Не спрях да обичам, ама да се влюбвам спрях. То

Не стопирах да обичам, но да се влюбвам стопирах. То не се оказа и толкоз мъчно. Сърцето си пое в своя темп, никой непознат не го вълнуваше. Най-после! Онзи някой към този момент от дълго време го нямаше, а онази, която го пробуди, толкоз бързо му обърна тил, че то сърцето даже нямаше време да затупти толкоз мощно. Може би го направи. За секунди, за дни, за месец. После спря. Мина в естествен темп. Научи се да се пази това сърце, мъчно, но се научи. Самотата, спокойствието, тишината му харесаха. Та кой не обича да си вирее в зоната на комфорт.

Ей това пусто сърце в зоната си на комфорт най-добре се усещаше. Вече усещаше това лятно сърцетуптене, което го изпълваше с чаша вино на една тераса. На един финален етаж. Беше готово да танцува. Виждаше залеза. Чуваше музиката. И горест имаше, само че тя някак бързо се стопяваше сред леда в чашата, сред приказния залез и един мопс, който лягаше до него и сладко захъркваше. Сърце до сърце. В оня опияняващ темп, когато нищо не се случва и въпреки всичко не стопира да тупти, да диша, да се вълнува, да стопира от време на време.



Толкова пъти го раздавах, толкоз пъти го хващах и го разбивах това сърце в следващата стена, че и да броя стопирах. Зона на комфорт ли? То беше не запомнило даже какво е това. Поредната невъзможна връзка, следващият несъответствуващ. Издигаше стена, криеше ме зад нея, а аз, вместо да се дръпна, разбивах сърцето си по нея. На дребни парчета, на дребни късчета, които след това още веднъж трябваше да групирам. Сама. За да мога да обичам още веднъж. Боли ли? Сърцето го болеше. Раните не боляха толкоз. Онези, които аз сама дълбаех по кожата си.

Има още...