Никога няма да се разбера със себе си ♥ Сергей ЕСЕНИН
Не зова, не рева, не тъгувам.
всичко ще отмине в този свят.
Есенното злато щом повее,
знам, че няма към този момент да съм млад.
(Андрей Андреев, превод от руски)
През януари 1924 година, Сергей Есенин е изписан от санаториума за душевноболни, с цел да изпрати в последния му път вожда на революцията Владимир Илич Ленин. Малко преди този момент, поетът Рюрик Ивнев го навестява и в резюме разказва положението на своя другар: „ Говореше полушепнешком, озърташе се на всички страни, след това стартира да нервничи и сподели, че би трябвало да се отдръпне от прозореца, тъй като го наблюдават - ще го видят и ще го замерят с камъни ”.
Великият съветски стихотворец си отива от този свят едвам 30-годишен. Официалната версия гласи, че самичък е лишил живота си, само че разногласията за това, какво се е случило във фаталната нощ на 28 декември 1925 година в ленинградския хотел „ Англетер ”, се водят и до ден сегашен.
Творческото завещание на Есенин е наситено с трагични цикли, разкриващи душевните терзания на поета, измъчен, по мнението на мнозина от тежка алкохолна взаимозависимост. Заради злоупотребата с алкохол, поетът постоянно получавал пристъпи на потиснатост и голословна експанзия, бил преследван от зрителни и слухови халюцинации, мъчителни безсъници, тежки скрупули на съвестта и самоубийствени мисли.
Още в подрастваща възраст, у Есенин почнали да се демонстрират бурния характер, конфликтността и гнева. Бъдещият стихотворец не търпял никакво предимство над себе си – без значение в какво се изразявало то. Гневът, по думите на сестра му, се пораждал ненадейно, и също по този начин ненадейно утихвал. Хората той оценявал по отношението им един към различен, делял ги на положителни и зли, на безкористни и алчни, на правдиви и лъжливи.
Първият си опит за самоубийство, за който излиза наяве от писмата на поета, Есенин подхваща на 17-годишна възраст. „ Не понесох това, че ме одумват пусти езици, и изпих немного есенция. Дъхът ми спря и пяна стартира да излиза от устата ми. Бях в схващане, само че пред очите ми като че ли се стелеше мътна пелена ”.
Есенин се взема решение на този съдбовен ход малко откакто напуща татко си с вяра да пробие в литературното занятие без непозната помощ, само че сблъсквайки се със суровата действителност, гладния живот и нуждата да проработи насъщния, той изпада в обезсърчение.
Гневливият манталитет не му оказва помощ да се сближи с хората, които среща по пътя си. Своите мисли, Есенин споделя единствено с приятеля си Гриша Панфилов:
„ Колко е безразсъден животът ни. Изкривява ни още от люлката и вместо същински хора, порастват някакви изроди. Мен ме мислят за подлудял и към този момент желаеха да ме водят при психиатър, само че аз ги пратих всички по дяволите и пребивавам, макар че някои се опасяват от моята непосредственост. Да, Гриша, бит и жали хората. Обичай и угнетителите и не ги заклеймявай с срам ”.
След края на изпепеляваща обич и абсурден брак с Айседора Дънкан (по-възрастна от Есенин със 17 г.), няколко години живот из цяла Европа и Америка и безкрайни алкохолни гуляи, запълващи пустото време отвън родината, Есенин се завръща в Русия. Покрай блестящата кариера на Айседора, той се усеща убит и все по-нещастен, възприемат го само като младия брачен партньор на популярната танцьорка, възхищават се на елегантното му наличие и впечатляваща осанка, а не на поетичния му гений.
„ Моля се на Бога, да не почине душата ми и да не изгубя любовта си към моето изкуство. Тук то никому не е нужно. ”, написа Есенин на своя другар Анатолий Мариенгоф.
„ Отведох това момче от Русия, където изискванията за живот бяха толкоз сложни. Исках да го запазя за света. Днес той се завърна в родината, с цел да избави своя разсъдък, тъй като оказа се, че без Русия, Есенин не може да живее ”, споделя Айседора Дънкан пред своя преводач Иля Шнайдер.
В Москва, Есенин написа стихове всеки ден, само че това не му пречи да се среща със старите другари, които през множеството време честват по заведенията за хранене и пият за сметка на своя приятел стихотворец. Поетът Всеволод Рождественски си спомня, по какъв начин се е трансформирал Есенин след завръщането си в Русия: „ Лице подпухнало, очи мътни и тъжни, натежали клепачи и две дълбоки гънки към устата. Изражението на дълбока отмалялост не го оставяше, даже когато от време на време се засмиваше. Ръцете му трепереха видимо. Всичко у него свидетелстваше за някаква вътрешна съсипия ”.
Рождественски обръща внимание и на това, по какъв начин бързо Есенин минава от въодушевление на радостен човек в най-черна потиснатост, ставайки непривично мнителен и недоверчив.
Поетът все по-често попада в скандални истории, става основател на побоища, оскърбявал близките. След един сходен скандал, Есенин е изпратен в санаториума за душевноболни, от кое място е изписан през януари 1924 г.
Спомените на неговите другари и съвременници за този интервал разказват разстройство, което в психиатрията назовават „ фикс идея за гонене ”.
През март 1925 година Есенин се среща със София Андреевна Толстой, внучка на Лев Николаевич. Тя е във екстаз от неговото ухажване, подготвена е да му стане асистент и другар, въпреки околните й да се отнасят отрицателно към кандидат-жениха, поради злоупотребата му с алкохола и неспокойния му темперамент. В този интервал Есенин фактически наподобява видоизменен – изтрезнял, подреден, радостен, разхождащ се на разположение със своята млада булка по улиците на Москва. През септември същата година, Сергей се дами за София Толстой и заживява в нейното жилище. Пред приятелите си споделя, че в този дом го нервират помпозните мебели и многочислените портрети на Лев Толстой, висящи навсякъде – портрети, в които той все се пробва да счупи нещо тежко. Постепенно Есенин престава да кани другарите си в своя дом, а всяко негово излизане на открито е съпроводено с неизменим запой. В един подобен припадък, Есенин изхвърля от балкона на дома си своя бюст, дело на статуя Конёнков, заявявайки, че „ на Серьожа му е жарко и задушно ”. Майката на София е сбита: „ Не обвинявам Есенин, той е болен човек. Жалея за Соня само ”.
На 26 ноември 1925 година Сергей Есенин е приет в болница в Психиатричната клиника на Московския Университет. Там му е заделена обособена стая на втория етаж. Обстановката - удобна, коридорите – постлани с кадифени килими, съвсем като същински дом, на всички места с кресла и дивани, на стените – картини. В клиниката Есенин не стопира да написа стихове. На третия ден от престоя си там, той вижда през прозореца покрит от снега клен – това е денят, в който се ражда известното му стихотворение:
Клен мой премръзнал, с шума оредяла,
що стоиш наведен под буря бяла?
Мярна ли се някой? Стъпки ли се чуха?
Сякаш си в полето тръгнал за утеха.
Бродиш като пиян вардиянин в мрака
и в дълбока преспа хлътна с двата крайници.
(Иван Николов, превод от руски)
На 21 декември 1925 година Есенин бяга от клиниката благодарение на свои другари, които му донасят облекла и преоблечен като клиент той минава неусетно около защитата. От Москва, Сергей се насочва в Ленинград, където отсяда в хотел „ Англетер ”. Приятелят му Волф Ерлих написа, че Есенин изпитвал страхове и предупреждавал да не пускат никого до стаята му без негово разрешение.
От документи излиза наяве, че вечерта на 27 декември, Есенин има доста посетители. Поетът черпи всички с вино и чете своята поема „ Черен човек ”, след това скъсва листовете от бележника си и ги поставя във вътрешния джоб на приятеля си Ерлих – да ги прочете още веднъж по-късно. Есенин изяснява, че е писал тези стихове с кръвта си сутринта, „ тъй като в тоя долнокачествен хотел няма даже мастило ”, и демонстрира раните по ръцете си. Ерлих не допуска, че вижда своя другар жив за финален път.
" Черен човеко!
Как си нагъл!
Не си на служба –
в мен да пролазваш.
Какво ме визира
поетът абсурден?
Моля, на други
чети и разказвай. "
Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гнусота:
като че ли желае да каже,
че шарлатанин съм и апаш,
най-безсрамно и безочливо
човек ограбил.
(Огнян Антов, превод от руски)
Тялото на Есенин е намерено на 28 декември 1925 година в хотелската му стая. Поетът е заровен на 31 декември на Ваганковското гробище в Москва.
(Есенин със София Толстой)
Източник и фотоси:
