечестии в мерилех " [Пс. 61:10, " Лъжовни са синовете човешки в претеглянето ", т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят само мъртвите.
Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна популярност, хубост и благосъстояние. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата поради света, вие изгубихте всичко - небето, парадайса, безконечния живот, Бога. И така, каква изгода за индивида, в случай че придобие света, свършващ за него дружно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква изгода, само че в противен случай - велика загуба. О, в случай че единствено узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но по какъв начин така? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем напълно добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме какъв брой мъчно се добиват неговите богатства, по какъв начин горчиви са насладите от тях, по какъв начин бързо свършват. Виждаме какъв брой грижи, страхове, злоба, разорения потресават, отслабват, вгорчават и дори унищожават цялото светско благоденствие. Виждаме какъв брой премеждия и заболявания, какъв брой войни извън и подли замисли двоумят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат така бързо, и полските цветя не вехнат така елементарно, нито мълниите небесни се разсейват така незабавно, както бързо изтича, елементарно увяхва и незабавно се стопява всяка наслада, удоволствие и наслада на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, тъй като го виждаме. Ала в действителност не знаем какво е душата, тъй като не виждаме нито хубостта, нито природата на душата. Затова през днешния ден желая да приказвам за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и в случай че един път я погубим, губим я вечно.
I.Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, само че малко подобаващи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно създание, което не може да бъде сменено с нищо друго.
Творческата Премъдрост и мощ Божия показала три особености при основаването на индивида. Преди всичко, с една дума Той основал всичко небесно и земно; рекъл - и тутакси се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкоз доста животни и растения по земята. " Заповяда - и се сътвориха " (Пс. 148:5). Но при основаването на индивида Той освен изрекъл словото Си, само че авансово като че ли помислил и се посъветвал, тъй като изначало рекъл: " да сътворим индивида " (Бит. 1:26), като че ли приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. " О, знамение - споделя той, - всичко се довежда до съществуване с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към основаването на индивида Творецът на всичко пристъпва премислено ". По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал единствено " да бъде " и нищо повече не е правил. А за основаването на индивида Той и приказвал, и действувал. За да сътвори тялото, взел с божествените Свои ръце (това би трябвало да се схваща в смисъл, отговарящ Богу) и слепил праха, " като взе пръст от земята " (Бит. 2:7 по слав. превод); с цел да сътвори душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: " вдъхна в лицето му дихание за живот ". Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е основано по облик Божий. С тая чест се удостоил само и единствено индивидът, сътворен по облик и сходство на Бога. Но индивидът е облик и сходство на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, защото по природа Бог е безтелесен; само че по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното достойнство.
Ако съпоставим с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първичната Светлина, утринни звезди на рационалната небесна корав, които така от близко възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие - не знам с какво те я превъзхождат? Те имат умствена природа - и душата е разсъдък. Те са безтелесни - и душата е дух; безсмъртни са - и душата е безсмъртна. Те са разграничени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това означават Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите. Подобие на това откриваме в силите и качествата на душата. В Серафимите пламти чистият и парещ пламък на любовта, заради което те се и изобразяват в огнен тип - напълно същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания.
У Херувимите бодърствува съзерцанието, поради което те се и назовават многооки - напълно същото е и в разсъдъка на душата, който в действителност е многооко създание, постоянно готово за съзерцаване, даже и когато тялото се упокоява в бездънен сън. На Престолите седи правдивост - в душата смисълът на познаваното посредством мозъка и на мечтаното посредством волята имат най-точни теглилки. Господствата имат величието на царствено достолепие в долния свят - у душата също има владичество, цар над пристрастеностите. Началата имат промислителност за ръководството на света - душата пък обладава разсъдливост. Силите движат небесните тела в дивна естетика - и душата движи членовете на тялото със по този начин чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата - и душата съхранява порядъка на живота.
У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост - в душата е паметта, обител на познанието, където разсъдъкът скрива съкровища с знания. Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, извънредно бързи в придвижването, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото създание - и душата има свои прислужници: мислите, които непрекъснато се раждат и незабавно летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в пъкъла, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.
(Душата е) облик Божий в три връзки - по природа, по берекет и по популярност. По природа, защото при основаването й тя е формирана по Божий образ; по мозъка си е сходна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разсъдък е сходна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е сходна на Светия Дух, извора на всички богатства. По берекет - при възсъздаването тя става сходна с облика на Самия Син Божий посредством усиновяването, както споделя ап. Павел: " които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с облика на Сина Му " (Рим. 8:29).
По популярност - в блаженството тя посредством силата на Божествената Светлина ще схване об
" И като повика народа с учениците Си, рече им: който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който желае да избави душата си, ще я погуби; а който погуби душата си поради Мене и Евангелието, той ще я избави.
Защото каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и неверен жанр, и Син Човечески ще се срами от него, по кое време пристигна в славата на Отца Си със светите Ангели.
И рече им: истина ви споделям: тук стоят някои, които няма да вкусят гибел, докле не видят царството Божие, пристигнало в действие ".
Марк 8:34-38, 9:1
Тълкувание
Като средство за наказване разпятието е употребявано на първо време във Финикия и Картаген, откъдето минава в Рим, а от Рим в Палестина. Според римския общественик, мъдрец и ослепителен оратор Марк Тулий Цицерон, живял от 106 до 43 година преди Христа, кръстното наказване се смятало за най-жестокото и най-позорното, на което римски жители не били подлагани, а единствено плебеи и огромни нарушители. Осъдените носели сами кръста си до мястото на разпятието. В началото на Новозаветните времена, в родината на богоизбрания еврейски народ, в столицата Иерусалим Христос беше предаден от Своя възпитаник. Римският прокуратор Пилат Понтийски търсеше случай да освободи Иисуса. Но народът и първосвещениците викаха: " Премахни Го, премахни, разпни Го!... И тогава им Го съобщи, с цел да бъде разпнат. И взеха Иисуса и Го поведоха. И носейки кръста Си, Той излезе на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота. Там Го разпънаха " - гласи повествованието на светите евангелисти. Оттогава кръстът се трансформира в оръдие на всемирното избавление, а Голгота - най-светото Жертвоприношение.
Неслучайно днешното литургийно евангелие ни приказва за кръст. Неделята е Кръстопоклонна, третата от Великия пост, и Църквата тържествено изнася измежду храма Христовия Кръст за поклонение, като ни приканва да произнасяме със сърце и душа думите на великопостната ария: " На Твоя кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим ". Застанали пред Кръста, на който Спасителят беше прикрепен, " ненавиждан и унизен " повече от всички синове човешки, съгласно пророчеството на Исаия, ние се питаме: Какво беше сторил, че по този начин грубо се отнесоха към Него?
- Пилат не откри в Иисуса виновност, и си оми ръцете;
- Клаудия Прокула, неговата брачна половинка, изпрати уведомление на Пилата да не прави нищо на тоя праведник, тъй като на сън пострада доста поради Него;
- Юда върна сребърниците и сподели: " Сгреших, че предадох почтена кръв ", след което отиде и се обеси;
- Римският стотник и неговите бойци, които пазеха при Кръста, извикаха в часа на гибелта: " Наистина Божи Син е бил Този Човек " ;
- Първосвещениците ги упрекнаха, че назовава себе Си " Син Божи ".
А това беше самата истина! Никой не откри в Него грях или виновност! Въпреки неговата непорочност, Той беше наказан на гибел. Седем века преди Голгота, въодушевен от Светия дух, оракул Исаия даде отговор на този непосилен въпрос: " Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи... Той бе изпонаранен за нашите грехове и непреодолим за нашите беззакония; наказването за нашия мир биде върху Него, и посредством неговите рани ние се изцерихме ".
Вгледани в Христовия Кръст, ние се учим на самообладание - скъпа и нужна когато и да е и при всички условия добродетел. Тя съхранява сили и защищава от прибързани решения и действия. Христовият Кръст ни учи на безпределна обич. Да обичаме себе си, майка и татко, братя и сестри, семейство и деца, другари, всички, от които чакаме и получаваме положително, е напълно естествено. Но да обичаш враговете си и да се молиш за тях, както Иисус на Кръста: " Отче, елементарни ми, тъй като не знаят, що вършат! " - това е пълнотата и съвършенството на любовта, при която няма последваща степен, няма друга допустима категория, по-висок честен връх. Светият Кръст Христов ни учи и на примирение. Вечният Бог, Творецът на Вселената, Синът Божи смири себе Си, " бидейки дисциплиниран даже до гибел, и то гибел кръстна " - свидетелства свети деятел Павел.
В богослужебната химнология Христовият Кръст се величае като всеоръжие, т.е. най-съвършеното, най-универсалното оръжие, само че което само не погубва, не лишава живот, а подарява живот, берекет и избавление. С какъв различен знак би си разрешил човек да осени скъпата си рожба, гърдите си при започване на трудовия делник и преди нощната отмора!? Кръстното предсказание съпътства целия живот на християнина - от свещения купел при тайнството Кръщение до последното умишлено придвижване преди гибелта. Няма различен Символ на земята, който да е толкоз уважаван, толкоз безценен и сърдечен! Коленичил пред Него, в подножието на Голготския Кръст, огромният френски мъдрец Блез Паскал филососки възкликва: " Не бих Те търсил, в случай че не бих Те намерил! "
Човешката душа по рождение носи в себе си религиозна нужда от Бога, апетит и жадност по Бога, чувството и съзнанието, че Той в действителност съществува и действително участва в орисите на човечеството и във всяка персонална орис. Светата Църква умно ни припомня в средата на Великия пост за признака на Божията обич - честния и животворящ Кръст Христов, с цел да ни вдъхне самообладание, любов и примирение и да ни ободри с неговата мощ за продължение на великопостния героизъм и почтено посрещане на славното Христово Възкресение.
Николай Хаджиев
Силата на Светия Кръст
† Траянополски свещеник Иларион
Третата неделя от Великия пост е Кръстопоклонна. Чрез припомняне кръстните премеждия на Господ Иисус Христос по средата на поста Църквата желае да укрепи правилните в подвига на поста, защото почитта, отдавана на св. Кръст, се предава на Самия Господ Иисус. Дървото на живота бе измежду парадайса. Адам съгреши в средата на деня, по тази причина и в средата на Великия пост се издига Кръста - дървото на спасението. Когато тръгнем по нагорен път, бързаме да достигнем до някое сенчесто дърво; да се подслоним, да отдъхнем под него и по този начин, с възобновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост Църквата издига св. Кръст, дървото на живота, и укрепени във вярата за спасението пристигнало посредством него, да съберем сили в подвига на поста.
Светият кръст дава мощ в подвига на спасението. Някога той е бил оръдие на най-позорно и грубо наказване. Но откакто се освети със страданията на Христа Господа, той стана мощна плодородна мощ против злото и прегрешението, чест и популярност за вярващите. " Кръстът е страж на цялата галактика, кръстът е хубост на Църквата, кръстът е мощ на царете, кръстът е твърдиня на правилните, кръстът е на ангелите популярност, а за демоните - язва " - пее Църквата всяка сряда и петък.
Кръстът е страж на цялата галактика, хубост на Църквата и мощ на царете. Историята удостоверява тази истина. Константин Велики, както оповестява църковният историк Евсевий, бил във война с Максентий, който заграбил трона в Рим и отказал мирни договаряния. В навечерието на решителните сражения край Рим, виждайки, че войските му са малочислени, Константин се отдръпнал насаме на молитва и пред погледа му блеснал кръст, обрисуван от лъчите на слънцето, клонящо на заник, и надпис на него - " С това побеждавай! " Необикновено събитие! Ужас обхванал императора и цялото войнство, което следило това отлично предсказание. През нощта Господ Иисус се явил на Константин и му заповядал да направи хоругва-знаме с очертание на кръста и да го повдигнат против врага. Константин извършил поръчението. Кръстът блеснал на знамето в скъпоценни камъни. Подобни флагове с изображение на кръст били понесени от всичките му полкове. Войниците, множеството от които били християни, се въодушевили. Вражеските войски били разрушени. Константин Велики влезнал в Рим победоносно и през 313 година бил публикуван едикт за свободно изповядване на Христовата религия. Народът ликувал.
Тези събития връщат мисълта ни в библейската история. Моисей, предвождайки израилтяните в бягство от египетското иго, стигнал до Червено море. От една височина издигнал жезъла си високо над водите и след това го разпрострял напречно в очертание на кръст. Водите се разделили на две страни и се образувал път по дъното. Народът минал по него като по изсъхнало. Преследващият ги фараон с войската си в безумство, без да мисли, че чудото е станало единствено за избава на евреите, навлязъл по дирите им в морския път. Но като се изтеглил народът, Моисей отново прострял жезъла си кръстообразно над водите. Те се съединили и фараонът с коне, колесници и войнството намерил гибелта си на дъното на морето. И Максентий сходно на египетския фараон намерил гибелта си във водите на Тибър. Всичко това станало, с цел да се узнае силата на св. кръст, който е " мощ на царете ".
Силата на св. кръст виждаме проявена и в нашата история. След покръстването на българския народ в 865 година недоволните боляри, привикнали с разпуснатите нрави на езичеството, поискали да го възвърнат и подбудили народа да се разпалва. Дворцовата армия била незначителна. При все това царят Покръстител заповядал да разтворят необятно портите и самичък се посочил, като високо носел кръста, обкръжен от духовници с пламтящи в ръцете свещи. Народът, като видял тази величествена картина, изтръпнал в благочестив боязън. Тъй св. Кръст се посочил " мощ на царете " - мощ и за нашия цар Покръстител - св. цар Борис. И в ново време плодородната мощ на св. Кръст, изобразен на Самарското знаме, даде смелост на опълченците и успеха бе опечалена.
Така св. Кръст се демонстрира " популярност на ангелите, а на демоните - язва ".
Брой 6 от 28 март 1998 година
Нашето нанагорнище
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
В Свещеното Писание има един невероятен роман за патриарх Иаков. Веднъж той останал да нощува в пустинята и когато задремал, видял в съня си една стълба от земята до небето и ангели слизали и се качвали по нея, а на върха бил престолът на Небесния Цар. Когато се събудил, Иаков схванал, че съществува някаква тайнствена и невидима връзка сред Божия свят и тварния.
Често, когато приказваме за пътя на индивида, го съпоставяме с едно дълго нанагорнище по висока и стръмна стълба или планина. Духовният опит на синайския духовник Йоан най-добре ни разкрива това толкоз мъчно нанагорнище, разказано в книгата му Лествица. В тази боговдъхновена книга той написа за положения и учения, взети от дългия му подвижнически живот. В гръцкия ръкопис, тридесетте глави на книгата му не са наречени стъпала, а слова, тъй като те са беседи за напътствие. В старобългарския превод е призната алюзията от стълбата на Иаков.
Колко е популярен създателят и неговото произведение Лествица си проличава от обстоятелството,че всяка година четвъртата седмица от великия пост е отдадена на тях.
Сякаш изцяло разумно е да сложим в тази неделя тематиката за нашето нанагорнище.
Да, в действителност, животът ни е едно нанагорнище и който не ще да върви нагоре и смята,че може да бъде християнин и умерено да си стои там долу на едно място, наскърбява както себе си, по този начин и Бога. Може да минат 10 или двадесет, или седемдесет години и в случай че нищо не сме сторили за Господа, в случай че нищо не сме трансформирали в себе си към положително, то на вятъра са минали тези години.
Изкачването открива пред нас от ден на ден светлина, а долу е мрачевина и сянка смъртна. За нас е доста радостно като си помислим, че на върха ни чака Христос, а какъв брой заплашителен е долу мракът. Тъмнината на прегрешението, леността, нерадението.
Небесната стълба е особена. При елементарната стълба, като се изкачваш, може да спреш и да стоиш на едно място, а при другата застоят е неосъществим. Всеки от вас знае по себе си какво става, когато престане да се моли. Оставяме молитвата, след това ежедневните каузи ни обземат и минават седмица, месец, два, а какъв брой комплицирано е по-късно сърцето да се настрои молитвено. Така е с човешката душа - паднала в прегрешението, набира сили и стартира да се изкачва, само че е още по-трудно от предния път.
Да вървим по пътя към Бога без асистент е невероятно. По този път има доста компликации - от една страна е пропастта на гордостта, от другата - на унинието, от трета - на тестванията и скърбите.
Главният наш пътепоказател е Св.Писание. Отваряме го и там е написано по какъв начин да живеем по Бога и да станем наследници на Неговото Царство. Има указатели на този път, сходни на стрелки, сочещи пътя към светостта и пътя към погибелта. Така всичко ни е обещано като познание и нямаме никакво опрощение. Имаме по изкачването нагоре своите покровители, бранители, другари, по-големи братя - светиите и преподобни учители.
Техният живот за нас е напътствие, те са живи и се молят за нас. Когато изпитваме усложнение, вървейки по пътя, те ще ни се притекат на помощ.
Св.Йоан Лествичник и неговото произведение ни приказват красноречиво, че би трябвало да надникнем надълбоко в душите си и да чистим всичко, което е Богопротивно. Да водим битка с прегрешението и да се украсяваме с добродетелите.
Този път е извънредно сложен, само че единствено той води към небето.
Александър Македонски, доста римски, византийски императори, Наполеон Бонапарт и други, се популяризираха като велики завоеватели и спечелили, само че за Бога воин е единствено този, който е победил себе си, т.е. надделял е пристрастеностите.
Често се питаме за какво падаме, за какво слизаме надолу, за какво получаваме удари?
Отговорът се съдържа в днешния Евангелски текст. Спасителят пита бащата на болното дете: " Вярваш ли? " А той споделя: " Вярвам, Господи, помогни на неверието ми ". И Господ излекувал сина му. Така и при нашето нанагорнище по небесната стълба - в случай че имаме вяра мощно в Бога и напълно му се отдадем, пътят, въпреки и сложен, не е към този момент заплашителен. Изпълнени ли сме със подозрение, ропот, отчаяние, то небето става все по недостижимо. Колко належащо е човек още от дребен да бъде възпитаван, че земният му път би трябвало да се трансформира в едно нанагорнище по лествицата.
Днес прегрешението е на мода. По-лесно е да се живее по този начин. Ставаме очевидци на страхотни ужасии в обществото, даже и измежду най-малките. Питаме се от кое място толкоз експанзия в децата? Както след " Индиго ", по този начин и след всеки следващ случай, се чудят какви превантивни ограничения да вземат в учебните заведения. Въвеждат все нови часове по сексология, по какъв начин да се пазят от опиатите, работят с психолози и по този начин до идващото злощастие. А вярата в Бога не им е потребна. Как да знаят що е грях и по какъв начин да се стараят да не го извършат? Как да познаят пътя на любовта към Бога и индивида? За тези неща няма място в образователната стратегия - просто не са съвременни. Искаме ярко бъдеще за себе си и за децата ни, а без вярата и живота по Бога това е невероятно.
Животът минава доста бързо. Нека се трудим да си събираме нетленни съкровища.
Смело да се изкачваме по стълбата нагоре. По стъпалата на молитвата, въздържанието и положителното, които ще ни отведат в сиянието и славата на Небесния ни Отец.
Амин.
Свещеник Дончо Александров
Проповед в храма " Св. Атанасий " във Варна в Четвърта неделя на великия пост, 18 март 2007 година
За носенето на кръста
Поучение в третата неделя на Великия пост (Кръстопоклонна) от Светител Игнатий Брянчанинов
Който желае да върви, след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, е споделил Господ на учениците Си, призовавайки ги пред Себе Си, както през днешния ден слушахме в Евангелието (Марк. 8:34).
Възлюбени братя! И ние сме възпитаници на нашия Господ Иисус Христос, тъй като сме християни. И ние сме призовани пред лицето на Господа в този свят храм, с цел да слушаме Неговото обучение. Ние стоим пред лицето на Господа; Неговият взор е насочен към нас. Пред Него са оголени душите ни, нашите секрети мисли и съкровени чувства са открити пред Него. Той вижда всички наши намерения; Той вижда праведните каузи и съгрешенията, осъществени от нас от младостта ни; вижда целия ни живот, и предишния, и бъдещия; още неизвършеното от нас към този момент е записано в Неговата книга (Свети Симеон Нови Богослов. По книгата, написана в стихове, слово 55-то.). Той прозира часа на нашето прекосяване в неизмеримата безкрайност и ни възвестява за наше избавление Своята всесвета заповед:
Който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си,
да вземе кръста си и Ме последва.
Със силата на живата религия да издигнем мисленото си око към Господа - и ще Го забележим, ще забележим Него, Вездесъщия, присъстващия тук с нас! Да отворим сърцето си, отмествайки от входа му тежкия камък на ожесточението, и да чуем, да забележим, да приемем, да усвоим за себе си учението на нашия Господ.
Какво значи да се отречем от себе си? Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, чрез който е станало нашето проваляне, е станал като че натурален за нас: отричането от прегрешението е станало отказване от естеството, отричането от естеството е отказване от себе си. Вечната гибел, поразила душата ни, се е трансформирала в наш живот. Тя желае своята храна - прегрешението, своето удоволствие - греха; посредством такава храна и такова удоволствие безконечната гибел поддържа и резервира своята власт над индивида. Но падналият човек признава поддържането и развиването в себе си на властта на гибелта за развиване и процъфтяване на живота. Така инфектираният със гибелен кусур бива надвит от насилствените условия на недъга и търси ястия, които го усилват, търси ги като най-необходима храна, като най-приятно удоволствие. Против тази безконечна гибел, представяща се за живот за боледуващото от ужасно проваляне човечество, Господ произнася Своята присъда: Който желае да избави душата си, развивайки в нея живота на падението или безконечната гибел, ще я погуби; а който погуби душата си поради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслади, той ще я избави (Марк. 8:35). Посочвайки целия свят, изравен пред погледа ни с всичките му хубости и прелести, Господ споделя: Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква изгода ще придобие човек, в случай че има не нещо маловажно, само че даже целия забележим свят? Този забележим свят е единствено кратковременна странноприемница за индивида! Няма никакъв предмет на земята, никакво предимство, което бихме могли да признаем за своя благосъстоятелност. Неумолимата и неизбежна гибел ни лишава всичко, а постоянно и преди гибелта ни го лишават непредвидени условия и превратности. Дори самото си тяло ние оставяме на заветния предел на вечността. Наша благосъстоятелност, наше имущество и богатство - това е нашата душа, и единствено тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) - споделя словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие безконечната гибел, прелъстително представяща се за живот.
Какво значи да вземем своя кръст? Кръстът бил оръдие за унизително наказване на презрените хора и пленниците, лишени от цивилен права. Гордият свят, неприятелски на Христа, лишава Христовите възпитаници от тези права, с които се употребяват синовете на този свят. Да бяхте от света, споделя Господ на Своите почитатели, светът щеше да люби своето; а тъй като не сте от света, само че Аз ви избрах от света, по тази причина светът ви ненавижда. Ще ви изгонят от синагогите; настава даже време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу работа (Иоан. 15:19; 16:2).
Да вземем своя кръст значи великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия почитател, тези скърби и гонения, с които грехолюбивият и омаян свят го преследва. Защото това е угодно Богу, споделя свети Апостол Петър, в случай че някой, от схващане за Бога придвижва скърби, като страда незаслужено. Вие за това сте призвани (1Петр. 2:19-21) от Господа, Който е известил на Своите възлюбени: В света скърби ще имате; само че дерзайте: Аз победих света (Иоан. 16:33).
Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, незабележим труд, невидимото страдалчество и страдалчество поради Евангелието в битката със личните си пристрастености, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с гняв ще въстанат срещу нас и с озлобление ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на прегрешението и да се подчиним на Христовото робство. Нашата битка - е споделил свети Апостол Павел, - не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу управляващите, срещу светоуправниците на тъмнината от тоя век, срещу поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Оръжията на нашето воюване не са скотски, само че с помощта Божия са мощни да унищожават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава против познанието Божие, и пленяваме всеки разсъдък, с цел да бъде обуздан на Христа (2Кор. 10:4-5). Удържал победа в тази невидима, многотрудна битка, Апостолът възкликнал: Мене да ми не дава Господ да се лаская, с изключение на с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, посредством който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).
Да вземем своя кръст значи с смиреност и примирение да се подчиним на краткотрайните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за ликвидиране на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на индивида за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил упоменатият в Евангелието бандит, изкачил се е от най-ужасните закононарушения в най-светлите обители на парадайса: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; посредством смиреномъдрието встъпил в богопознанието, посредством богопознанието придобил небето. Получаваме заслуженото съгласно делата си, споделил той, спомни си за мене, Господи, по кое време дойдеш в царството Си (Лук. 23:41-42). И ние, възлюбени братя, когато ни обкръжат скърби, да повтаряме думите на разбойника, цената на които е раят! Или, сходно на Иов, да благославяме наказващия ни и в това време обективен Господ. Нима положителното ще одобряваме от Бога, а злото да не понасяме? Както беше угодно Господу, така и стана, да бъде благословено името Господне (Иов. 2:10; 1:21). Да се сбъдне над нас нелъжливото Божие заричане: Блажен е оня човек, който търпи прелъщение, тъй като, откакто бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е заречен на ония, които Го обичат (Иак. 1:12).
Да вземем своя кръст значи непринудено и с старание да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните желания на нашата плът. Към такова разтягане на плътта прибягвал и свети Апостол Павел: Изнурявам и подчинявам тялото си, да не би, като пропагандирам на другите, самичък неспособен да стана (1Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, т.е., които не обуздават своята плът, само че позволяват тя да господства над духа, не могат да угодят Богу. И по тази причина, живеейки в плът, ние би трябвало да живеем не за плътта! Ако живеете по плът, ще умрете с безконечна смърт; само че, в случай че посредством духа умъртвявате действията на тялото, ще бъдете живи с безконечен, благословен живот (Рим. 8:8, 12, 13). Плътта в действителност се обуздава от духа, само че духът може да господства над плътта и да я ръководи единствено тогава, когато плътта с пост, бдение, коленопреклонения и други телесни подвизи, възлагани върху нея благоразумно и умерено. Благоразумният и сдържан пост освобождава тялото от тежестта и дебелостта, изостря неговите сили, държи го непрекъснато леко и способно да работи. Ония пък, които са Христови, споделя Апостолът, разпнали са плътта си със пристрастеностите и похотите (Гал. 5:24).
Какво значи да вземем кръста, и то точно своя кръст? Това значи, че всеки християнин би трябвало търпеливо да понася точно тези оскърбления и гонения от света, които го реализират, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин би трябвало с геройство и неизменност да се бори точно с тези пристрастености и греховни намерения, които пораждат в него. Че всеки християнин би трябвало с смиреност, с лоялност на Божията воля, с изповядване на Божието правораздаване и състрадание, с посредством към Бога да понася точно тези скърби и ограничения, които ще му допусне Божественият Промисъл, а не някакви други, измислени и предлагани от горделивите мечтания. Това значи да се задоволяваме точно с тези телесни подвизи, които подхождат на нашите телесни сили, от които точно се нуждае нашата плът, с цел да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно старание, по израза на свети Иоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към интензивен пост, към интензивно бдение и други несъразмерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Цялото човечество се труди и страда на земята; само че какъв брой разнородни са тези премеждия, какъв брой разнородни са пристрастеностите, които ни атакуват, какъв брой разнородни са скърбите и изкушенията, които Бог ни изпраща за нашето изцеление, за ликвидиране на нашите съгрешения, какво разграничение има сред хората в телесните сили и здравето! Всеки човек има собствен кръст. И точно този собствен кръст е заповядано на всеки християнин да одобри със мъжество и да последва Христа. Който е приел своя кръст, отричайки се от себе си, който се е примирил със самия себе си, със своите условия, със своето състояние, външно и вътрешно, единствено той може рационално и вярно да последва Христа.
Какво значи да последваме Христа? Това значи да учим Евангелието, да имаме Евангелието за единствен началник на активността на мозъка, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя метод на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните усеща съгласно Евангелието и всичките ни действия, всичките ни придвижвания, секрети и очевидни, да бъдат израз на Евангелието. На такова следване на Христа е кадърен, повтаряме, единствено този, който, заобикаляйки прелъстяването с измислено от него смиреномъдрие (Кол. 2:18), е поискал да придобие истинно смиреномъдрие там, където почива то - в послушанието и покорността към Бога. Встъпил в смирение към Бога, в смирение, съединено с цялостно отказване от себе си, той е взел своя кръст, признал го е и го е изповядал като собствен кръст.
Възлюбени братя! Отдавайки през днешния ден, съгласно устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов - оръдие на успеха и знаме на Христовата популярност, - като всеки изповяда от своя кръст: " Получавам заслуженото съгласно делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство! " Със схващане за своята прегрешение, с признателност към Бога, с смиреност пред Божията воля да създадем от своя кръст - оръдие на наказването и знаме на безчестието - оръдие на успеха и знаме на славата, сходно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме парадайса. Да не си позволим злотворен ропот, и изключително душепагубна нападка, които постоянно се чуват от устата на заслепения, яростен виновник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, на вятъра опитващ се да се избави от него. При ропот и нападка кръстът става отвратително тежък, увличайки в пъкъла разпънатия на него. " Какво съм направил? " - вика неосъзнаващият се виновник и упреква в неправда и немилосърдие правосъдния и доброжелателен Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво желае от Него: в случай че си Ти Христос, избави Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос непринудено благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи гибел (Възкресен тропар на втори гласи възкресен тропар на пети глас), та посредством кръста да помири човечеството с Бога и посредством гибелта да избави индивидите от безконечна гибел. Подготвяйки светите Апостоли към великото събитие - идното възмездие на човешкия жанр посредством страданията и позорната гибел на въплътилия се Богочовек, Господ навреме разкрил на Апостолите, че Той би трябвало да бъде предаден в ръцете на грешници, доста да пострада, да бъде погубен и да възкръсне. Такова предсказване се сторило на някои от светите Апостоли необичайно и необикновено. Тогава Господ повикал пред Себе Си Своите възпитаници и им споделил: Който желае да върви след Мене, дано се отхвърли от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов
Из " Аскетическа проповед ", Творения том трети. Изд. Славянобългарски манастир " Св. Вмчк Георги Зограф ", Света Гора, Атон, 2006 година
С В. П И С А Н И Е.
С КЛАВИАТУРАТА:
Натисни по едно и също време ALT+P, последвано от ENTER (Mac: COMMAND+P, ЕNTER)
За душата
Слово в Третата Неделя на Великия пост
Светител Илия Минятий
" Каква изгода за индивида, в случай че придобие целия свят, а повреди на душата си? " (Марк. 8:36)
Светът и душата - ето два предмета, които индивидите не могат да познаят, тъй като човешкото умозаключение е лъжовно. Целият техен разум е като че ли концентриран в зрението - индивидите ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, в сравнение с би следвало; не виждат душата и въобще не я ценят така, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; " лживи сынове человечестии в мерилех " [Пс. 61:10, " Лъжовни са синовете човешки в претеглянето ", т.е. в даването на цена, б. пр.] Светът и душата, - за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят само мъртвите.
Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте със земна популярност, хубост и благосъстояние. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте с вас в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата поради света, вие изгубихте всичко - небето, парадайса, безконечния живот, Бога. И така, каква изгода за индивида, в случай че придобие света, свършващ за него дружно с живота, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква изгода, само че в противен случай - велика загуба. О, в случай че единствено узнаеха живите от мъртвите какво нещо е светът и какво - душата! Но по какъв начин така? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем напълно добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме какъв брой мъчно се добиват неговите богатства, по какъв начин горчиви са насладите от тях, по какъв начин бързо свършват. Виждаме какъв брой грижи, страхове, злоба, разорения потресават, отслабват, вгорчават и дори унищожават цялото светско благоденствие. Виждаме какъв брой премеждия и заболявания, какъв брой войни извън и подли замисли двоумят живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат така бързо, и полските цветя не вехнат така елементарно, нито мълниите небесни се разсейват така незабавно, както бързо изтича, елементарно увяхва и незабавно се стопява всяка наслада, удоволствие и наслада на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, тъй като го виждаме. Ала в действителност не знаем какво е душата, тъй като не виждаме нито хубостта, нито природата на душата. Затова през днешния ден желая да приказвам за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и в случай че един път я погубим, губим я вечно.
I.Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, само че малко подобаващи отговори. Затова да оставим празнословията на философите ида погледнем, в светлината на учението на църковните отци, върху пречистото огледало на истината - Божественото Писание, - какво е душата, това благородно и драгоценно създание, което не може да бъде сменено с нищо друго.
Творческата Премъдрост и мощ Божия показала три особености при основаването на индивида. Преди всичко, с една дума Той основал всичко небесно и земно; рекъл - и тутакси се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкоз доста животни и растения по земята. " Заповяда - и се сътвориха " (Пс. 148:5). Но при основаването на индивида Той освен изрекъл словото Си, само че авансово като че ли помислил и се посъветвал, тъй като изначало рекъл: " да сътворим индивида " (Бит. 1:26), като че ли приканвайки на съвет и останалите лица на Пресветата Троица. На това се диви и Григорий Нисийски. " О, знамение - споделя той, - всичко се довежда до съществуване с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към основаването на индивида Творецът на всичко пристъпва премислено ". По-нататък. За да се появят останалите твари, Бог е казвал единствено " да бъде " и нищо повече не е правил. А за основаването на индивида Той и приказвал, и действувал. За да сътвори тялото, взел с божествените Свои ръце (това би трябвало да се схваща в смисъл, отговарящ Богу) и слепил праха, " като взе пръст от земята " (Бит. 2:7 по слав. превод); с цел да сътвори душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: " вдъхна в лицето му дихание за живот ". Най-накрая и това е най-главното - ни едно от останалите творения не е основано по облик Божий. С тая чест се удостоил само и единствено индивидът, сътворен по облик и сходство на Бога. Но индивидът е облик и сходство на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, защото по природа Бог е безтелесен; само че по душа, която е дух, както и Бог е дух. В това се състоят и вродените свойства на душата, в това е нейното достойнство.
Ако съпоставим с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първичната Светлина, утринни звезди на рационалната небесна корав, които така от близко възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие - не знам с какво те я превъзхождат? Те имат умствена природа - и душата е разсъдък. Те са безтелесни - и душата е дух; безсмъртни са - и душата е безсмъртна. Те са разграничени на три троични реда, които се подразделят на девет чина, както това означават Ареопагитът и Дамаскин. В първия ред са: Серафимите, Херувимите и Престолите; във втория: Господствата, Началата и Силите; в третия: Властите, Архангелите и Ангелите. Подобие на това откриваме в силите и качествата на душата. В Серафимите пламти чистият и парещ пламък на любовта, заради което те се и изобразяват в огнен тип - напълно същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по-широко се стреми към Възжелания.
У Херувимите бодърствува съзерцанието, поради което те се и назовават многооки - напълно същото е и в разсъдъка на душата, който в действителност е многооко създание, постоянно готово за съзерцаване, даже и когато тялото се упокоява в бездънен сън. На Престолите седи правдивост - в душата смисълът на познаваното посредством мозъка и на мечтаното посредством волята имат най-точни теглилки. Господствата имат величието на царствено достолепие в долния свят - у душата също има владичество, цар над пристрастеностите. Началата имат промислителност за ръководството на света - душата пък обладава разсъдливост. Силите движат небесните тела в дивна естетика - и душата движи членовете на тялото със по този начин чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата - и душата съхранява порядъка на живота.
У Архангелите е съкровищницата с небесни откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост - в душата е паметта, обител на познанието, където разсъдъкът скрива съкровища с знания. Ангелите са служебни духове, пращани за служение, невеществени по естество, извънредно бързи в придвижването, неуморими в хода си възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото създание - и душата има свои прислужници: мислите, които непрекъснато се раждат и незабавно летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в пъкъла, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не им пречат стражи, резета и катанци не ги удържат.
(Душата е) облик Божий в три връзки - по природа, по берекет и по популярност. По природа, защото при основаването й тя е формирана по Божий образ; по мозъка си е сходна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разсъдък е сходна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е сходна на Светия Дух, извора на всички богатства. По берекет - при възсъздаването тя става сходна с облика на Самия Син Божий посредством усиновяването, както споделя ап. Павел: " които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с облика на Сина Му " (Рим. 8:29).
По популярност - в блаженството тя посредством силата на Божествената Светлина ще схване об
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ