На 29 декември 1170 г. четирима от рицарите на крал

На 29 декември 1170 година четирима от рицарите на крал Хенри II убиват архиепископ Томас Бекет в катедралата Кентърбъри, разпръсквайки кръвта и мозъка му по настилката. Това убийството бележи края на една от най-ярките кариери в средновековието на Англия. И въпреки всичко в доста връзки то е и начало й. Новините за убийството на Бекет се популяризират бързо и за броени месеци той се трансформира в един от най-известните мъченици в християнската история. Бекет е канонизиран единствено три години след гибелта си, до момента в който в границите на едно десетилетие монасите от Кентърбъри записват 703 чудеса, свързани с убития архиепископ, а десетки хиляди гости се стичат в катедралата, с цел да почетат останките му. Подкрепен от разпространяването на нови литургии, чудодейни истории, свещени предмети и свети реликви, култът към Бекет скоро господства в пейзажа на християнството, от Трондхайм до Тарсус и Рочестър до Рейкявик.

Затова постоянно е подобаващ миг за проучване на неговия невероятен живот – задгробния включително; да се запитаме по какъв начин синът на търговец, роден в Чепсайд преди девет века, през днешния ден към момента може да притегли хиляди поклонници на мястото на гибелта и погребението му.

Благодарение частично на сензационната история на тази гибел – и бързия развой на канонизацията му – историците през днешния ден знаят повече детайлности за Бекет (от питателните му привички до внезапните промени в настроението), в сравнение с може би всеки различен англичанин, живял през Средновековието.

Хенри II 

Скоро след коронясването на Хенри II на 19 декември 1154 година новият крал назначава надеждния и кадърен Бекет за собствен кралски канцлер. Двамата мъже стават близки другари и макар че Бекет механически към момента е прислужник на Хенри, кралят го обсипва с дарове: Бекет носи най-хубавите облекла в двора, пътува с ослепително обграждане и има безконтролен достъп до кралската хазна.

За тези, които ще напишат биографии му по-късно, крещящият външен тип на бъдещия светец е просто фасада. Този в действителност аскетичен мъж, допускат те, просто се преструва в този лукс.

След гибелта на Архиепископ Теобалд, Хенри се застъпва за назначението на Бекет на свободната позиция в Кентърбъри – което и става, на 3 юни 1162 година В новото си качество като най-високопоставен прелат (висш нравствен жрец в католическата църква) в кралството и „ викарий на Христос “, Бекет в този момент претендира за директен престиж от Бога и папата, изцяло самостоятелен и обособен от короната на рода Плантагенет. От този ден нататък връзките сред кралския стопанин и някогашния му прислужник ще бъдат вечно изменени – и мощно обтегнати.

В рамките на една година двамата най-могъщи мъже на Британските острови влизат в нападателни обществени спорове поради църковната пълномощия. За да се наложи, Хенри ръководи съвета на Кларендон през януари 1164 година и изисква лоялността на Бекет, потвърждавайки, че той (не църквата) има властта да санкционира незаконни служители. Бекет отхвърля. Не след дълго Хенри употребява кралската си власт, с цел да лиши Бекет от земя и пари, а Бекет употребява църковната си власт, с цел да отлъчи най-близките другари и поддръжници на краля. По-късно същата година, защото връзките сред архиепископа и краля се утежняват в допълнение, Бекет отпътува за Франция, където прекарва шест години в заточение, живеейки в Сенс и Понтини. Завръща се в Кентърбъри през декември 1170г.

Пет разказа на очевидци за мъченичеството на Бекет оцеляват и всеки от тях рисува трагичен портрет на неговата ужасна гибел. Най-популярната и сериозна версия на събитията е написана от човек на име Едуард Грим, служител от Кеймбридж, който за малко да загуби ръка по време на нападението. Само няколко дни преди, четирима рицари – Реджиналд ФицУрсе, Уилям де Трейси, Хю дьо Морвил и Ричард льо Брет – минават Ламанша дружно, откакто прекарват Коледа с краля в Бур-ле-Роа в Нормандия. Те бяха чули Хенри II да показва разочарованието си от Бекет и явно го поясняват като инструкция. Затова бързат към Кентърбъри, пристигайки в катедралата на 29 декември. Те влизат в нея в късния следобяд, изправят се против Бекет в неговия архиепископски замък и се пробват (но не успяват) да го заловят без мощ. След това обаче те правят нов опит – с оръжие.

Междувременно монасите от Кентърбъри предизвикват Бекет да намери леговище вътре в катедралата (някои източници оповестяват, че той би трябвало да бъде влачен там), до момента в който се организира вечерната молитва. Около 4:00 часа следобяд е – към този момент е мрак през зимата в Кентиш – и бягството на Бекет продължава от архиепископския замък по монашеската обител към северния трансепт. Тук Бекет, облечен в черни одежди, поема по последните си стъпки.

Миг по-късно заговорниците се втурват през вратата на църквата, носещи доспехи и мечове. Твърди се, че крещят: „ Къде е Томас Бекет, изменник на краля и кралството? “, при което хорът и хората замлъкват, а Бекет декларира: „ Ето ме. Не изменник на краля, а духовник “, появявайки се иззад стълб, ситуиран сред олтарите, отдадени на Дева Мария и Свети Бенедикт.

Под още закани нападателите хващат архиепископа и се пробват да го отстранят от църквата. Бекет обаче се вкопчва в една от колоните и отвръща, наричайки ФицУрсе сводник – засегнатост, която вбесява рицаря и той вади меча си. Знаейки, че часът на гибелта му е наближава, Бекет навежда глава и се моли.

ФицУрсе удря с меча си Бекет и отряза горната част на черепа му, като съвсем отрязва и ръката на Грим. Втори удар още веднъж в главата, и по-късно трети, който го кара да падне на лакти и колене, с изложен мозък. Грим споделя, че от тази позиция Бекет продължава да се моли с спокоен глас: „ В името на Исус Христос и благосъстоянието на църквата съм подготвен да прегърна гибелта. “ Четвъртият удар, нанесен от Брет, отрязва черепа му и кара върха на меча на този рицар да се счупи.

Грим разказва ужаса алегорично: „ Короната… беше отделена от главата, тъй че кръвта, бяла от мозъка, и мозъкът, червен от кръвта, озаряваха пода с цветовете на лилията и розата, девата и майката, и живота и гибелта на изповедника и мъченика “.

Последният удар пристигна не от рицар, а от чиновника Хю, който „ постави крайник на врата на свещеника и страдалец и разпръсна мозъка му по пода “. Доволен от работата си, Хю възкликна: „ Да тръгваме, рицари. Този човек няма да стане още веднъж! “