„Реформата е в ход“: спасяването на системата за контрол над правосъдната система изисква „персонални жертви“
Нарастващото единодушие за освобождение на основния прокурор демонстрира пренареждането на властовите пластове в България, само че не е демонстрация на правосъдна промяна. Мощният статут на основния прокурор бе конституционно заложен от Българска социалистическа партия през 1990 година с съответна политическа цел – да пази партията от възможни преследвания от страна на укрепващата антикомунистическа съпротива.
Сметката бе направена без кръчмаря. Първият определен по новата Конституция основен прокурор – Татарчев – стартира мандата си с ареста на … Андрей Луканов. Оттогава насам на позицията „ основен прокурор “ бяха избирани на първо място магистрати с изразителен капацитет за централизация на власт. И за какво не – нали Татарчев бе споделил, че над него е „ единствено Бог “.
Независимият статут на съсредоточена и мъчно подконтролна власт на основния прокурор увеличи неговата полезност за укрепналата и решително настъваща против страната олигархия след средата на 90-те години.
Опитите за смяна на статута на основния прокурор
по време на второто държавно управление на ГЕРБ завършиха с оставката на Христо Иванов и Радан Кънев от държавното управление и болшинството, и – сякаш парадоксално по отношение на първичните планове – укрепиха позициите на основна прокуратура в правосъдната власт. Конфликтът сред господстващото крило на олигархията и кандидатите за
правосъдна промяна ескалира с избора на Иван Гешев за основен прокурор.
Днес следим акция за освобождение на Гешев от поста му от страна на тези политически и корпоративни кръгове, които го избраха и защитаваха позицията му през последните съвсем четири години. Очевидно спасяването на системата за надзор над правосъдната система изисква „ лични жертви “, целящи да убедят както българската общност, по този начин и външните сътрудници на, че „ промяната е в ход “. Акцията е и автентичен флирт с „ партиите на смяната “, целящ да ги притегли в общо „ реформаторско болшинство “ и взаимно ръководство. В помощ на флирта идва и събитието, че
самите „ партии на смяната “ до момента не са излезли със смислена стратегия
за цялостна правосъдна промяна до момента в който водиха война безкомпромисно с Гешев в позицията на основен прокурор.
Правосъдната промяна може да се случи при няколко предусловия. Първо, структурна смяна във властовия надзор на олигархичната корпоративна пирамида над българската страна. Последните три години демонстрираха, че сходна смяна не е нито по силите,
нито по желанието както на силите на статуквото,
по този начин и на претендиращите за смяна. „ Опозиционните олигарси “ се борят не против системата, а за повече личен надзор върху нея – надзор, който досегашната преобладаваща формация се бори да резервира за себе си.
Второ, уравновесено разрешаване на една съществена алтернатива – колкото по-независима е правосъдната система като клон на властта, толкоз по-безнаказано упражнява своята власт
под контрола на олигархичните си „ благодетели “.
Колкото по-слаба е независимостта на правораздаването, толкоз по-благоприятни са изискванията за оказване на напън върху нея по формалните канали на институционалната държавна власт. Тази алтернатива не е нито българска, нито посткомунистическа. В Англия самостоятелната и в същото време безпристрастна и честна правосъдна власт е артикул на едно магистратско съсловие с генезис от ръководещата аристокрация – gentry, която има за собствен лозунг noblesse oblige – благородството задължава.
В Америка ключът към самостоятелност и подконтролност на правосъдната власт
е децентрализацията – другите равнища на организация на властта (федерално, щатско, локално) и изборността на магистратите от жителите. Всяка демократична страна би трябвало да откри собствен модел на баланс сред самостоятелност и подотчетност на правораздаването.
В България тази тематика към момента не е поставяна същински за публично и експертно обществено разискване. Основните проблеми са два. Първо – неизживяно институционално и манталитетно завещание на комунистическата система върху самосъзнанието на правосъдната общественост. Второ – система на противозаконен и пълностоен надзор на посткомунистическата олигархия върху правосъдната система, която е главния олигархичен инструмент на
всеобхватната корупционна машина за източване на страната.
Докато тези два казуса не бъдат съответно адресирани, персоналните кадрили – известни или не – ще се се оказват просто почесване по повърхността на надълбоко загноялата държавна институционална система.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Сметката бе направена без кръчмаря. Първият определен по новата Конституция основен прокурор – Татарчев – стартира мандата си с ареста на … Андрей Луканов. Оттогава насам на позицията „ основен прокурор “ бяха избирани на първо място магистрати с изразителен капацитет за централизация на власт. И за какво не – нали Татарчев бе споделил, че над него е „ единствено Бог “.
Независимият статут на съсредоточена и мъчно подконтролна власт на основния прокурор увеличи неговата полезност за укрепналата и решително настъваща против страната олигархия след средата на 90-те години.
Опитите за смяна на статута на основния прокурор
по време на второто държавно управление на ГЕРБ завършиха с оставката на Христо Иванов и Радан Кънев от държавното управление и болшинството, и – сякаш парадоксално по отношение на първичните планове – укрепиха позициите на основна прокуратура в правосъдната власт. Конфликтът сред господстващото крило на олигархията и кандидатите за
правосъдна промяна ескалира с избора на Иван Гешев за основен прокурор.
Днес следим акция за освобождение на Гешев от поста му от страна на тези политически и корпоративни кръгове, които го избраха и защитаваха позицията му през последните съвсем четири години. Очевидно спасяването на системата за надзор над правосъдната система изисква „ лични жертви “, целящи да убедят както българската общност, по този начин и външните сътрудници на, че „ промяната е в ход “. Акцията е и автентичен флирт с „ партиите на смяната “, целящ да ги притегли в общо „ реформаторско болшинство “ и взаимно ръководство. В помощ на флирта идва и събитието, че
самите „ партии на смяната “ до момента не са излезли със смислена стратегия
за цялостна правосъдна промяна до момента в който водиха война безкомпромисно с Гешев в позицията на основен прокурор.
Правосъдната промяна може да се случи при няколко предусловия. Първо, структурна смяна във властовия надзор на олигархичната корпоративна пирамида над българската страна. Последните три години демонстрираха, че сходна смяна не е нито по силите,
нито по желанието както на силите на статуквото,
по този начин и на претендиращите за смяна. „ Опозиционните олигарси “ се борят не против системата, а за повече личен надзор върху нея – надзор, който досегашната преобладаваща формация се бори да резервира за себе си.
Второ, уравновесено разрешаване на една съществена алтернатива – колкото по-независима е правосъдната система като клон на властта, толкоз по-безнаказано упражнява своята власт
под контрола на олигархичните си „ благодетели “.
Колкото по-слаба е независимостта на правораздаването, толкоз по-благоприятни са изискванията за оказване на напън върху нея по формалните канали на институционалната държавна власт. Тази алтернатива не е нито българска, нито посткомунистическа. В Англия самостоятелната и в същото време безпристрастна и честна правосъдна власт е артикул на едно магистратско съсловие с генезис от ръководещата аристокрация – gentry, която има за собствен лозунг noblesse oblige – благородството задължава.
В Америка ключът към самостоятелност и подконтролност на правосъдната власт
е децентрализацията – другите равнища на организация на властта (федерално, щатско, локално) и изборността на магистратите от жителите. Всяка демократична страна би трябвало да откри собствен модел на баланс сред самостоятелност и подотчетност на правораздаването.
В България тази тематика към момента не е поставяна същински за публично и експертно обществено разискване. Основните проблеми са два. Първо – неизживяно институционално и манталитетно завещание на комунистическата система върху самосъзнанието на правосъдната общественост. Второ – система на противозаконен и пълностоен надзор на посткомунистическата олигархия върху правосъдната система, която е главния олигархичен инструмент на
всеобхватната корупционна машина за източване на страната.
Докато тези два казуса не бъдат съответно адресирани, персоналните кадрили – известни или не – ще се се оказват просто почесване по повърхността на надълбоко загноялата държавна институционална система.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ