Надеждата умира последна, но дали съществува изобщо?
Надеждата е едно от най-недооценените усеща в днешно време, когато всеки ден сме изправени пред редица провокации и постоянно ни се случва да сме в невъзможност. Точно тогава тя ни е нужна, а силата ѝ е толкоз огромна, че има цяла легенда за нея. Неслучайно тя бива заключена в кутията на Пандора* под всички несгоди, които можем да си представим. Така е, защото за да я почувстваме, ние първо би трябвало да страдаме. За да се резервира равновесието в природата, в борбата сред положителното и злото - сред щастието и компликациите.
Що е персона?
За да усетим вярата, ние първо би трябвало да се характеризираме като персони. Нашата дарба да си придаваме характерност е от изключително значение за развиването ни като тип. Само създание - персона би си задало въпросите: Как съм се появил? Къде съм? Защо съм тук? Това любознание ни е тласкало напред към просвещението и науката, най-голямото преимущество на хората над останалите живи същества.
Но какво в действителност съставлява личността?
Погледнато безусловно ние сме купчина обикновени частици*, подредени по избран метод. Ако си представим индивида като йерархична официална система, то в основата са точно тези частици. Някъде по - нагоре по йерархията се образуват невронните импулси, над тях клъстери (групи) от възбудени неврони, а по-късно поредно една след друга възбудени групи. Цялата тази официална система е обединена от физическата визия за нашия тип. Личността не спада към тази система. Тя е психическо положение или мета - система. С други думи е проявяване на нашата физическа конструкция, излязло като че ли оттатък нея. В природата нищо не прескача равнища, камо ли да излиза от дадена конструкция, по тази причина,според мен, чувството за персона е една заблуда. Илюзия за схващане, плод на еволюцията, която ни е съхранила като тип и ни е дала солидно оръжие в лицето на стремежите към самопознаването и саморазвитието.
Егоцентризмът*
Илюзията за персона единствено се е затвърждавала през вековете. Причината е неналичието на отговори на горните и сходните на тях въпроси. Наблюдавайки света, ние сме видели, че сме единственият тип с сходни мисли. Това ни е карало да се усещаме специфични и е укрепило чувството ни за характерност. Липсата на схващане на явленията в околната ни среда още веднъж е основала илюзорно тяхно пояснение в лицето на религията. До огромна степен двете илюзии си наподобяват - обезверено проявяване на мозъка ни да изясни неща, за които няма или има нищожна информация. Религията, сама по себе си, демонстрира равнището на егоцентризъм в предишното. Вярвали сме, че сме център на вселената, и единственият рационален живот в нея. Днес знаем, че първото е надалеч от правилно, а по отношение на второто - то е статистически доста малко евентуално. Самият факт, че сме се опитвали да си “затваряме очите ” за истината, с цел да останем в плен на илюзията, демонстрира какъв брой вглъбени в нея сме били. Борбата сред Галилей и църквата по отношение на хелиоцентризма* е блестящо доказателство за желанието ни егоцентризмът да устои на всяка турболенция, подбудена от ново познание за света.
В идващите години и други учени, сходно на Галилей, са били принудени да се отхвърлят от концепциите си и са били заплашвани поради познанието си.
Личността и правото на избор
За мен, възприятието за персона значително е обвързвано с чувството за независимост и правото на персонален избор. В свят на преобладаващи демократични полезности и битка за обективни човешки права, няма нищо по - хубаво от това да усещаш, че държиш живота си в ръце. Че самичък решаваш по кой път да поемеш и какво решение да вземаш в дадена обстановка.
Усещането, обаче, ще остане единственото, което действително имаме. Във галактика, където всяко деяние си има следствие или противопоставяне, всяко наше дело е резултат от редица към този момент минали събития. Ние взимаме решения на база опит, въздействие на околна среда, даже “вътрешните ни чувства ” са просто разследване на взаимоотношението сред обикновени частици в съответния миг (ако би трябвало да бъдем напълно буквални). Всичко това е плод на поредни неща случили се в предишното. Това, което вършим в този момент, ни води към това, което ще вършим в бъдеще. Сякаш имаме избор, само че постоянно ще стигаме до едно и също умозаключение при идентични условия.
Детерминистична* ли е вселената?
Дотук текстът като че ли демонстрира, че всичко е предопределено. На това се опълчва квантовата физика. Може би сте чували за котката на Шрьодингер* като метафора на определението на Хейзенберг за дуалността и нопределеността* на света на микро равнище и, че всичко в света на обикновените частици е основано на вероятности. С изкачването по формалната система на устройството на вселената, при прекосяването към равнищата на макро света, тези “квантови свойства на вероятностите ” понижават доста. Процесът за това се назовава квантова декохерентност*.
И въпреки всичко някои събития в квантовия свят си остават необяснени, а това нарушава детерминистичната ни визия за вселената. За да избегнат този проблем редица учени, измежду които Ленард Съскинд, Браян Грийн и други, настояват, че евентуално съществуват паралелни вселени, където да се е изпълнила всяка една опция, препоръчана ни от теориите за обикновените частици. Може би Господ въпреки всичко не играе на зарове*.
Това са единствено хипотези, само че са доказателство, за това какъв брой доста път сме извървели и какъв брой доста сме трансформирали визиите си за света.
Детерминизъм, ами в този момент?
Само една система със схващане, може да сътвори съзнателна подсистема - правоприемник. Ако вселената в действителност се окаже детерминистична, то ние ще я лишим от такова. Това прави опцията ние да имаме действителна персона минимална. Нашият избор постоянно ще бъде съдбоносен, а чувствата за независимост и надзор над живота ни, нищо повече от една машинация.
И въпреки всичко има ли вяра?
Надеждата за мен е илюзорна религия на психическа основа. Разбира се, не желая да звуча като че ли сме герои в творба на Кафка, където всичко е необратимо, а вярата безсмислена. Напротив, считам, че възприятията са еднообразно значими с разсъдъка и устрема към просвета и рационални пояснения за вселената. Те осмислят съществуването ни, слагат ни морални рамки и постоянно са повода да усещаме, че водим по - пълностоен живот. Придават смисъл на нашето битие, а на нас това ни е належащо, с цел да продължим да си задаваме екзистенциални въпроси, които ни тласкат напред, дават ни сили и ни окриляват. В последна сметка, постоянно е по - добре да вярваш, че има решение за всеки проблем и, че е допустимо всичко да се е подредило по подобен метод, че да се натъкнеш точно на него.
Автор: Иван Григоров
Справка:
Кутията на Пандора - основен детайл в гръцките легенди, свързващи равновесието сред богатствата и злините, които са участта на хората
Егоцентризмът - податливост да превърнеш себе си в център на света
Елементарна парченце - парченце, за която няма пробни доказателства за съществуването на вътрешна конструкция, т.е. не е формирана от други, по-малки частици
Хелиоцентризмът - доктрина за градежа на вселената, съгласно която слънцето се намира в центъра на вселената
Детерминизмът - философската теория, че всяко събитие, в това число човешкото схващане и дейности, е причинно предопределено от непрекъсната поредност от по-ранни събития
" Господ не играе на зарове. " (Алб. Айнщайн)
Принцип на несигурност (В. Хайзенберг) - изказване в квантовата физика, че мястото и импулса на дадена парченце не могат да бъдат тъкмо избрани по едно и също време
Котката на Шрьодингер - персонаж от изглеждащ парадоксално мисловен опит, препоръчан от Е. Шрьодингер, когато желал да покаже непълнотата на квантовата механика при прехода от субатомни към макроскопични системи.
Квантова декохернтност (на английски) (Wikipedia)
Източници:
Конфликт с Римокатолическата черква
Космическият пейзаж от Ленард Съскинд
Елегантната галактика от Брайън Грийн
What Is Kafkaesque? - The 'Philosophy' of Franz Kafka
Още по тематиката:
Steven Pinker: On Free Will | Big Think
Michio Kaku: Why Physics Ends the Free Will Debate | Big Think
Determinism vs Free Will: Crash Course Philosophy #24
