Наистина ли си отива лятото… ~ Христо ФОТЕВ Наистина ли

Наистина ли си отива лятото… ~ Христо ФОТЕВ

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си още веднъж ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата безспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му още веднъж обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, имаме вяра на лятото.
Ний, влюбените, постоянно потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний постоянно се усмихваме.
И устните ни постоянно са уплашени.
И постоянно, постоянно, постоянно желаеме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще оповестят на всеки, че за София
със влака в 10 си отпътува лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но въпреки всичко оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото допиране
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й приказвам и да имам вяра с някакво
забравено, детинско учудване,
че ме обича, че е доста влюбена,
че постоянно ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Лятото изтече… ~ Петя ДУБАРОВА

Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е - колко доста, доста пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка диря,
още за алената му ария пеят.

Мислите ми потеглиха след него по света.
Може би не ще съумея към този момент да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме най-малко един път да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се един път
ще го очаквам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще пристигна отново с коси от топъл дъжд,
отново дъхът му пъстър ще ме парне.

Снимки: burgas.bg