Ужасна версия: Кой е Сашо Сладура и защо негова статуя е издигната над Амфитеатъра в Пловдив
Над Амфитеатъра в Пловдив туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по концепция и с парите на Георги Лазаров, бежанец в Съединени американски щати, на който изискуем и наличието на Мильо на Главната, и на композицията в памет на убитите католически свещеници. Ако не беше лекар Лазаров, пловдивският общински съвет в никакъв случай нямаше да се сети за този безгрижник и страдалец.
Така стартира разказът за колоритния отстъпник с цигулка, чиято джаз музика се стори прекомерно рискова за комунистическото общество и той беше изпратен в концентрационния лагер в Белене, в книгата на Евгений Тодоров " Запомнете Пловдив ". Ето и продължението, което звучи като престъпен трилър и което може да накара косите ви да настръхнат.
Всички знаят, че Александър Николов, прочут като Сашо Сладура, е задържан през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там единствено след 11 дни е грубо погубен. Той е освен виртуозен цигулар, само че и прочут безгрижник, който употребявал всеки случай, с цел да се надсмее над властта, въпреки да е бил в някаква степен непосредствен до най-големите на деня.
Една от най-популярните истории е от един прием, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни приятели. В края на вечерта тогавашният водач става, доближава се до музикантите и споделя: ”Е, ние считаме да тръгваме”. Сашо Сладура се усмихва и споделя: ”Ако знаете, от кой момент ви чакаме да си ходите…”.
Освен сякаш към този момент потвърденото ликвидиране в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха „ отвратителна “. И въпреки всичко.
През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия пристигна Мария Паликарова – родственик на Сашо Сладура, с цел да изрази възмущението си от обява за него в жълт вестник. Оставаме на съвестта на сътрудниците отговорността за написаното.
В хода на описа Мария Паликарова загатна, че е доста допустимо Сашо Сладура да не е бил погубен в лагера в Ловеч. И след дълго съмнение описа следното:
Един ден през 1961 година околните му получават ковчеже с облеклата му и писмо, в което се споделя, че „ Александър Николов е умрял от „ сърдечен удар”. Роднините му потеглят да вадят смъртен акт, само че се оказва, че никой не желае да го издаде. През 1974 година те получават документ, в който се споделя, че лицето е „ безследно изчезнало”.
Убит ли е Сашо, или е в действителност е липсващ?
Мария Паликарова подрежда логичен няколко странни обстоятелството.
Един ден в къщата идва чужд поляк. Не е ясно за какво търси майката на Сашо – споделя единствено, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир. След това посещаване полякът стартира да написа на майката и на роднините. В тези писма разказва, че му се постанова да пътува по света, и дружно с писмата постоянно изпраща кутии с шоколадови бонбони.
Странно държание – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, наложително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията мъчно са се намирали положителни бонбониери. Странното съвпадане кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали в действителност техен създател не е „ мъртвият” Сашо? Едни букви наподобяват на почерка му, други – не. Откриват още нещо необичайно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и написа Kacnimir – с CH вместо със Z.
Дали СН не значи ли, че създателят е Сашо Николов?
Един ден фамилията отива да търси истината при Ванга. Още като ги вижда, пророчицата се провиква: ”Аз за живи не виждам!”. След което им споделя, че Сашо е жив, живее надалеч, неотдавна е аварирал, само че няма заплаха за живота му.
След две седмици идва писмо от „ Поляка”, който се извинява, че много време не им е писал. Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.
След години писмата секват. Тайната обаче остава.
Дали Сашо – индивидът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил замяна за живота си? Да замине на Запад с непозната идентичност като разузнавач и подписвайки декларация, че няма да се опита по никакъв метод да търси връзка с роднините си.
Възможно е да е съумял да избяга, само че тази версия наподобява малко вeроятна. Впрочем няколко дни преди да бъде задържан той води при майка си доста красива жена и я показва като своя избраница. По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията. Дали тя го е предала като безвъзвратен зложелател на народа, или е почнала вербовката?
Догадките на Мария Паликарова лишават мъченическия ореол на огромния музикант, само че в случай че това е истина, би трябвало да подходим с схващане – въпреки всичко промяната на идентичността надали е станала непринудено. А дали в последна сметка Сашо Сладура въпреки всичко не е бил погубен, въпреки и години след „ същинската “ си гибел – поради нарушение на разпоредбите на разузнаването?
Та като си намерения човек – дали на кадровата пейка на нашите разследващи органи е имало доста хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…
Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе.
Източник: TRafficnews.bg.
Така стартира разказът за колоритния отстъпник с цигулка, чиято джаз музика се стори прекомерно рискова за комунистическото общество и той беше изпратен в концентрационния лагер в Белене, в книгата на Евгений Тодоров " Запомнете Пловдив ". Ето и продължението, което звучи като престъпен трилър и което може да накара косите ви да настръхнат.
Всички знаят, че Александър Николов, прочут като Сашо Сладура, е задържан през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там единствено след 11 дни е грубо погубен. Той е освен виртуозен цигулар, само че и прочут безгрижник, който употребявал всеки случай, с цел да се надсмее над властта, въпреки да е бил в някаква степен непосредствен до най-големите на деня.
Една от най-популярните истории е от един прием, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни приятели. В края на вечерта тогавашният водач става, доближава се до музикантите и споделя: ”Е, ние считаме да тръгваме”. Сашо Сладура се усмихва и споделя: ”Ако знаете, от кой момент ви чакаме да си ходите…”.
Освен сякаш към този момент потвърденото ликвидиране в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха „ отвратителна “. И въпреки всичко.
През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия пристигна Мария Паликарова – родственик на Сашо Сладура, с цел да изрази възмущението си от обява за него в жълт вестник. Оставаме на съвестта на сътрудниците отговорността за написаното.
В хода на описа Мария Паликарова загатна, че е доста допустимо Сашо Сладура да не е бил погубен в лагера в Ловеч. И след дълго съмнение описа следното:
Един ден през 1961 година околните му получават ковчеже с облеклата му и писмо, в което се споделя, че „ Александър Николов е умрял от „ сърдечен удар”. Роднините му потеглят да вадят смъртен акт, само че се оказва, че никой не желае да го издаде. През 1974 година те получават документ, в който се споделя, че лицето е „ безследно изчезнало”.
Убит ли е Сашо, или е в действителност е липсващ?
Мария Паликарова подрежда логичен няколко странни обстоятелството.
Един ден в къщата идва чужд поляк. Не е ясно за какво търси майката на Сашо – споделя единствено, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир. След това посещаване полякът стартира да написа на майката и на роднините. В тези писма разказва, че му се постанова да пътува по света, и дружно с писмата постоянно изпраща кутии с шоколадови бонбони.
Странно държание – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, наложително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията мъчно са се намирали положителни бонбониери. Странното съвпадане кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали в действителност техен създател не е „ мъртвият” Сашо? Едни букви наподобяват на почерка му, други – не. Откриват още нещо необичайно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и написа Kacnimir – с CH вместо със Z.
Дали СН не значи ли, че създателят е Сашо Николов?
Един ден фамилията отива да търси истината при Ванга. Още като ги вижда, пророчицата се провиква: ”Аз за живи не виждам!”. След което им споделя, че Сашо е жив, живее надалеч, неотдавна е аварирал, само че няма заплаха за живота му.
След две седмици идва писмо от „ Поляка”, който се извинява, че много време не им е писал. Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.
След години писмата секват. Тайната обаче остава.
Дали Сашо – индивидът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил замяна за живота си? Да замине на Запад с непозната идентичност като разузнавач и подписвайки декларация, че няма да се опита по никакъв метод да търси връзка с роднините си.
Възможно е да е съумял да избяга, само че тази версия наподобява малко вeроятна. Впрочем няколко дни преди да бъде задържан той води при майка си доста красива жена и я показва като своя избраница. По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията. Дали тя го е предала като безвъзвратен зложелател на народа, или е почнала вербовката?
Догадките на Мария Паликарова лишават мъченическия ореол на огромния музикант, само че в случай че това е истина, би трябвало да подходим с схващане – въпреки всичко промяната на идентичността надали е станала непринудено. А дали в последна сметка Сашо Сладура въпреки всичко не е бил погубен, въпреки и години след „ същинската “ си гибел – поради нарушение на разпоредбите на разузнаването?
Та като си намерения човек – дали на кадровата пейка на нашите разследващи органи е имало доста хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…
Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе.
Източник: TRafficnews.bg.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ