Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг. Но

Можеше и Димитър Маринов да не развее българския байрак. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи особено за нас, като един от нас, който от дълго време не е измежду нас, само че някак прочувствено сподели, че в неговата персонална, американска фантазия, ние в никакъв случай не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право задоволено и да не се занимава с никакви флагчета. Но въпреки всичко го направи.
Това показа Теодора Духовникова във Facebook. Ето целия й коментар:

По мотив българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскарът за Зелена Книга

Прочетох толкоз доста и толкоз крайни мнения в мрежата. Че са доста е обикновено. Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път. За първи път, в действителност! По мотив, че са крайни- също не се сюрпризирам. Ние от дълго време нямаме проблем, по който да не сме крайни. Не единствено ние в действителност. Светът от скоро си се раздели трайно на две половини, а средата към момента няма своя безапелационен глас. Или махалото просто към момента не се е успокоило, с цел да закове “ златната среда”, фантазията на всяко едно зряло общество. Махалото у нас се блъска до краен лимит и в двете направления. От “ О, я стига с тия комплекси, Оскарът е персонално достижение и не търпи родова горделивост, оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до “ Уау, това беше толкоз вълнуващо, толкоз хубаво ме накара да се усещам, значи въпреки всичко в действителност може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”...

А в действителност е просто. Можеше и Димитър Маринов да не развее българския байрак. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи особено за нас, като един от нас, който от дълго време не е измежду нас, само че някак прочувствено (и чак, даже, прекомерно сантиментално) сподели, че в неговата персонална, американска фантазия, ние в никакъв случай не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право задоволено и да не се занимава с никакви флагчета. Но въпреки всичко го направи.

По същата причина, заради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да приказва за корените си, за това, каква изключителна опция е в този миг да се чуе за “ нейните хора”. Само че “нейните хора” в никакъв случай не я упрекнаха в популизъм и на ниска цена национализъм. Напротив. Просто й се зарадваха. Вълнуваха се за нея. И за себе си. Вълнуваха се по някакъв похитен, неразбираем и по никакъв начин не директно обвързван със личните им триумфи метод.

Нещо, което през всичките години само и единствено магията на киното и ултиматума на аления килим са реализирали постоянно, с лекост и еуфория. Постигат мотив за диалог. Повод просто да ти се вдигне адреналина и да не спиш цяла нощ. Повод да се напиеш от наслада. Повод на следващия ден да идеш на работа и да ти е една концепция по-весело. Повод да се почувстваш, въпреки и неразбираемо за какво и без никаква персонална заслуга- една концепция по-добре. Една концепция по-добре от през вчерашния ден. И това въобще не е малко.

И, в действителност, за какво толкоз доста се срамим от комплексите си? Защото и в двата разновидността - “срамувам се от българското знаменце на церемонията Оскар” и “България на три морета, а към този момент и в Долби Тиътър” са си комплекси. И двете са комплекси.
Само дето не знам от по кое време комплексите станаха толкоз мръсна дума. Няма здрава персона без комплекси. Нямаше да я има една цяла наука- логика на психиката на личността- в случай че всички се вършим, че си нямаме никакви, но грам никакви комплекси и яростно се подиграваме на комплексите на другия. Не знам по какъв начин е това съгласно вас, само че съгласно учебниците е патология. И проблем.

Та по този начин. Всички имаме комплекси. Различни, само че ги имаме. Аз пребивавам с моите. Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, само че да не ви занимавам. Не се гордея с тях, само че се пробвам и да не се опасявам от тях. Страхувам се единствено от тези, които настояват, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.

Ето това си е за боязън.

Та по този начин. Прегръщам всички хора с комплекси! Заедно сме. И хубава поредна седмица от така нареченият наш живот. А на останалите- не знам,
те евентуално нямат потребност от нищо. Имат своето непоклатимо съвършенство....