За времето и бариерите: Черният 8 март, който отрови дните на живите
На жп прелез " Кремона ".
Шест от жертвите са 18-годишни момчета. Четири от тях са от село Копринка.
Две вдигнати бариери и един пътнически трен по линията Карлово-Тулово прекатурват живота на доста хора. За други животът стопира поради бариерите.
42 години по-късно бариери няма, само че животът на още доста хора към този момент е белязан.
42 години е доста разстояние време. Много понеделници. Време за един логичен живот. За равносметки, отмъщение, за отплата и " събиране " да продължиш.
И извънредно малко време, с цел да изболееш, простиш и прежалиш.
Всъщност последното е безпощадно невероятно.
Убедих се в това през очите и разказите на оживелите. На околните на починалите, на очевидците, на продължението на живота на всички участници и пострадали в тази голяма човешка покруса. Която помрачава празника в Казанлък, само че без да я трансформира в вест.
В това време на други политически цели и порядки човешките нещастия не били вести. Още по-малко, в случай че са всеобщи. Те трябвало да си останат човешки нещастия, които не следва да носят ужас в живота на хората. Затова ден след съдбовния за 13 мъже и младежи и техните фамилии 8 март няма нито ред в оскъдната тогава социалистическа преса. Четири дни по-късно с телеграфно известие на една от последните си страници излиза локалният вестник " Искра ".
Съобщението е сбито:
" На 8 март при прекосяване на жп прелез в западната част на града пътнически трен удря при вдигнати бариери задната част на рейс, пътуващ по линията " Казанлък - язовир " Георги Димитров ". В резултат на злополуката има убити и ранени. ОК на Българска комунистическа партия и ИК на ОбНС изпратиха съболезнователни писма до околните на починалите ".
Толкова.
Нищо не предвещавало нещастието.
Дори в противен случай: бил от приятните 8-и ден на март, носещ от ранина празника в себе си.
Радка Ангелова, сестрата на едно от шестте 18-годишни момчета и едно от четирите от Копринка, жертви в нещастието - Нанко Илиев, си спомня, че брат ѝ даже се успал за рейса сутринта. Баща му го събудил, а на поканата да става, с цел да не изпусне автобуса, ученикът - зрелостник от СПТУ по машиностроене тогава " Фридрих Енгелс ", декларирал, че счита да върви на учебно заведение с колелото.
Таткото обаче бил твърдоглав и в последна сметка Нанко метнал шитата от дънков плат торба за учебно заведение и взел рейса. Имал проекти следобяд да свирят с момчешката група в читалището на селото, закъдето се стягали за концерт за 8 март. Близките му знаели за този ангажимент и това държало допоследно парченце вяра в майка му. Че въпреки всичко може синът й да е в читалището, а не във съдбовния рейс.
42-те години болежка и горест единствено са създали в още по-живи спомените на сестрата на Нанко - 28-годишната тогава Радка, през днешния ден към този момент пенсионерка. Намирам я в родната ѝ къща в Копринка, където е останала сама. Погребала всички - брат, родители, брачен партньор. Не крие сълзите си.
Спомня си, че ден преди нещастието, в неделята, ей по този начин - от нищото, брат ѝ Нанко ѝ споделил:
" Какче, в случай че знаеш единствено какъв брой ми се живее ".
Сестрата го погледнала озадачено и даже смъмрила що за приказки приказва за своите 18 години.
Бил красавец. Приличал на Радо от нашумелия таман филм с Иван Иванов " Всичко е обич ". Момичетата били луди по него. Висок, със скулесто лице, сини дълбоки очи и барабанист. Карал мотор. Обичал да рисува - имал дълги красиви ръце и шиенето даже му се удавало.
" Вкъщи постоянно беше цялостно с девойки. Те горе, веселят се, той долу все им шие нещо ", спомня си Радка Ангелова.
Баща им имал огромни проекти за Нанко. Момчето записало даже шофьорски курс, бащата стегнал гараж.
В учебно заведение на 8 март по традиция изпитвали момчета. Нанко се сдобил с двойка. Не се трогнал, в противен случай. Реакцията му била: все едно - на никого няма да би трябвало, спомнят си негови съученици. След учебно заведение тръгнал да се прибира. С ученическия автобус, в 13:30 часа. Тройката.
Качвал се от автогарата. Преди рейса имало закачки, смях, Нанко даже не запомнил да си купи билет. Дошъл рейсът, Нанко метнал дънковата торба на една от седалките и хукнал за билет. Шофьорът не го дочакал. Чантата на младежа потеглила преди него. Момчето останало. За другия курс, в 14 часа. Работническият. Решил да го хване от центъра. До Лъвовата чешма.
Свидетели си спомнят, че младежът седнал на втората седалка, зад водача. Така до спирката на " Абаята ", когато в рейса се качили доста хора, все отиващи да честват. Имало и възпитаници от " Хидравликата ". Сред новите пасажери била съседката на Нанко - Донка. Младежът бил джентълмен. Станал, с цел да седне съседката, а той траял към задната част на рейса " Чавдар ". Натам го бутнала и навалицата.
Минута и половина по-късно се случила нещастието.
От правосъдните протоколи от това време излиза наяве, че 52-годишната тогава пазачка на прелеза Жечка Станева не запомнила да пусне бариерите. Приела телефонограмата от гарата в Дунавци, какъвто бил протоколът тогава, върнала в нужното време - до 3 минути отговор, само че се засуетила към пристигнала в този миг нейна колежка с име Златка и не пуснала бариерите. Според участващи в процеса тогава, който се води заради огромния публичен интерес в клуба на Кооперативния пазар, трансфорат по-късно в дискотека, дамата даже била отвън бараката си, което пък избавило живота ѝ, защото е можела да бъде отнесена от идващия трен. Ръководител придвижването в Дунавци пуска влака, който след 6 минути се оказва на прелеза.
По него време от Профкомитета отпускали пари за дарове за 8 март, само че подаръкът бил над лимита и Жечка трябвало да заплати на Златка 30 стотинки. В тази суматоха пред съда Жечка споделя, че не пуска бариерата и даже не е чула сигнала на връхлитащия трен. В момента на нещастието Жечка била отвън кантона.
От правосъдните протоколи по делото излиза наяве, че водачът на рейса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който минал през линията преди рейса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза постепенно - с 25-30 км/ч. В последния миг водачът видял влака и се опитал с " мръсна газ " да избегне удара. Изправил се с цялостен растеж върху педала на газта, само че мотрисата помела задната част на рейса. Ударът бил главно в гумата, всички жертви били там, спомня си през днешния ден 75-годишният Никола Куков от Енина - тогава втори помощник-началник на жп гара Казанлък. След като чаканият трен не се появил на гарата в Казанлък по разписание, а от гарата в Дунавци твърдели, че го пуснали в точния момент и всичко било наред, Куков и началникът му - починалият към този момент Момчил Иванов, се озовали на прелеза " Кремона ".
Купчина ламарини остава от рейса след зверския конфликт.
Снимка: Архив на Окръжен съд - Стара Загора
Гледката и през днешния ден е пред очите му. А Жечка, която Куков познавал, само че не му била колежка, тъй като била към друго поделение на жп-то, към този момент била отведена от полицаите. Бариерите стърчали злокобно. Машинистът на мотрисата споделил, че още от завоя до казармата почнал да натиска спирачките и да надува сигнализацията и свирката, защото видял, че бариерите са вдигнати и през релсите минавали коли. Успява да спре пътническия трен 50 метра след съдбовния удар.
Барабанистът, красавецът от арсеналското учебно заведение Нанко, момчето с приликата с Радо на Иван Иванов от " Всичко е обич ", е една от жертвите на злополуката на прелез " Кремона ". Премазан, умира от раните си на път за болничното заведение в Казанлък.
Нанко Илиев от село Копринка - едно от 6-те починали 18-годишни момчета
Снимки: Семеен архив
Съседката Донка остава жива. Отива си от живота преди няколко години. Както и другата съседка - Радка.
Майката на Нанко отхвърля да повярва на тръгналия в ранния следобяд в Копринка слух, че трен смазал " Тройката " и имало доста жертви. Все отново приятелите му били донесли ученическата дънкова торба и се надявала Нанко да е в читалището. Щяло да има концерт вечерта и той да свири на него. Хваща рейса и отива при щерка си, която тогава работи в казанлъшката Художествена гимназия. Двете отиват в болничното заведение, където животът им... Се счупва.
Година по-късно, през март, в часа на нещастието, сестрата на Нанко ражда щерка. Кръщават я Надежда. Момичето е надарено, става художничка. Орисана да сбъдне фантазията на неживелия ѝ вуйчо. Днес се подписва с артистичното име Нана.
Сестрата Радка не стопира да плаче и да заръчва годишни некролози. Всяка година. Няма сили да извади ученическата торба на брат си, в която майка им приживе събира до гибелта си всички значими неща, свързани с Нанко.
Народната власт тогава заплаща кръвнина. За отнетия без време живот. Близките внасят парите на влог. И в най-трудните им моменти майката на Нанко не дава да се пипат, защото били " черни пари ".
Деноминацията и отнетите нули трансформира кръвнината в... 1 лев.
Останалите 18-годишни младежи от Копринка, починали поради неспуснатите бариери на жп прелеза на " Кремона ", са Борис Николов, Бахтияр Османов и Димитър Янакиев. Последния животът го дърпа на няколко пъти него ден от гибелта. Приятел на Димитър на три пъти денем го увещава да се помотат из града дружно, след учебно заведение. Младежът обаче желал да се прибира. Празник било, по тази причина се качил на рейса в 14 часа.
За село, при родителите си бързал и 18-годишният възпитаник Юксел Чобанов. В родната му Копринка си спомнят, че повинност имало над семейството на Юксел. Бил третият наследник в фамилията. Първото му братче полудява и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно умряло. Юксел умира в рейса.
Там, прав, в задната част намира гибелта си и най-възрастният от 13-те жертви на неспуснатите бариери. 76-годишният Христо Стамов от Казанлък. Той носел фиданки за двора в Копринка и не му било комфортно да е седнал. Отстъпил си мястото на прочут, а той останал прав. Така намира и гибелта си. Познатият оцелява след две интервенции на главата в казанлъшка болница, направени от починалия към този момент неврохирург доктор Христо Колев и 37-годишната тогава Радка Христова Дочева. Не оцелява обаче в злополуката нейният 40-годишен брачен партньор Дочо Дочев. Той е един от 6-имата починали от село Копринка.
Радка - брачната половинка на Дочо Дочев. Той умира, тя оцелява. Днес към този момент е покойница.
Снимка: Семеен архив
Радка и Дочо били семейство, имали две момчета - Диян, на 13 тогава, и Пламен - на 17 години. Работили в цех 5 на " Арсенал " - Дочо като шлосер, а тя като шлайфист. На празничния 8 март имали проекти - да навестят сестрата на Радка - Златка, в Шейново. Даже купили подарък от универсалния магазин.
На светофара до хотел " Роза " обаче Дочо смаял Радка с въпрос: изискал да му елементарни. Жената, улисана в нейни мисли, не чула. Той обаче бил настойчив и желал да получи отговор. Въпреки че пропущали втори подред зелен светофар, споделя приживе в свои мемоари отпреди 20 години починалата също към този момент Радка Христова Дочева. Жената си отива от живота на 20 януари 2021 година, единствено 6 месеца след бързата гибел от подла болест на нейния по-голям наследник - Пламен.
Днес двете къщи на семейството са тъжни и пусти. Пазят и стискат живота в тях дребното куче Джаки, останало като надзирател в осиротялата и празна къща на Пламен, и единственият останал тук и жив от семейството по-малък брат Диян. Някогашното 13-годишно момче, което остава полусирак, през днешния ден е 55-годишен наедрял мъж, само че в количка. Преди години счупил крайник, зараснал изкривено. Така се стекъл животът му. Съседи на Диян си спомнят, че нещастието доста трансформирала и двете момчета. Радка напуснала казанлъшката фабриката, почнала работа в търговията в Копринка. Известно време работила и в магазина на сестра си, в сладкарница. Диян бил добър вратар в локалния футболен тим, задомил се, родил му се наследник, само че след това дамата и момчето напуснали страната. Синът си идвал от време на време от Испания.
Домът на Дочо и Радка Дочеви
Снимка: Деляна Бобева
Сега Диян живее самичък. И самичък е къща: пазари си, готви, чисти, доколкото това е допустимо поради метода му на напредване. Няма персонален помощник и счита, че няма потребност. Няма инвалидна пенсия, нито ТЕЛК. Живее с пари, които му пращат близки от чужбина. Основно вуйна му от Германия. Теши тъгата си в самотност и тишина. Като му писне - върви до близко кафене или " Левчето ".
Има ярки мемоари за съдбовния 8 март. Прибрал се от учебно заведение, мислил да играе. Чакал техните. После баба му и дядо му споделили, че имало злополука. Леля му, сестрата на майка му, съобщила на двете момчета, че родителите им са потърпевши при злополуката и двамата са в болница и нямало да си дойдат нея вечер. За гибелта на татко си научили отново от лелята - сестрата на майка им.
Диян си спомня и огромното общо заравяне на всичките жертви от Копринка. Опелото било на площада. Майка им я нямало там, тъй като била в болница. След като я изписват, преди да се прибере вкъщи, Радка отива първо на гробището - при починалия си брачен партньор Дочо.
Сега спомените на Диян за родителите му са фотоси. Не доста, както и фотография на татко му - от пропуща за " Арсенал ". Мъжът пази и публикация на 22 години от вестник " 24 часа " - за злополуката и откриването на жп възел " Кремона ", " Когато и царят идвал ". Не прави помени за починалия си татко. Казва, че след 9-ата година нямало смисъл. " Струва " и уважава по-скорошните загуби - на брат си и майка си. Запазените, въпреки избелели некролози му припомнят непрекъснато за това. И повехналите към този момент кокичета. Приживе майка му Радка харесвала кокичета.
Отказва да се снима. Не бил за фотоси.
За рейса ковчег на 8 март бързал и Нанчо Видев. По него време шеф на работа " Гражданско положение " в Общината в Казанлък. И той за прием. Колежка го върнала от пътя, с цел да се почерпи за празника. Нанко решил да почете дамата и да хване идната " Тройка ". И оживял.
Жената от кантона, пазачката на прелеза, която не пуска съдбовно бариерата, е 52-годишната тогава Жечка Жекова Станева. Служителка е на службата за ремонт и поддръжка на железопътния път. Била възпълничка жена, малко особена, междинна на растеж, не доста отзивчива. Така я разказват тогавашните ѝ сътрудници и работещи на гарата в Казанлък.
Родом от село Аспарухово, Айтоско, само че омъжена в Казанлък, с двама синове. Тогава и двамата над 30-те години. В квартала, в който живее, живеел и тогавашният началник на Министерство на вътрешните работи в Казанлък. Спомня си, че нещастието на прелеза го сварва в ресторант " Зорница ", да посреща огромен шеф и връчва букети на колежки. Изнесли се от раз към прелеза. Било сюреалистично.
След нещастието Жечка е откарана първо в милицията, а след това заради заплаха от линч на околните на починалите и потърпевшите, се наложило за по-сигурно да е настанят в Психиатрията в Раднево. Процесът против Жечка е бърз, делото е обществено, съвещанията се организират в клуба до Кооперативния пазар на Казанлък, който по-късно пък става... Дискотека.
По сложното дело от тукашното разследване работи отишлият си неотдавна от живота следовател Иван Терзиев, а от Стара Загара е Здравко Янакиев.
Градът упорствал за смъртно наказване на Жечка.
От правосъдните архиви и мемоари на Здравко Янакиев, разказани преди 22 години пред журналиста от " 24 часа " Ваньо Стоилов, излиза наяве, че делото за тази злополука било мъчно. По него трябвало да разпитат 60-70 души. Имало огромен интерес, доста мощни страсти. Присъстват родственици на жертвите, другари, сътрудници, оживели.
На 23 юли 1982 година, единствено 4 месеца и 2 седмици след нещастието, Окръжният съд в Стара Загора осъжда Жечка Станева на 15 години отнемане от независимост. Шофьорът на рейса Александър Абрашев получава 3 години условно. Жената се признава за отговорна и съжалява за случилото се.
Реално наказаната прекарва зад решетките в Сливенския затвор 7 години, 6 месеца и 27 дни, написа в правосъдните архиви.
Пред Ваньо Стоилов следователят по делото за подлез " Кремона " и след това старозагорски юрист Здравко Янакиев споделя, че при едно от визитите си по работа в Сливенския затвор попада в градината с праскови. На входа имало преграда и там пазела жена затворничка. Жената от бариерата се провикнала: " Другарю Янакиев, не ме ли познахте, аз съм Жечка от Казанлък! ". Бившият следовател отвърнал: " На тебе май все ти върви да стоиш на бариерите, а "...
Жечка не излежава цялата си присъда. Напуска пандиза месец преди да навърши 59 години.
От правосъдните архиви излиза наяве, че " в пандиза с примерно държание и почтено отношение към труда е дала доказателства за своето коригиране ". Затова и е освободена условно предварително на 10 октомври 1989 година. Месец преди политическите промени в България. По документи до този миг тя е изтърпяла 13 години, 1 месец и 29 дни от присъдата си, защото по комплицираното " затворническо " счетоводство ѝ се приспадат време за положен труд и от опрощение.
Жечка Станева се връща в Казанлък, в остарелия си живот. При фамилията и порасналите си синове. Политическата смяна я трансформира в.. " удовлетворен човек, с доста ниви ", споделя тя пред съседи и познати. Връщат ѝ близо 100 декара в нейния роден край Айтоско. Получавала и добра лихва от тях. Била привърженичка на новите десни хрумвания. В първите години на измененията даже твърдяла, че е репресирана и по тази причина била и политически дейна. Облепяла входа на блока, в който живеела, и в близост с плакати на Съюз на демократичните сили, спомнят си нейни съкварталци. Избягвала да приказва за нещастието на 8 март 1982 година. Ако въпреки всичко се отпуснела, била сбита. Казвала: " Станалото, станало, не съм желала " .
За порасналите към този момент деца от квартала тя била " бабата, която продава печени семки, пуканки и други дрънкулки ". Малчуганите не подозирали коя е Жечка и каква е ориста ѝ.
Съседите шушукали, само че до време.
Съдбата отрежда дълъг чоп за Жечка Станева - дамата, която не пуска бариерите на жп прелез " Кремона ". Надживява с 19 години брачна половинка си. Жечка Жекова Станева си отива от живота тази година, 2024-та. На 12 февруари. Точно на 93 години и 3 месеца. Има двама синове - на 73 и 74 години.
Некрологът на Жечка Станева пред входа на дома й
Снимка: Деляна Бобева
Жив е и водачът на съдбовния рейс " Чавдар " с номер СзА 5123 - Александър Абрашев. По подигравка на ориста живее покрай дома на Жечка. От домовете на двамата до мястото на нещастието преди 42 години има към километър.
Някогашният жп кантон с съдбовните бариери към този момент го няма. От 22 години там е построен транспортен възел " Кремона ".
Мястото на злополуката през днешния ден
Снимка: Деляна Бобева
На една от левите бетонни колони на оборудването, още с построяването му, приключено и намерено в мандата на починалия кмет оз.г. Стефан Дервишев, се слага паметна плоча. На нея са изписани имената на всичките 13 мъже - жертви на съдбовния 8 март и неспуснатите бариери. При откриването на транспортния възел бе отслужена в наличието на тогавашния министър-председател Симеон Саккобурготски двойна панихида - с православни свещеници и имами. В памет на починалите. Няколко години по-късно на 8 март постоянно на плочата се показваха кокичета и лалета.
Цветята спираха погледите на любопитните минувачи. И се сещаха за бариерата. И животите, които свършиха на бариерата.
От години обаче няма кокичета и лалета на плочата. И рядко някой свръща очи натам.
Няма и преграда. Нито вдигната, нито пусната.
Има път.
А толкоз крепко и осезаемо стои.
В нас.
Мястото на злополуката през днешния ден
Снимка: Деляна Бобева
Шест от жертвите са 18-годишни момчета. Четири от тях са от село Копринка.
Две вдигнати бариери и един пътнически трен по линията Карлово-Тулово прекатурват живота на доста хора. За други животът стопира поради бариерите.
42 години по-късно бариери няма, само че животът на още доста хора към този момент е белязан.
42 години е доста разстояние време. Много понеделници. Време за един логичен живот. За равносметки, отмъщение, за отплата и " събиране " да продължиш.
И извънредно малко време, с цел да изболееш, простиш и прежалиш.
Всъщност последното е безпощадно невероятно.
Убедих се в това през очите и разказите на оживелите. На околните на починалите, на очевидците, на продължението на живота на всички участници и пострадали в тази голяма човешка покруса. Която помрачава празника в Казанлък, само че без да я трансформира в вест.
В това време на други политически цели и порядки човешките нещастия не били вести. Още по-малко, в случай че са всеобщи. Те трябвало да си останат човешки нещастия, които не следва да носят ужас в живота на хората. Затова ден след съдбовния за 13 мъже и младежи и техните фамилии 8 март няма нито ред в оскъдната тогава социалистическа преса. Четири дни по-късно с телеграфно известие на една от последните си страници излиза локалният вестник " Искра ".
Съобщението е сбито:
" На 8 март при прекосяване на жп прелез в западната част на града пътнически трен удря при вдигнати бариери задната част на рейс, пътуващ по линията " Казанлък - язовир " Георги Димитров ". В резултат на злополуката има убити и ранени. ОК на Българска комунистическа партия и ИК на ОбНС изпратиха съболезнователни писма до околните на починалите ".
Толкова.
Нищо не предвещавало нещастието.
Дори в противен случай: бил от приятните 8-и ден на март, носещ от ранина празника в себе си.
Радка Ангелова, сестрата на едно от шестте 18-годишни момчета и едно от четирите от Копринка, жертви в нещастието - Нанко Илиев, си спомня, че брат ѝ даже се успал за рейса сутринта. Баща му го събудил, а на поканата да става, с цел да не изпусне автобуса, ученикът - зрелостник от СПТУ по машиностроене тогава " Фридрих Енгелс ", декларирал, че счита да върви на учебно заведение с колелото.
Таткото обаче бил твърдоглав и в последна сметка Нанко метнал шитата от дънков плат торба за учебно заведение и взел рейса. Имал проекти следобяд да свирят с момчешката група в читалището на селото, закъдето се стягали за концерт за 8 март. Близките му знаели за този ангажимент и това държало допоследно парченце вяра в майка му. Че въпреки всичко може синът й да е в читалището, а не във съдбовния рейс.
42-те години болежка и горест единствено са създали в още по-живи спомените на сестрата на Нанко - 28-годишната тогава Радка, през днешния ден към този момент пенсионерка. Намирам я в родната ѝ къща в Копринка, където е останала сама. Погребала всички - брат, родители, брачен партньор. Не крие сълзите си.
Спомня си, че ден преди нещастието, в неделята, ей по този начин - от нищото, брат ѝ Нанко ѝ споделил:
" Какче, в случай че знаеш единствено какъв брой ми се живее ".
Сестрата го погледнала озадачено и даже смъмрила що за приказки приказва за своите 18 години.
Бил красавец. Приличал на Радо от нашумелия таман филм с Иван Иванов " Всичко е обич ". Момичетата били луди по него. Висок, със скулесто лице, сини дълбоки очи и барабанист. Карал мотор. Обичал да рисува - имал дълги красиви ръце и шиенето даже му се удавало.
" Вкъщи постоянно беше цялостно с девойки. Те горе, веселят се, той долу все им шие нещо ", спомня си Радка Ангелова.
Баща им имал огромни проекти за Нанко. Момчето записало даже шофьорски курс, бащата стегнал гараж.
В учебно заведение на 8 март по традиция изпитвали момчета. Нанко се сдобил с двойка. Не се трогнал, в противен случай. Реакцията му била: все едно - на никого няма да би трябвало, спомнят си негови съученици. След учебно заведение тръгнал да се прибира. С ученическия автобус, в 13:30 часа. Тройката.
Качвал се от автогарата. Преди рейса имало закачки, смях, Нанко даже не запомнил да си купи билет. Дошъл рейсът, Нанко метнал дънковата торба на една от седалките и хукнал за билет. Шофьорът не го дочакал. Чантата на младежа потеглила преди него. Момчето останало. За другия курс, в 14 часа. Работническият. Решил да го хване от центъра. До Лъвовата чешма.
Свидетели си спомнят, че младежът седнал на втората седалка, зад водача. Така до спирката на " Абаята ", когато в рейса се качили доста хора, все отиващи да честват. Имало и възпитаници от " Хидравликата ". Сред новите пасажери била съседката на Нанко - Донка. Младежът бил джентълмен. Станал, с цел да седне съседката, а той траял към задната част на рейса " Чавдар ". Натам го бутнала и навалицата.
Минута и половина по-късно се случила нещастието.
От правосъдните протоколи от това време излиза наяве, че 52-годишната тогава пазачка на прелеза Жечка Станева не запомнила да пусне бариерите. Приела телефонограмата от гарата в Дунавци, какъвто бил протоколът тогава, върнала в нужното време - до 3 минути отговор, само че се засуетила към пристигнала в този миг нейна колежка с име Златка и не пуснала бариерите. Според участващи в процеса тогава, който се води заради огромния публичен интерес в клуба на Кооперативния пазар, трансфорат по-късно в дискотека, дамата даже била отвън бараката си, което пък избавило живота ѝ, защото е можела да бъде отнесена от идващия трен. Ръководител придвижването в Дунавци пуска влака, който след 6 минути се оказва на прелеза.
По него време от Профкомитета отпускали пари за дарове за 8 март, само че подаръкът бил над лимита и Жечка трябвало да заплати на Златка 30 стотинки. В тази суматоха пред съда Жечка споделя, че не пуска бариерата и даже не е чула сигнала на връхлитащия трен. В момента на нещастието Жечка била отвън кантона.
От правосъдните протоколи по делото излиза наяве, че водачът на рейса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който минал през линията преди рейса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза постепенно - с 25-30 км/ч. В последния миг водачът видял влака и се опитал с " мръсна газ " да избегне удара. Изправил се с цялостен растеж върху педала на газта, само че мотрисата помела задната част на рейса. Ударът бил главно в гумата, всички жертви били там, спомня си през днешния ден 75-годишният Никола Куков от Енина - тогава втори помощник-началник на жп гара Казанлък. След като чаканият трен не се появил на гарата в Казанлък по разписание, а от гарата в Дунавци твърдели, че го пуснали в точния момент и всичко било наред, Куков и началникът му - починалият към този момент Момчил Иванов, се озовали на прелеза " Кремона ".
Купчина ламарини остава от рейса след зверския конфликт.
Снимка: Архив на Окръжен съд - Стара Загора
Гледката и през днешния ден е пред очите му. А Жечка, която Куков познавал, само че не му била колежка, тъй като била към друго поделение на жп-то, към този момент била отведена от полицаите. Бариерите стърчали злокобно. Машинистът на мотрисата споделил, че още от завоя до казармата почнал да натиска спирачките и да надува сигнализацията и свирката, защото видял, че бариерите са вдигнати и през релсите минавали коли. Успява да спре пътническия трен 50 метра след съдбовния удар.
Барабанистът, красавецът от арсеналското учебно заведение Нанко, момчето с приликата с Радо на Иван Иванов от " Всичко е обич ", е една от жертвите на злополуката на прелез " Кремона ". Премазан, умира от раните си на път за болничното заведение в Казанлък.
Нанко Илиев от село Копринка - едно от 6-те починали 18-годишни момчета
Снимки: Семеен архив
Съседката Донка остава жива. Отива си от живота преди няколко години. Както и другата съседка - Радка.
Майката на Нанко отхвърля да повярва на тръгналия в ранния следобяд в Копринка слух, че трен смазал " Тройката " и имало доста жертви. Все отново приятелите му били донесли ученическата дънкова торба и се надявала Нанко да е в читалището. Щяло да има концерт вечерта и той да свири на него. Хваща рейса и отива при щерка си, която тогава работи в казанлъшката Художествена гимназия. Двете отиват в болничното заведение, където животът им... Се счупва.
Година по-късно, през март, в часа на нещастието, сестрата на Нанко ражда щерка. Кръщават я Надежда. Момичето е надарено, става художничка. Орисана да сбъдне фантазията на неживелия ѝ вуйчо. Днес се подписва с артистичното име Нана.
Сестрата Радка не стопира да плаче и да заръчва годишни некролози. Всяка година. Няма сили да извади ученическата торба на брат си, в която майка им приживе събира до гибелта си всички значими неща, свързани с Нанко.
Народната власт тогава заплаща кръвнина. За отнетия без време живот. Близките внасят парите на влог. И в най-трудните им моменти майката на Нанко не дава да се пипат, защото били " черни пари ".
Деноминацията и отнетите нули трансформира кръвнината в... 1 лев.
Останалите 18-годишни младежи от Копринка, починали поради неспуснатите бариери на жп прелеза на " Кремона ", са Борис Николов, Бахтияр Османов и Димитър Янакиев. Последния животът го дърпа на няколко пъти него ден от гибелта. Приятел на Димитър на три пъти денем го увещава да се помотат из града дружно, след учебно заведение. Младежът обаче желал да се прибира. Празник било, по тази причина се качил на рейса в 14 часа.
За село, при родителите си бързал и 18-годишният възпитаник Юксел Чобанов. В родната му Копринка си спомнят, че повинност имало над семейството на Юксел. Бил третият наследник в фамилията. Първото му братче полудява и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно умряло. Юксел умира в рейса.
Там, прав, в задната част намира гибелта си и най-възрастният от 13-те жертви на неспуснатите бариери. 76-годишният Христо Стамов от Казанлък. Той носел фиданки за двора в Копринка и не му било комфортно да е седнал. Отстъпил си мястото на прочут, а той останал прав. Така намира и гибелта си. Познатият оцелява след две интервенции на главата в казанлъшка болница, направени от починалия към този момент неврохирург доктор Христо Колев и 37-годишната тогава Радка Христова Дочева. Не оцелява обаче в злополуката нейният 40-годишен брачен партньор Дочо Дочев. Той е един от 6-имата починали от село Копринка.
Радка - брачната половинка на Дочо Дочев. Той умира, тя оцелява. Днес към този момент е покойница.
Снимка: Семеен архив
Радка и Дочо били семейство, имали две момчета - Диян, на 13 тогава, и Пламен - на 17 години. Работили в цех 5 на " Арсенал " - Дочо като шлосер, а тя като шлайфист. На празничния 8 март имали проекти - да навестят сестрата на Радка - Златка, в Шейново. Даже купили подарък от универсалния магазин.
На светофара до хотел " Роза " обаче Дочо смаял Радка с въпрос: изискал да му елементарни. Жената, улисана в нейни мисли, не чула. Той обаче бил настойчив и желал да получи отговор. Въпреки че пропущали втори подред зелен светофар, споделя приживе в свои мемоари отпреди 20 години починалата също към този момент Радка Христова Дочева. Жената си отива от живота на 20 януари 2021 година, единствено 6 месеца след бързата гибел от подла болест на нейния по-голям наследник - Пламен.
Днес двете къщи на семейството са тъжни и пусти. Пазят и стискат живота в тях дребното куче Джаки, останало като надзирател в осиротялата и празна къща на Пламен, и единственият останал тук и жив от семейството по-малък брат Диян. Някогашното 13-годишно момче, което остава полусирак, през днешния ден е 55-годишен наедрял мъж, само че в количка. Преди години счупил крайник, зараснал изкривено. Така се стекъл животът му. Съседи на Диян си спомнят, че нещастието доста трансформирала и двете момчета. Радка напуснала казанлъшката фабриката, почнала работа в търговията в Копринка. Известно време работила и в магазина на сестра си, в сладкарница. Диян бил добър вратар в локалния футболен тим, задомил се, родил му се наследник, само че след това дамата и момчето напуснали страната. Синът си идвал от време на време от Испания.
Домът на Дочо и Радка Дочеви
Снимка: Деляна Бобева
Сега Диян живее самичък. И самичък е къща: пазари си, готви, чисти, доколкото това е допустимо поради метода му на напредване. Няма персонален помощник и счита, че няма потребност. Няма инвалидна пенсия, нито ТЕЛК. Живее с пари, които му пращат близки от чужбина. Основно вуйна му от Германия. Теши тъгата си в самотност и тишина. Като му писне - върви до близко кафене или " Левчето ".
Има ярки мемоари за съдбовния 8 март. Прибрал се от учебно заведение, мислил да играе. Чакал техните. После баба му и дядо му споделили, че имало злополука. Леля му, сестрата на майка му, съобщила на двете момчета, че родителите им са потърпевши при злополуката и двамата са в болница и нямало да си дойдат нея вечер. За гибелта на татко си научили отново от лелята - сестрата на майка им.
Диян си спомня и огромното общо заравяне на всичките жертви от Копринка. Опелото било на площада. Майка им я нямало там, тъй като била в болница. След като я изписват, преди да се прибере вкъщи, Радка отива първо на гробището - при починалия си брачен партньор Дочо.
Сега спомените на Диян за родителите му са фотоси. Не доста, както и фотография на татко му - от пропуща за " Арсенал ". Мъжът пази и публикация на 22 години от вестник " 24 часа " - за злополуката и откриването на жп възел " Кремона ", " Когато и царят идвал ". Не прави помени за починалия си татко. Казва, че след 9-ата година нямало смисъл. " Струва " и уважава по-скорошните загуби - на брат си и майка си. Запазените, въпреки избелели некролози му припомнят непрекъснато за това. И повехналите към този момент кокичета. Приживе майка му Радка харесвала кокичета.
Отказва да се снима. Не бил за фотоси.
За рейса ковчег на 8 март бързал и Нанчо Видев. По него време шеф на работа " Гражданско положение " в Общината в Казанлък. И той за прием. Колежка го върнала от пътя, с цел да се почерпи за празника. Нанко решил да почете дамата и да хване идната " Тройка ". И оживял.
Жената от кантона, пазачката на прелеза, която не пуска съдбовно бариерата, е 52-годишната тогава Жечка Жекова Станева. Служителка е на службата за ремонт и поддръжка на железопътния път. Била възпълничка жена, малко особена, междинна на растеж, не доста отзивчива. Така я разказват тогавашните ѝ сътрудници и работещи на гарата в Казанлък.
Родом от село Аспарухово, Айтоско, само че омъжена в Казанлък, с двама синове. Тогава и двамата над 30-те години. В квартала, в който живее, живеел и тогавашният началник на Министерство на вътрешните работи в Казанлък. Спомня си, че нещастието на прелеза го сварва в ресторант " Зорница ", да посреща огромен шеф и връчва букети на колежки. Изнесли се от раз към прелеза. Било сюреалистично.
След нещастието Жечка е откарана първо в милицията, а след това заради заплаха от линч на околните на починалите и потърпевшите, се наложило за по-сигурно да е настанят в Психиатрията в Раднево. Процесът против Жечка е бърз, делото е обществено, съвещанията се организират в клуба до Кооперативния пазар на Казанлък, който по-късно пък става... Дискотека.
По сложното дело от тукашното разследване работи отишлият си неотдавна от живота следовател Иван Терзиев, а от Стара Загара е Здравко Янакиев.
Градът упорствал за смъртно наказване на Жечка.
От правосъдните архиви и мемоари на Здравко Янакиев, разказани преди 22 години пред журналиста от " 24 часа " Ваньо Стоилов, излиза наяве, че делото за тази злополука било мъчно. По него трябвало да разпитат 60-70 души. Имало огромен интерес, доста мощни страсти. Присъстват родственици на жертвите, другари, сътрудници, оживели.
На 23 юли 1982 година, единствено 4 месеца и 2 седмици след нещастието, Окръжният съд в Стара Загора осъжда Жечка Станева на 15 години отнемане от независимост. Шофьорът на рейса Александър Абрашев получава 3 години условно. Жената се признава за отговорна и съжалява за случилото се.
Реално наказаната прекарва зад решетките в Сливенския затвор 7 години, 6 месеца и 27 дни, написа в правосъдните архиви.
Пред Ваньо Стоилов следователят по делото за подлез " Кремона " и след това старозагорски юрист Здравко Янакиев споделя, че при едно от визитите си по работа в Сливенския затвор попада в градината с праскови. На входа имало преграда и там пазела жена затворничка. Жената от бариерата се провикнала: " Другарю Янакиев, не ме ли познахте, аз съм Жечка от Казанлък! ". Бившият следовател отвърнал: " На тебе май все ти върви да стоиш на бариерите, а "...
Жечка не излежава цялата си присъда. Напуска пандиза месец преди да навърши 59 години.
От правосъдните архиви излиза наяве, че " в пандиза с примерно държание и почтено отношение към труда е дала доказателства за своето коригиране ". Затова и е освободена условно предварително на 10 октомври 1989 година. Месец преди политическите промени в България. По документи до този миг тя е изтърпяла 13 години, 1 месец и 29 дни от присъдата си, защото по комплицираното " затворническо " счетоводство ѝ се приспадат време за положен труд и от опрощение.
Жечка Станева се връща в Казанлък, в остарелия си живот. При фамилията и порасналите си синове. Политическата смяна я трансформира в.. " удовлетворен човек, с доста ниви ", споделя тя пред съседи и познати. Връщат ѝ близо 100 декара в нейния роден край Айтоско. Получавала и добра лихва от тях. Била привърженичка на новите десни хрумвания. В първите години на измененията даже твърдяла, че е репресирана и по тази причина била и политически дейна. Облепяла входа на блока, в който живеела, и в близост с плакати на Съюз на демократичните сили, спомнят си нейни съкварталци. Избягвала да приказва за нещастието на 8 март 1982 година. Ако въпреки всичко се отпуснела, била сбита. Казвала: " Станалото, станало, не съм желала " .
За порасналите към този момент деца от квартала тя била " бабата, която продава печени семки, пуканки и други дрънкулки ". Малчуганите не подозирали коя е Жечка и каква е ориста ѝ.
Съседите шушукали, само че до време.
Съдбата отрежда дълъг чоп за Жечка Станева - дамата, която не пуска бариерите на жп прелез " Кремона ". Надживява с 19 години брачна половинка си. Жечка Жекова Станева си отива от живота тази година, 2024-та. На 12 февруари. Точно на 93 години и 3 месеца. Има двама синове - на 73 и 74 години.
Некрологът на Жечка Станева пред входа на дома й
Снимка: Деляна Бобева
Жив е и водачът на съдбовния рейс " Чавдар " с номер СзА 5123 - Александър Абрашев. По подигравка на ориста живее покрай дома на Жечка. От домовете на двамата до мястото на нещастието преди 42 години има към километър.
Някогашният жп кантон с съдбовните бариери към този момент го няма. От 22 години там е построен транспортен възел " Кремона ".
Мястото на злополуката през днешния ден
Снимка: Деляна Бобева
На една от левите бетонни колони на оборудването, още с построяването му, приключено и намерено в мандата на починалия кмет оз.г. Стефан Дервишев, се слага паметна плоча. На нея са изписани имената на всичките 13 мъже - жертви на съдбовния 8 март и неспуснатите бариери. При откриването на транспортния възел бе отслужена в наличието на тогавашния министър-председател Симеон Саккобурготски двойна панихида - с православни свещеници и имами. В памет на починалите. Няколко години по-късно на 8 март постоянно на плочата се показваха кокичета и лалета.
Цветята спираха погледите на любопитните минувачи. И се сещаха за бариерата. И животите, които свършиха на бариерата.
От години обаче няма кокичета и лалета на плочата. И рядко някой свръща очи натам.
Няма и преграда. Нито вдигната, нито пусната.
Има път.
А толкоз крепко и осезаемо стои.
В нас.
Мястото на злополуката през днешния ден
Снимка: Деляна Бобева
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ