Новият роман на Захари Карабашлиев Рана: Изгубената памет за героите и травмите на България
Най-новият разказ на писателя Захари Карабашлиев " Рана " излиза по книжарниците на 23 октомври.
Историята се връща назад в годините на Първата международна война, като преплита персоналното и груповото прекарване, трансформирало освен човешки ориси, само че и територията на България.
" Рана " е въодушевен от автентичен случай от фамилията на Карабашлиев, което преди повече от век се оказва разграничено от двете страни на българо-румънската граница.
" Точно до нашата градина (в село Крумово, Добруджа, б.р.) беше един от граничните камъни. Около него си играехме като деца. Но постоянно съм се чудил каква е тази граница, за какво е там? В един миг в края на 70-те години при нас на посетители пристигна една румънска баба - братовчедка на моята баба. Оказа се, че като дете със починали родители тя е отгледана от румънски офицер, остава в Румъния и израства като румънско дете. Много късно тя беше разкрила корените си и беше пристигнала със своето внуче, което беше на моята възраст. Двете баби пиеха кафе с мляко под асмата и си говореха - едната на румънски, другата на български, само че диалогът вървеше. Винаги съм се питал какво се е случило? Тази книга е един вероятен сюжет какво се е случило с това дете ", споделя писателят в изявление за bTV.
Книгата стартира с нападението на съветски и румънски войски в Добруджа през 1916 година по времето на Първата международна война. Тогава " освободителката " Русия и " освободена " България са от двете противоположни страни на фронта.
Година по-рано съветската войска бомбардира град Варна - посягане, поради което държавното управление взема решение да преименува храма " Св. Александър Невски " в София на " Св. св. Кирил и Методий ".
В " Рани " е разказан един от най-героичните триумфи на българската войска - Добричката епопея. Тогава войската, командвана от ген. Стефан Тошев, ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, отблъсква офанзивата, оказва помощ за освобождението на Южна Добруджа и потегля в нахлуване, като стига до Тулча.
Тези епизоди от българската следосвобожденска история обаче са съвсем забравени до 1989 година
" Обяснението е доста просто - след 1944 година ние не биваше да знаем, че българи са воювали против руснаци, че са печелили светкавични борби и че дружно с немска и турска армия са изтласкали румънци, руснаци и сърби. Този екстаз на българския боец и подтик за национално обединяване не пасваше с тогавашния роман - че би трябвало да помним само благодарността към съветските воини поради Освобождението ", споделя Захари Карабашлиев.
" След 1989 година нашият главен неуспех е, че не успяхме да приказваме умерено и по-комплексно за България сред 1878 до 1919 година Според мен тя е продължението на възрожденския блян за национално обединяване и осъзнаване. Нашите възрожденци са осъзнавали, че няма по какъв начин да имаме просперираща страна без обучение. По това време то се назовава просвещение. Днес имаме министерства на образованието и на културата, а просвещението като че ли ни липсва. А това е доста значимо. За да осъзнаем какво сме в този момент, би трябвало да си спомняме какво сме били тогава без непотребен патриотарски възторг ", споделя още той.
Редакторът на " Рана " Веселина Седларска разказва романа като " най-значимата книга на Захари Карабашлиев.
" Когато стартира да я написа, думата “война ” звучеше далечно. Сега е друго. “Рана ” ни споделя освен за една натикана в ъгълчето на българската история война, само че и за жестокото безсмислие на всяка война. И че, каквото и да се случва, постоянно е вероятен сложният избор да останем хора ", написа тя.
·
Историята се връща назад в годините на Първата международна война, като преплита персоналното и груповото прекарване, трансформирало освен човешки ориси, само че и територията на България.
" Рана " е въодушевен от автентичен случай от фамилията на Карабашлиев, което преди повече от век се оказва разграничено от двете страни на българо-румънската граница.
" Точно до нашата градина (в село Крумово, Добруджа, б.р.) беше един от граничните камъни. Около него си играехме като деца. Но постоянно съм се чудил каква е тази граница, за какво е там? В един миг в края на 70-те години при нас на посетители пристигна една румънска баба - братовчедка на моята баба. Оказа се, че като дете със починали родители тя е отгледана от румънски офицер, остава в Румъния и израства като румънско дете. Много късно тя беше разкрила корените си и беше пристигнала със своето внуче, което беше на моята възраст. Двете баби пиеха кафе с мляко под асмата и си говореха - едната на румънски, другата на български, само че диалогът вървеше. Винаги съм се питал какво се е случило? Тази книга е един вероятен сюжет какво се е случило с това дете ", споделя писателят в изявление за bTV.
Книгата стартира с нападението на съветски и румънски войски в Добруджа през 1916 година по времето на Първата международна война. Тогава " освободителката " Русия и " освободена " България са от двете противоположни страни на фронта.
Година по-рано съветската войска бомбардира град Варна - посягане, поради което държавното управление взема решение да преименува храма " Св. Александър Невски " в София на " Св. св. Кирил и Методий ".
В " Рани " е разказан един от най-героичните триумфи на българската войска - Добричката епопея. Тогава войската, командвана от ген. Стефан Тошев, ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, отблъсква офанзивата, оказва помощ за освобождението на Южна Добруджа и потегля в нахлуване, като стига до Тулча.
Тези епизоди от българската следосвобожденска история обаче са съвсем забравени до 1989 година
" Обяснението е доста просто - след 1944 година ние не биваше да знаем, че българи са воювали против руснаци, че са печелили светкавични борби и че дружно с немска и турска армия са изтласкали румънци, руснаци и сърби. Този екстаз на българския боец и подтик за национално обединяване не пасваше с тогавашния роман - че би трябвало да помним само благодарността към съветските воини поради Освобождението ", споделя Захари Карабашлиев.
" След 1989 година нашият главен неуспех е, че не успяхме да приказваме умерено и по-комплексно за България сред 1878 до 1919 година Според мен тя е продължението на възрожденския блян за национално обединяване и осъзнаване. Нашите възрожденци са осъзнавали, че няма по какъв начин да имаме просперираща страна без обучение. По това време то се назовава просвещение. Днес имаме министерства на образованието и на културата, а просвещението като че ли ни липсва. А това е доста значимо. За да осъзнаем какво сме в този момент, би трябвало да си спомняме какво сме били тогава без непотребен патриотарски възторг ", споделя още той.
Редакторът на " Рана " Веселина Седларска разказва романа като " най-значимата книга на Захари Карабашлиев.
" Когато стартира да я написа, думата “война ” звучеше далечно. Сега е друго. “Рана ” ни споделя освен за една натикана в ъгълчето на българската история война, само че и за жестокото безсмислие на всяка война. И че, каквото и да се случва, постоянно е вероятен сложният избор да останем хора ", написа тя.
·
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ