Най-новият спектакъл, в който можем да я гледаме, е Дишай“

Най-новият театър, в който можем да я гледаме, е „ Дишай “ – пиесата на Дънкан Макмилън е сред  премиерните заглавия на сезона в театралния плакат на „ Сфумато “ и е диалог за нас, за Планетата и за нейната злополука, диалог, който стартира с „ бебе “ и приключва с „ Обичам те! “, последният диалог, който ни е останал, по думите на режисьора Марий Росен. В същото време стъпките на Елина, героинята ù от сериала „ Вина “, към момента търсят истините във и оттатък виното, оцветило едно минало и едно бъдеще измежду тосканския пейзаж на Мелник и Сандански. Самата Елена е в нещо като временен интервал – затваря пътища, отваря нови, търси облици и независимост, може би тъй като лятото ще стане на 33. Eлена Телбис работи с режисьори, които трансформират постановките в театрални събития, прави мощни функции, печели театрални награди. Тя е Катя в „ Жана “, реж. Явор Гърдев, Духът на Хамлет в „ Хамлет “, реж. Явор Гърдев, Олга в „ Танцът Делхи “, реж. Галин Стоев, Хедвиг в „ Дивата патица “, реж. Крис Шарков, Дементната в „ Каквато ти ме искаш “, реж. Стефан Москов, Влахинката в „ Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното) “, реж. Явор Гърдев… И филмите, несъмнено, и филмите. Докато снимаме фотосесията, Елена споделя (пестеливо и с нейното изострено възприятие за хумор) дребен комичен спомен от работата по „ Каръци “ – онази „ разходка на срама “ с Деян Донков по халати в студения ден край кюстендилските къщи и дворове, към голата сцена в един безлюден басейн.           Първата ѝ пиеса „ Боклук “ (три сестри, изгубени в премълчани неща и разкрили още веднъж нишките, които ги свързват) получава „ Аскеер “ 2021 за модерна драматургия и „ Икар “ 2021 за най-хубав драматургичен текст. Почти не дава изявленията, твърди, че каквото има да споделя, го споделя на сцената или пред камерата.  Елена Телбис е със затворени очи, Слав (Анастасов, гримьор, стилист, фотограф от тандема Слав&Хубен, създатели на фотосесията) я гримира за фотосите. Отпусната, доверяваща се, по чорапи (обича да върви по чорапи вътре). Разговорът стихва, поляга, след това се втурва нанякъде, става комичен или стига кой знае за какво до грандиозно-сериозната тематика „ възприятието за виновност “. Спокоен и непредумишлен, като от бекстейдж. После иззвъняване на телефона, тревожни вести за непосредствен човек. Елена скача от стола, обикаля тихо из студиото. Чета силата и слабостта по стойката и напрежението на гърба ѝ, както и това, че всичко ще бъде добре, тя няма да разреши да не бъде добре. И не, и през разум не ѝ минава да анулира фотосесията, макар тревогата си.На идващия ден по време на изявлението ще ми споделя за възхищението си от Яна Язова и от това какъв войник е била, а аз към този момент ще знам какъв войник е самата Елена. И въпреки по време на фотосите да приветствахме всеки инцидентен ухилен кадър с радостни възгласи „ Ехааа, Елена усмихната! “, тя не е тъмен човек, а по-скоро сериозен, каквито могат да бъдат хората с изострено възприятие за комизъм, хората, които умеят да слушат и да вършат усилието да са виновни и почтени. А и истината е, че на това лице, в което има нещо от севера, нещо от дълбоките светлосенки на героините на Бергман, безпределно му отива да бъде съществено.                            

Елена, следих по какъв начин работиш с фотографите. С лекост оставяш да те водят, получава се като танц. Така ли работиш и с режисьорите? По-скоро сложен за работа човек съм. Но се разполовявам в отговора. Зависи с кого сме се срещнали и какво ни следва да вършим. Понякога обичам да запитвам повече. Ако пък нищичко не разбирам и не мога да се ориентирам, ми е най-приятно. Парадоксално звучи. Но е по този начин. Аз обичам да се превивам и да откривам. Как вземаш решенията за нещата – стремително или след доста обсъждане? Щом научаваш за състезанието на Театър 199, на мига решаваш, че ще участваш с пиеса, и сядаш да пишете „ Боклук “. Така ли си постоянно?  Зависи от интервала, от момента в живота, когато ми е мъчно, доста обмислям и се съветвам – аз, за благополучие, имам сестри и другари и запитвам тях. Но по принцип не го върша. Раз-прас и съм си го измислила.Професионалните решения си ги вземам сама. Не ги разясня. И не ми се е случвало да скърбя, не че нещо неприятно има в това чувство. Общо взето май вземам решенията леко и не ги пострадвам много-много.Държа, когато сме екип и работим дружно и има някакъв проблем, той да се споделя. Ако с хората, с които би трябвало да прекараме два-три месеца на подготовки и фотоси, не можем да се разберем, какво ще вършим дружно – ще лъжем? Кого? – себе си ли, фена ли, за какво въобще си губим времето. Ако няма разговор, от време на време са приключвали нещата, от което също съм доста удовлетворена. По-добре в точния момент, в сравнение с да има измами по трасето. Сигурна съм, че фактът, че си била в класа на проф. Ивайло Христов, е повлиял върху метода на вземането на решения?  От него научих, че работата е отговорност и би трябвало да се прави единствено и само почтено и с дисциплинираност. Освен че е извънредно надарен артист, режисьор, създател на сюжети, той е извънредно надарен възпитател. Ние му бяхме първият независим клас, по-късно имаше злоба, но злоба ви споделям, към идващия клас – по какъв начин по този начин нашият професор ще има други студенти. Ходихме да ги гледаме тези късметлии. Той ми е внушил по какъв начин да се приготвям за работата. И до ден сегашен ние, студентите му, се водим от чувството да не стане по този начин, че да го разочароваме. Да внимаваме какво одобряваме и по какъв начин го вършим. Как взе решението да прекратиш трудовия си контракт с Народния спектакъл? Постъпваш в трупата незабавно откакто завършваш НАТФИЗ, 9 години си част от нея, правиш мощни функции с режисьори, основали представления-събития.  Как се взема такова решение?   Обмислих решението, не беше импулсивно. Не желая да се чете като драма, не е краят на света. Аз подадох предупреждение на 5 октомври. Последвалите събития потвърдиха избора ми. У мен стои чувството, въпреки че може да е нелепост човек да приказва за чувствата си, че има нещо, което не би трябвало да е по този начин. Радвам се, че мога да продължа да играя в представленията, в които играя – „ Наблюдатели “ и „ Дивата патица “. Но се усещам свободна, че не завися от нечии решения. Както оня ден се шегувахме на фотосесията – като ме питат: „ Сега ти къде си “, все едно съм подготвила различен вид, пък аз не съм, отговорът ми е: „ В хола “. Поне чувството ми е за верен избор. Аз съм се зарекла оттук насетне каквото и да ми следва, да мога да селектирам предложенията. За да съм оптимално откровена към себе си и към хората. Така ли реагираш постоянно, когато имаш възприятие за неправда? Ако закиснеш на едно място, се вкисва всичко и няма излизане. Както споделя обликът на Достоевски от пиесата на Константин Илиев („ Наблюдателите “) – би трябвало да има опит за рационализиране на всяка самостоятелна единица. Може би това е пътят. Какво те вади от равновесие? Полудявам, в случай че чуя за принуждение към животно. В гимназията имахме преподавател по философия един чилиец. Много спорех с него в часовете, безусловно с съображение. Разказваше ни един път за опити с две маймуни, по какъв начин като им дадеш един банан и те ще се сбият за него. Що за опит! Потрес! Ако чуя за такива неща с животни, откачам. Казах му тогава аз, на испански освен това, да не повярва човек, какво мисля. Той се опита да ми задава спомагателни въпроси. И в последна сметка пристигна да ми каже: „ Ти би трябвало да учиш философия, с това би трябвало да се занимаваш “.