Мирела Костадинова: Преди художествена галерия Тръпко Василев имал Бюро за художествено бояджийство
Наскоро в изложба „ Ракурси “ беше показана една забележителна книга - „ Тръпко Василев и непрекъснатата художествена изложба 110 години от основаването ù “. Неин създател е изкуствоведката доцент Благовеста Иванова, ученик на Московския държавен университет „ М. В. Ломоносов “, лекар по изкуство на Българското Възраждане, специализирала в Прага и Будапеща. Тя е учител по история на изкуството и архитектурата, както и запазване на културното завещание. Издател е „ Парадигма “.
Още първоначално разбираме, че книгата е естествено продължение на показана писмено – художествена галерия през 2020 година в градинката „ Кристал “ във връзка 110 –та година от основаването на „ Постоянната художествена изложба “ на Тръпко Василев. Организирана е по концепция и мениджмънт на Ина Бостанджиева, със съдействието на Столична община. Изложбата срещна софиянци с задачата на Тръпковата изложба. През есента на същата година в изложба „ Васка Емануилова “ пък бяха показани творби на самия Тръпко Василев.
Авторката на книгата събира „ мозайката от мемоари “ за живота на харизматичния и живописен Тръпко Василев, който доживява края на дните си, не изгубил във времето възприятие за комизъм. За него писателят Константин Константинов разказвал, че когато съумял в житейските и креативен инициативи, художникът- галерист обичал да се разхожда с файтон по бул. „ Цар Освободител “ и по „ Цариградско шосе “. Но като шегобиец наемал два файтона – в първия сядал той, а във втория слагал бомбето си. Файтоните се поклащали, а той поздравявал хората, както и те него.
Разказът на авторката ни завръща към мястото, където се е намирала галерията му и ни кара посредством въображението да надникнем в нея, с цел да забележим кои са тези художници, с които работи първият български галерист. Доц. Благовеста Иванова работи над съхранените му документи, които са предадени от самия него в Централния държавен списък през 1962 година Използва материали от Националния книжовен музей и Народната библиотека. За книжовната ù работа, както и двете изложения, се отзовават наследници на художници, общественици, експерти и притежатели на творби.
Името на Тръпко Василев е емблема за развиването на художествената просвета в София от второто до края на третото десетилетие на ХХ век, което не е изследвано до в този момент. С този негов принос се занимава авторката на книгата, която е първа по рода си в България.
Животът му потегля от село Личища, в този момент Поликарпи. Родителите му са земеделци. Той самият учи в гръцко учебно заведение, само че след гибелта на татко си става служащ. С транспортен съд отпътува за Цариград. Започва работа като мияч в млекарница при собствен нашенец, а след това разнася мляко и учи в българското учебно заведение при църквата „ Св. Стефан “. Там се научава да чете на български. След година работа в млекарницата, където не живее елементарно, става асистент на художника Жавели. Захваща се да прави с него стенописни украшения. През 1891 година взема решение да пристигна в България. Въпреки препоръките на Жавели и брачната половинка му да остане на работа в Цариград, той не ги послушал, а след време съжалявал. Отпътувал с параход за Бургас и дошъл на пристанището на 18 октомври 1891 година В морския град работи в някаква шкембеджийница и скоро захваща бояджийския поминък като наемен служащ.
След няколко години идва в София и се настанява в евтиния хотел „ Стара Загора “. Има мощно предпочитание да постъпи в Рисувалното учебно заведение. След няколко месеца похарчил спестяванията си и захванал да работи вътрешна стенописна украса. Случайно попада при министъра на националното просвещение Димитър Пешев и при доктор Васил Радославов тогавашен министър-председател и ръководител на Либералната партия. Радославов евентуално е прозрял гения му и го попитал желае ли да учи в Рисувалното учебно заведение. Тръпко Василев му дава позитивен отговор и Радославов скоро написа писмо до шефа на учебното заведение Иван Мърквичка, който евентуално е съдействал на младия мъж.
Междувременно, единствено на 24 години, той основава своя компания. „ Бланката на неговото „ Бюро за художествено бояджийство и украшения, учредено 1898 година София “ демонстрира, че то е основано преди постъпването на Тръпко в Рисувалното учебно заведение “, отбелязва авторката на книгата.
Записва се да учи като ексклузивен студент, само че в Рисувалното учебно заведение остава единствено година и половина. Докато е още там работи, с цел да препечелва хляба си - мие чинии в гостилница „ Цариград “. Посещава часовете изтощен и недоспал. Бедността и невъзможността да довърши художественото си обучение, евентуално му тежат в душата през всичките дни, само че компенсира с воля, доста труд и нови триумфи.
Тръпко Василев продължава с бояджийството и декораторската работа. Ходи на полето, с цел да рисува пейзажите си, в които доминира зелената гама. В картините му мъчно могат да се виждат човешки фигури, само че пейзажите му изпълват с някаква неописуема горест и носталгия. През живота си има четири независими изложения. Първата е през 1907 година в постройката на семейство Балабанови на ул. „ Раковски “ и бул. „ Цар Освободител “.
За първата галерия на Тръпко Василев авторката на книгата споделя детайлности и цитира публикации от вестници, които наред с положителните мнения, съдържат и рецензия. Една от най-острите е на художника Александър Божинов, който го укорява в „ липса на усет, гений и в самозванство “, само че след това са положителни другари.
Втората галерия е през 1914 година, за която не се знае доста. Третата е през 1922 година в „ Постоянната художествена изложба “, а последната - през 1959 година в изложба „ Райко Алексиев “ на ул. „ Раковски “. Участва и в групови изложения.
Кръговете, в които се движи се свързват с имената на писатели, публицисти, учени, актьори, които посещават „ Аменското кафене “ и „ Македония “. Тръпко Василев отскача там, с цел да се срещне с българановците, Елин Пелин, проф. Ал. Балабанов, скулптора Андрей Николов, Симеон Радев или пък художника Александър Божинов. Около тях единствен взема решение да сътвори изложба, революционно дело за времето.
Новото си начинание Тръпко Василев стартира през 1910 година, дружно с Петър Морозов, който след време се отдръпва поради специализация. До този миг в столицата няма помещение за изложения на художниците.
Двамата мъже вземат чартърен помещението от Петър Кънев. Сградата се намира на ул. „ Аксаков “ №16, покрай ул. „ 6 септември “. Преди това, в нея се обитава Рисувалното учебно заведение. Тръпко стартира ремонтни работи и грижата за галерията се трансформира в цел и смисъл на живота му. Той даже не подозира, че 25 години това ще бъде център на българското изобразително изкуство. Помещението е скромно, само че Тръпко е „ подлудял по изкуството “. Той работи като бояджия, с цел да заплаща наема си. Обичал да посещава „ Втора Шуменска “ бирария на бул. „ Дондуков “.
Този проникновен мъж стартира да провежда изложения и да продава художествени творби. Около него се оформя сериозен кръг от надарени художници, с които работи. И неговата изложба става търсена, нали е единствена в столицата. Залата е отворена в началото за разнообразни културни събити – в нея се чувал даже Габровски комизъм.
По-късно салона се „ наименува “ „ Постоянна художествена Галерия “.
Официалното разкриване е на 28 ноември 1910 година В този ден на посещаване идват Царят и Министърът на Народното просвещение. Вземат присъединяване художници от двете сдружения – „ Дружество за поддържане на изкуството в България “ и „ Съвременно изкуство “. Присъстват създатели от страната. Това е същинско събитие за плахите стъпки на културния живот на столицата.
Салоните са добре декорирани, в горната част на стените има орнаменти, висят изящни осветителни тела, на пода има килим, интериорът е изработен с усет. На известна фотография на Константин Щъркелов в Тръпковата изложба се виждат саксии с цветя. На обособените произведения е обещано нужното място за експониране. В залата има тапицирани пейки и табуретки, които припомнят европейските галерии.
Сред имената на многочислените художницит, които демонстрират картини са: Иван Мърквичка, Ярослав Вешин, Ал. Божинов, Антон Митов, Иван Ангелов, Анна Йосифова, Елена Карамихайлова, Стефан Иванов, Харлампи Тачев, Никола Петров, виждат се скулпторни произведения на Андрей Николов, Жеко Спиридонов, Марин Василев.
В галерията е отделено внимание и на приложните изкуства. Трудно е да се изброят всички имена, с които работи известния галерист. През неговата изложба са минали съвсем всички наши художници от предишното.
Сред ярките имена не може да не отбележим името и на Константин Щъркелов, един от най-близките другари на Тръпко Василев, който също показва акварели. В книгата са показани негови рисувани картички до Тръпко, както и посланията на гърба им. На всички тези създатели той става другар, съидейник и сътрудник. За тях Тръпковата изложба е с необятно отворени порти и евентуално се е трансформирала в сакрално пространство.
В Тръпковата изложба има самостоятелни и групови изложения, само че и непрекъсната експозиция. Българските художници имат опция да показват свои творби, а публиката да вижда развиването на изкуството у нас. Единствената изложба в София наречена „ Постоянна художествена изложба “ е видяна от пресата поради самите създатели, които излагат картините си.
„ Галерията има собствен „ правилник “. На разкриване Тръпко черпи с вермут, „ алкохол “ (става въпрос за корав алкохол) или ликьор. За по-обикновена почерпка носи вода, купува яйца и лютеница, вино и самун. Воденето на прецизно счетоводство издава положителната му организираност във връзка с работата, на разноските, приходите и скромните наслади от почерпките с другари. Ремонтира постройката с чоп и вар, поставя ламарини, сменя прозорците, купува рамки, поръчва клишета за каталозите, търси туткал за лепене на канапетата “, написа доцент Иванова.
А преди галерия, дружно с изложителят, той търка и мие пода, подкърпва продънените дъски, оказва помощ при нареждането на картините, поръчва предложения. Тръпко Василев се появява измежду гостите толкоз достолепно, колкото и самия създател на картините. В минути, когато останел самичък в галерията, съзерцавал картините или се затварял в дребната стаичка да рисува свои.
Често среща компликации при възнаграждение на наема. Изложбите не се случват всеки ден. Цените на входните билетите са съвсем алегорични, с цел да заплати от тях наема си. Ето какво споделя художника Никола Танев:
„ Поддържането на „ хамбара-галерия “ му отнемаше съвсем всички средства – той предпочиташе да гладува, само че да бъде в непрекъснат контакт с изкуството и художниците и да може да им служи. Самият той в откраднати часове рисуваше известните свои остарели върби. За него не важеше дали художникът ще заплати наем, или не. Искаше единствено едно: да има художници и те непрекъснато да излагат. Понякога месеци наред Тръпковата изложба, гниеше затворена, редки бяха изложбите, тъй като нямаше гости, нямаше купувачи…Тръпко търпеливо дочакваше, подсещаше, окуражаваше колебаещите се. А търговците му предлагаха огромни наеми, с цел да употребяват помещението за склад. Ядосан, той викаше: „ Склад ли? Та не четеш ли там какво написа на стената – „ Постоянна художествена изложба “
В това време нито „ шефът на галерията “, нито изложителят можеха да разчитат на някакъв веществен триумф. Ако имаше подобен, той беш като едно знамение. Публиката, която посещаваше изложбите, се състоеше от шепа интелектуални писатели, архитекти, музиканти, лекари, а меценатите – те можеха да се изброят на пръсти – двама или трима. Първият сред тях беше Тръпко. Държавата не демонстрираше никакъв интерес към изкуството. Министърът на просветата посещаваше някоя и друга галерия, само че когато дойдеше до покупки, отвръщаше: „ Ние нямаме никакви средства за откупуване на картини. Това е разкош, парите ни трябват за други по-важни неща… “ Пък и нямаха отношение към изкуството.
На една галерия в Тръпковата изложба, тогавашния министър на просветата С. Бобчев, спрял се пред картина, на която маслената багра беше дебело напластена, се възхищаваше: „ какви чудесни акварели! “
Със сигурност не е било елементарно на този същински Дон Кихот, да устоява с воля и дух, да съгражда замисленото от самия него. „ Постоянната художествена изложба “ е единствената културна институция основана като изложба, която продължава да работи като такава в продължение на години.
През 1915 година, когато заболява художникът Никола Петров, по време на престоя му в санаториум, Тръпко провежда галерия, прави стратегия, събира средства с благотворителна цел за болния художник. По-късно, напролет на 1923 година, провежда художествена галерия в интерес на заболелия от туберкулоза Георги Машев. Тръпко Василев е подготвен да помогне на всеки създател без да чака нещо в подмяна.
За към 16 години Тръпковата изложба се трансформира в комфортно място за българските създатели, където те намират място за изява, поддръжка, схващане, помощ. Там не съществува рекламация, а и притежателят е с необятно отворена душа. След откриването на Държавната художествена изложба през 1936-1937 година създателите не стопират да избират този храм на „ Аксаков “ №16.
В книгата може да се види хроника на изложбите в Тръпковата изложба, документи и периодика, които са забавно удостоверение на времето.
Доц. Благовеста Иванова ни разкрива елементи от персоналния живот на Тръпко Василев, който минава под венчило в късна възраст. Жената на сърцето му се споделя Виктория и е от Битоля. Имат три деца – Любен, Лиляна и Венцислав. Той е грижлив брачен партньор и татко и това се вижда от няколко писма и фотоси, които описват за фамилния му живот.
Доц. Иванова ни демонстрира и единствения изящен портрет на именития галерист, изработен от Илия Петров, съхраняван в Художествената изложба в Разград. Също творби на Тръпко Василев, които се пазят в Националната изложба и Софийска градска художествена изложба. Сред картините е и негова творба, владеене на Художествената изложба в Плевен. Други са в частни сбирки, евентуално и в негови наследници. Самият той за себе си казвал, че негови картини има в двореца на Фердинанд във Врана, а евентуално и в чужбина.
„ Всяко произведение, всяко зрънце негов креативен ентусиазъм сега е скъп принос към събирането в едно цяло на наследството на този трансформирал се в привлекателен център човек, който милее и дава от себе си в името на една идея – кръг от създатели – среда от купувачи – развиване на културата “, твърди ни авторката.
Всъщност Тръпко Василев затваря сполучливо един магически кръг - от представянето на творчеството на художниците, които до това време нямат място за изява, през сериозната грижа за продажбата на картините им, та чак до безпокойството за благополучието на създателите, с които работи. Той прави същинска културна гражданска война в България, чиято традиция никой не поддържа през днешния ден, само че и надали ще се повтори.
Още първоначално разбираме, че книгата е естествено продължение на показана писмено – художествена галерия през 2020 година в градинката „ Кристал “ във връзка 110 –та година от основаването на „ Постоянната художествена изложба “ на Тръпко Василев. Организирана е по концепция и мениджмънт на Ина Бостанджиева, със съдействието на Столична община. Изложбата срещна софиянци с задачата на Тръпковата изложба. През есента на същата година в изложба „ Васка Емануилова “ пък бяха показани творби на самия Тръпко Василев.
Авторката на книгата събира „ мозайката от мемоари “ за живота на харизматичния и живописен Тръпко Василев, който доживява края на дните си, не изгубил във времето възприятие за комизъм. За него писателят Константин Константинов разказвал, че когато съумял в житейските и креативен инициативи, художникът- галерист обичал да се разхожда с файтон по бул. „ Цар Освободител “ и по „ Цариградско шосе “. Но като шегобиец наемал два файтона – в първия сядал той, а във втория слагал бомбето си. Файтоните се поклащали, а той поздравявал хората, както и те него.
Разказът на авторката ни завръща към мястото, където се е намирала галерията му и ни кара посредством въображението да надникнем в нея, с цел да забележим кои са тези художници, с които работи първият български галерист. Доц. Благовеста Иванова работи над съхранените му документи, които са предадени от самия него в Централния държавен списък през 1962 година Използва материали от Националния книжовен музей и Народната библиотека. За книжовната ù работа, както и двете изложения, се отзовават наследници на художници, общественици, експерти и притежатели на творби.
Името на Тръпко Василев е емблема за развиването на художествената просвета в София от второто до края на третото десетилетие на ХХ век, което не е изследвано до в този момент. С този негов принос се занимава авторката на книгата, която е първа по рода си в България.
Животът му потегля от село Личища, в този момент Поликарпи. Родителите му са земеделци. Той самият учи в гръцко учебно заведение, само че след гибелта на татко си става служащ. С транспортен съд отпътува за Цариград. Започва работа като мияч в млекарница при собствен нашенец, а след това разнася мляко и учи в българското учебно заведение при църквата „ Св. Стефан “. Там се научава да чете на български. След година работа в млекарницата, където не живее елементарно, става асистент на художника Жавели. Захваща се да прави с него стенописни украшения. През 1891 година взема решение да пристигна в България. Въпреки препоръките на Жавели и брачната половинка му да остане на работа в Цариград, той не ги послушал, а след време съжалявал. Отпътувал с параход за Бургас и дошъл на пристанището на 18 октомври 1891 година В морския град работи в някаква шкембеджийница и скоро захваща бояджийския поминък като наемен служащ.
След няколко години идва в София и се настанява в евтиния хотел „ Стара Загора “. Има мощно предпочитание да постъпи в Рисувалното учебно заведение. След няколко месеца похарчил спестяванията си и захванал да работи вътрешна стенописна украса. Случайно попада при министъра на националното просвещение Димитър Пешев и при доктор Васил Радославов тогавашен министър-председател и ръководител на Либералната партия. Радославов евентуално е прозрял гения му и го попитал желае ли да учи в Рисувалното учебно заведение. Тръпко Василев му дава позитивен отговор и Радославов скоро написа писмо до шефа на учебното заведение Иван Мърквичка, който евентуално е съдействал на младия мъж.
Междувременно, единствено на 24 години, той основава своя компания. „ Бланката на неговото „ Бюро за художествено бояджийство и украшения, учредено 1898 година София “ демонстрира, че то е основано преди постъпването на Тръпко в Рисувалното учебно заведение “, отбелязва авторката на книгата.
Записва се да учи като ексклузивен студент, само че в Рисувалното учебно заведение остава единствено година и половина. Докато е още там работи, с цел да препечелва хляба си - мие чинии в гостилница „ Цариград “. Посещава часовете изтощен и недоспал. Бедността и невъзможността да довърши художественото си обучение, евентуално му тежат в душата през всичките дни, само че компенсира с воля, доста труд и нови триумфи.
Тръпко Василев продължава с бояджийството и декораторската работа. Ходи на полето, с цел да рисува пейзажите си, в които доминира зелената гама. В картините му мъчно могат да се виждат човешки фигури, само че пейзажите му изпълват с някаква неописуема горест и носталгия. През живота си има четири независими изложения. Първата е през 1907 година в постройката на семейство Балабанови на ул. „ Раковски “ и бул. „ Цар Освободител “.
За първата галерия на Тръпко Василев авторката на книгата споделя детайлности и цитира публикации от вестници, които наред с положителните мнения, съдържат и рецензия. Една от най-острите е на художника Александър Божинов, който го укорява в „ липса на усет, гений и в самозванство “, само че след това са положителни другари.
Втората галерия е през 1914 година, за която не се знае доста. Третата е през 1922 година в „ Постоянната художествена изложба “, а последната - през 1959 година в изложба „ Райко Алексиев “ на ул. „ Раковски “. Участва и в групови изложения.
Кръговете, в които се движи се свързват с имената на писатели, публицисти, учени, актьори, които посещават „ Аменското кафене “ и „ Македония “. Тръпко Василев отскача там, с цел да се срещне с българановците, Елин Пелин, проф. Ал. Балабанов, скулптора Андрей Николов, Симеон Радев или пък художника Александър Божинов. Около тях единствен взема решение да сътвори изложба, революционно дело за времето.
Новото си начинание Тръпко Василев стартира през 1910 година, дружно с Петър Морозов, който след време се отдръпва поради специализация. До този миг в столицата няма помещение за изложения на художниците.
Двамата мъже вземат чартърен помещението от Петър Кънев. Сградата се намира на ул. „ Аксаков “ №16, покрай ул. „ 6 септември “. Преди това, в нея се обитава Рисувалното учебно заведение. Тръпко стартира ремонтни работи и грижата за галерията се трансформира в цел и смисъл на живота му. Той даже не подозира, че 25 години това ще бъде център на българското изобразително изкуство. Помещението е скромно, само че Тръпко е „ подлудял по изкуството “. Той работи като бояджия, с цел да заплаща наема си. Обичал да посещава „ Втора Шуменска “ бирария на бул. „ Дондуков “.
Този проникновен мъж стартира да провежда изложения и да продава художествени творби. Около него се оформя сериозен кръг от надарени художници, с които работи. И неговата изложба става търсена, нали е единствена в столицата. Залата е отворена в началото за разнообразни културни събити – в нея се чувал даже Габровски комизъм.
По-късно салона се „ наименува “ „ Постоянна художествена Галерия “.
Официалното разкриване е на 28 ноември 1910 година В този ден на посещаване идват Царят и Министърът на Народното просвещение. Вземат присъединяване художници от двете сдружения – „ Дружество за поддържане на изкуството в България “ и „ Съвременно изкуство “. Присъстват създатели от страната. Това е същинско събитие за плахите стъпки на културния живот на столицата.
Салоните са добре декорирани, в горната част на стените има орнаменти, висят изящни осветителни тела, на пода има килим, интериорът е изработен с усет. На известна фотография на Константин Щъркелов в Тръпковата изложба се виждат саксии с цветя. На обособените произведения е обещано нужното място за експониране. В залата има тапицирани пейки и табуретки, които припомнят европейските галерии.
Сред имената на многочислените художницит, които демонстрират картини са: Иван Мърквичка, Ярослав Вешин, Ал. Божинов, Антон Митов, Иван Ангелов, Анна Йосифова, Елена Карамихайлова, Стефан Иванов, Харлампи Тачев, Никола Петров, виждат се скулпторни произведения на Андрей Николов, Жеко Спиридонов, Марин Василев.
В галерията е отделено внимание и на приложните изкуства. Трудно е да се изброят всички имена, с които работи известния галерист. През неговата изложба са минали съвсем всички наши художници от предишното.
Сред ярките имена не може да не отбележим името и на Константин Щъркелов, един от най-близките другари на Тръпко Василев, който също показва акварели. В книгата са показани негови рисувани картички до Тръпко, както и посланията на гърба им. На всички тези създатели той става другар, съидейник и сътрудник. За тях Тръпковата изложба е с необятно отворени порти и евентуално се е трансформирала в сакрално пространство.
В Тръпковата изложба има самостоятелни и групови изложения, само че и непрекъсната експозиция. Българските художници имат опция да показват свои творби, а публиката да вижда развиването на изкуството у нас. Единствената изложба в София наречена „ Постоянна художествена изложба “ е видяна от пресата поради самите създатели, които излагат картините си.
„ Галерията има собствен „ правилник “. На разкриване Тръпко черпи с вермут, „ алкохол “ (става въпрос за корав алкохол) или ликьор. За по-обикновена почерпка носи вода, купува яйца и лютеница, вино и самун. Воденето на прецизно счетоводство издава положителната му организираност във връзка с работата, на разноските, приходите и скромните наслади от почерпките с другари. Ремонтира постройката с чоп и вар, поставя ламарини, сменя прозорците, купува рамки, поръчва клишета за каталозите, търси туткал за лепене на канапетата “, написа доцент Иванова.
А преди галерия, дружно с изложителят, той търка и мие пода, подкърпва продънените дъски, оказва помощ при нареждането на картините, поръчва предложения. Тръпко Василев се появява измежду гостите толкоз достолепно, колкото и самия създател на картините. В минути, когато останел самичък в галерията, съзерцавал картините или се затварял в дребната стаичка да рисува свои.
Често среща компликации при възнаграждение на наема. Изложбите не се случват всеки ден. Цените на входните билетите са съвсем алегорични, с цел да заплати от тях наема си. Ето какво споделя художника Никола Танев:
„ Поддържането на „ хамбара-галерия “ му отнемаше съвсем всички средства – той предпочиташе да гладува, само че да бъде в непрекъснат контакт с изкуството и художниците и да може да им служи. Самият той в откраднати часове рисуваше известните свои остарели върби. За него не важеше дали художникът ще заплати наем, или не. Искаше единствено едно: да има художници и те непрекъснато да излагат. Понякога месеци наред Тръпковата изложба, гниеше затворена, редки бяха изложбите, тъй като нямаше гости, нямаше купувачи…Тръпко търпеливо дочакваше, подсещаше, окуражаваше колебаещите се. А търговците му предлагаха огромни наеми, с цел да употребяват помещението за склад. Ядосан, той викаше: „ Склад ли? Та не четеш ли там какво написа на стената – „ Постоянна художествена изложба “
В това време нито „ шефът на галерията “, нито изложителят можеха да разчитат на някакъв веществен триумф. Ако имаше подобен, той беш като едно знамение. Публиката, която посещаваше изложбите, се състоеше от шепа интелектуални писатели, архитекти, музиканти, лекари, а меценатите – те можеха да се изброят на пръсти – двама или трима. Първият сред тях беше Тръпко. Държавата не демонстрираше никакъв интерес към изкуството. Министърът на просветата посещаваше някоя и друга галерия, само че когато дойдеше до покупки, отвръщаше: „ Ние нямаме никакви средства за откупуване на картини. Това е разкош, парите ни трябват за други по-важни неща… “ Пък и нямаха отношение към изкуството.
На една галерия в Тръпковата изложба, тогавашния министър на просветата С. Бобчев, спрял се пред картина, на която маслената багра беше дебело напластена, се възхищаваше: „ какви чудесни акварели! “
Със сигурност не е било елементарно на този същински Дон Кихот, да устоява с воля и дух, да съгражда замисленото от самия него. „ Постоянната художествена изложба “ е единствената културна институция основана като изложба, която продължава да работи като такава в продължение на години.
През 1915 година, когато заболява художникът Никола Петров, по време на престоя му в санаториум, Тръпко провежда галерия, прави стратегия, събира средства с благотворителна цел за болния художник. По-късно, напролет на 1923 година, провежда художествена галерия в интерес на заболелия от туберкулоза Георги Машев. Тръпко Василев е подготвен да помогне на всеки създател без да чака нещо в подмяна.
За към 16 години Тръпковата изложба се трансформира в комфортно място за българските създатели, където те намират място за изява, поддръжка, схващане, помощ. Там не съществува рекламация, а и притежателят е с необятно отворена душа. След откриването на Държавната художествена изложба през 1936-1937 година създателите не стопират да избират този храм на „ Аксаков “ №16.
В книгата може да се види хроника на изложбите в Тръпковата изложба, документи и периодика, които са забавно удостоверение на времето.
Доц. Благовеста Иванова ни разкрива елементи от персоналния живот на Тръпко Василев, който минава под венчило в късна възраст. Жената на сърцето му се споделя Виктория и е от Битоля. Имат три деца – Любен, Лиляна и Венцислав. Той е грижлив брачен партньор и татко и това се вижда от няколко писма и фотоси, които описват за фамилния му живот.
Доц. Иванова ни демонстрира и единствения изящен портрет на именития галерист, изработен от Илия Петров, съхраняван в Художествената изложба в Разград. Също творби на Тръпко Василев, които се пазят в Националната изложба и Софийска градска художествена изложба. Сред картините е и негова творба, владеене на Художествената изложба в Плевен. Други са в частни сбирки, евентуално и в негови наследници. Самият той за себе си казвал, че негови картини има в двореца на Фердинанд във Врана, а евентуално и в чужбина.
„ Всяко произведение, всяко зрънце негов креативен ентусиазъм сега е скъп принос към събирането в едно цяло на наследството на този трансформирал се в привлекателен център човек, който милее и дава от себе си в името на една идея – кръг от създатели – среда от купувачи – развиване на културата “, твърди ни авторката.
Всъщност Тръпко Василев затваря сполучливо един магически кръг - от представянето на творчеството на художниците, които до това време нямат място за изява, през сериозната грижа за продажбата на картините им, та чак до безпокойството за благополучието на създателите, с които работи. Той прави същинска културна гражданска война в България, чиято традиция никой не поддържа през днешния ден, само че и надали ще се повтори.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ