Не знам какъв часовник цъка в главите на управляващите, но

Не знам какъв часовник цъка в главите на ръководещите, само че е видно с просто око, че режимът в България сякаш е тръгнал да прави рисков завой. Офанзивата е по всички фронтове, само че най-малко към този момент се натъква на опозиция. Един от тези фронтове обаче не ангажира задоволително публичното внимание и минава някак апропо: офанзивата против партиите. Отнемането на дотацията и тласкането на партиите в обятията на корпулентните преследва тъкмо тази цел - да ликвидира самата опция да има партии. И всички да станат като ГЕРБ и Движение за права и свободи, за които човек може да остане с усещането, че са представители не на общия интерес, а на частни ползи, които на всичко от горната страна опонират на общия.
Какво ми споделиха в Туркменистан
Българите не обръщат задоволително внимание на този въпрос, тъй като още не са намерили отговор на различен: за какво би трябвало да има партии. А че не са намерили отговор навръх този въпрос значи, че са изключително мощно изложени на риска да заживеят в тирания.
Преди десетина години бях наблюдаващ на изборите за нов президент в Туркменистан. Сапармурат Туркменбаши Велики беше починал, та трябваше на негово място да бъде определен Гурбангули Бердимухамедов. Изразих пред локалните учудването си, че нямат даже тези бутафорни партии, които прилежащи управленци като Ислам Каримов развъждаха за пред чужденците. „ За какво са ни партии? Защо да се разделяме? ” - гласеше техният отговор. „ Ние сме дребен народ, естествени граници - реки, планини - нямаме, с изключение на към юг. Всичко е отворена пустиня. Заобиколени сме от по-големи нации. И всякога, когато се оказваме разграничени, те идват и ни превземат. Защо тогава да се разделяме? ”
Тогава не открих какво да им кажа. Отговорът ми се яви много по-късно, когато при нас стартира да се оформя сегашният режим. Та отговорът е следният: в случай че някъде няма партии, това значи, че хората не спорят между тях за личното си бъдеще. Защото партиите - това са позиции в сходен спор. Излизат пред публиката, а тя избира сред планове за своето бъдеще.
Какъв вид хора обаче са тези, които спорят между тях? Това са, първо и най-важно, свободни хора. Нямат стопанин и затова сами вземат решение какво да вършат. И влизат в спор между тях, тъй като, второ, са равни. След като никой няма стопанин на главата си, никой никому не дължи послушание. И стигат до общо решение посредством спор и следващо единодушие. Или посредством спор и следваща консултация с цялото население коя позиция в разногласието му харесва повече.
Липсата на партии обаче значи и липса на спор. А щом няма спор, значи тази територия не е населявана от свободни и равни между тях хора. Обитавана е от някакви крепостни или плебеи, които вършат това, което им подреждат господарите. От спор просто няма потребност.
Както вършат в Туркменистан
Това, несъмнено, има цена: цялостната липса на развиване. Защото там, където няма разногласия, не се раждат нови хрумвания. А там, където няма нови хрумвания, няма развиване. Времето е спряло и всички живеят като предците си. Както вършат в Туркменистан.
Нещо повече. Там, където няма разногласия, няма и просвета, изкуство, музика, медии. Няма даже обикновена просветеност. Защо ти е да четеш и пишеш, откакто не взимаш самичък решенията си?
Българските партии, които все още са парламентарно показани, наподобяват като (роднински) групи по ползи. Да, това не трябва да е по този начин, тъй като предназначението им е друго. Но офанзивата против тях, водена от съюза ГЕРБ-ДПС, е доста нездравословна, защото има за цел в никакъв случай в бъдеще да не могат да се появят същински, потребни за обществото партии.
Ако българите се примирят с офанзивата против партиите им, това ще е сигнал, че не желаят да са свободни, нито пък равни. Че не желаят да имат права. Че нямат никакво желание да се развиват. Харесва им това, което имат в този момент. И желаят по този начин да остане вечно. Както вършат в Туркменистан.
 
Автор: Евгений Дайнов, Дойче веле