Прочути световни солисти ще вземат участие в концерта „Верди – Реквием“
На 13 април , от 19:00 часа, в навечерието на огромния християнски празник Великден, в Софийската опера и балет, ще бъде изпълнен концерта „ Верди – Реквием “, с присъединяване на интернационален състав от солисти.
Във „ Верди – Реквием “ ще пеят солистите:
Силвия дала Бенета – сопран, Италия
Тициана Караро – мецосопран – Италия
Даниел Магдал – тенор – Румъния
Мариус Болос – бас – Румъния
Айра Леви – диригент-Берлин
С хора и оркестъра на Софийската опера и балет
За Вердиевия „ Реквием ”- история
През 1873 година, след „ Аида ”, Верди стартира работа и над своя „ Реквием ”. През десетилетието 1860 - 1870 той понася няколко тежки персонални загуби – умират: неговият тъст Антонио (Папа) Бареци, близкият му другар и помощник, поета и либретиста на: „ Риголето ”, „ Травиата ”, „ Бал с маски ”, „ Ернани ”, „ Макбет ”, „ Стифелио ”, „ Двамата Фоскари ”, „ Симон Боканегра ” и „ Силата на ориста ”. След това и Росини (1868). През 1873, на 22 май, умира и великият публицист Алесандро Мадзони, към който Верди изпитва надълбоко почитание.
Двамата гении и вдъхновители на италианската гражданска война се срещат през лятото на 1868 година. Ето какво написа той в едно от писмата си до своята другарка графиня Клариче Матеи: „ Какво мога да ви кажа за Алесандро Мандзони? Как бих могъл да изразя своето необикновено удивление и блажено възприятие пред този светец, както вие го наричате? Бях подготвен да падна на колене пред него! (7 юли 1868). За композитора писателят е най- висшият образец на патриотичната горделивост на изстрадалата и разпокъсана Италия, тогава бореща се за националната си самостоятелност и обединяването си.
Смъртта на Мандзони подтиква Верди да сътвори едно от най- хубавите си творения - „ Messa da Reqiem ”. Премиерата е на 22 май 1874 във връзка годишнината от кончината на писателя в катедралата „ Сан Марко ” в Милано. Дирижира създателят, а солистите са измежду първите артисти на епохата: фамозното сопрано Тереза Щолц, мецосопраното Маргерита алдман, тенорът Капони и басът Маини. Участват огромен хор и доста огромен оркестър. Следват три повторения в залата на Ла Скала, а единствено след седмица е премиерата в Гран Опера, Париж ( там Верди получава Ордена на Почетния легион на Франция), след което и в: Лондон, Берлин, Виена, Мадрид. Навсякъде с победоносен триумф, с цел да влезе в непрекъснатия репертоар на всички огромни хорове и оркестри по света.
Реквиемът на Верди слага и едно ново начало - огромните сакрални произведения да се извършват освен в църквите, само че и в оперните и концертните зали.
Въпреки триумфа и големия интерес на публиката, в църковните среди се появили рецензии и нападки против „ светския ” темперамент на музиката. Клерикалите решили, че Верди се отнесъл „ прекомерно свободно и безконтролно към литургичния текст ”. Реквиемът в действителност не наподобява на типичните обичайни католически заупокойни меси. „ В тази музика, написа Джузепе Ронкаля, участва непрестанно индивидът със своите страхове, подозрения, молби, сълзи, екстази, с душевните си подеми и обезверения.
Верди разкрива пред нашето въображение редица по този начин разнообразни по форма, рисунък и нюанс звукови картини, че несъзнателно си спомняш за мощната и трагична четка на художника Тинторето, за най- мощните страници от „ Божествената комедия ” на Данте, за „ Страшния съд ” на Микеланджело Буонароти... ”
В този собствен късен шедьовър Верди приказва на своя обичаен език, вдъхновен от едно несъмнено надълбоко възприятие. Един трептящ лиризъм. Широките, пластични мелодии тук са пределно изразителни, горещи, чувствени като оперните му мелодии. Музикалният му език е нагледно съответен, както в най- мощните му оперни опуси. Типичното за оперите му съпоставяне сред другите облици и настроения и ярката контраст на Реквиема са родствени на търсенията му в „ Аида ”, Дон Карлос ” и останалите му зрели театрални произведения.
В седемте му елементи срещаме една неповторима прохлада и многообразие на темброви и хармонични багри, неведнъж сурови, плътни, сумрачни („ Dies irae ”, „ Tuba mirum ”, „ Rex remendae majestatis ”), или пък светли, ярки („ Sanctus ”), от време на време импресионистично изискани и нежни като в „ Lux aeterna ” и в „ Lacrimosa ”. Както и в „ Аида ” оркестърът на Верди тук е „ вокален ”, „ пеещ ”, като доста изобретателно, майсторски, по един реформаторски метод използва тембрите на солиращите духови принадлежности.
Гениална музика, в която прелива океан от усеща: неустрашим подвиг, ядосан митинг, надълбоко страдалчество, прояснен лиризъм и буйна фантазия и вяра за независимост и благополучие. Духът е повален, само че не и грохнал, той към момента е жив – това е идейният извод на това гигантско, новаторско произведение на великия Верди.
