Православие и геополитика: С груба държавна намеса православната църква в Латвия бе откъсната от Московската патриаршия
Митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър по време на свещенодействие
Следвайте " Гласове " в
Ако вие, уважаеми читателю, сте сигурен, че живеете в културно, демократично и цивилизовано време, че Византия и Средновековието с тяхната груба интервенция на държавната власт в църковните каузи и в човешката съвест са останали надълбоко в предишното и няма по какъв начин да се върнат, то вие грешите, за жалост. Във всеки един миг страшното минало може да се върне, преоблечено в “цивилизовани ” и “демократични ” одежди. Пример за жестоко принуждение над съвестта на поданиците сподели в наши дни не някоя далечна африканска или азиатска страна, а страна – член на Европейския съюз, демократична Латвия.
Днешна Латвия е многоетнична и многорелигиозна страна, макар че на локалните управляващи този факт, както наподобява, не се харесва доста. Тук живеят представители на разнообразни религии: православни, католици, протестанти. Около 26 % от популацията на тази балтийска страна са православни християни. Латвийската православна черква е самостоятелна (самоуправляваща се) част от Руската православна черква. Първата църковна конструкция по тези земи се появява през 1836 година, когато е основан Рижкият викариат на Псковската епархия, който през 1850 година се преобразува в Рижка епархия. Днес Латвийската черква се състои от две епархии – Рижка и Даугавпилска, ръководи се от митрополит и има 118 енории и 92 свещенослужителя. Богослужението се прави на църковнославянски и латвийски език. Глава на Латвийската черква понастоящем е митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър.
Доскоро в Латвия царуваше успокоение и набожен мир. Това обаче очевидно не беше по усета на ръководещите в тази балтийска страна, които взеха решение да взривят религиозния мир и допустимото за всички статукво, като откъснат принудително Латвийската православна черква от нейната майка-църква – Московската патриаршия. Ето хрониката на събитията – в резюме. На 5 септември тази година латвийският президент Егилс Левитс изпрати в държавното управление ремонти към закона за Латвийската православна черква. На 8 септември Народното събрание на Латвия одобри тези ремонти, съгласно които ЛПЦ става автокефална (независима) – без никой да я пита дали желае това! Според новия закон управлението на ЛПЦ ще се утвърждава от държавните управляващи на Латвия.
Митрополит Александър беше длъжен до 1 октомври в писмен тип да осведоми канцеларията на президента за всички архиереи на ЛПЦ. Тази система на тоталитарно-полицейски надзор щяла съгласно депутатите да разреши на властта да се убеди, че “ръководителите на църквата не съставляват опасност за националната сигурност на Латвия ”. ЛПЦ също по този начин беше задължена да съгласува до 31 октомври своя правилник с измененията в новия закон. “След влизането на закона в действие всяко въздействие или власт на Московския патриарх над нашата православна черква ще бъде ликвидирано. Отказът от всевъзможни връзки с Московския патриарх е значим въпрос за нашите православни, за цялото латвийско общество и за националната сигурност ”, съобщи президентът Левитс. В отговор на въпроса по какъв начин Латвийската черква би трябвало да реагира на законопроекта, президентът отговори, че това е въпрос на вътрешния правилник на църквата, който обаче би трябвало да бъде “подчинен на този закон ”. В самостоятелна и демократична Латвия православните християни се нуждаят от лична и самостоятелна черква, счита Левитс.
На 20 септември вицепремиерът и министър на правораздаването на Латвия Янис Борданс изпрати до московския патриарх Кирил писмо с искане да даде томос за автокефалия (независимост) на Латвийската православна черква.
“Изглежда, че в Латвия се завръщат порядките от времето на предвоенната тирания на Улманис. През 20-те години на ХХ век властта също упражняваше мощен политически и полицейски напън върху православната черква в Латвия, желаейки да я откъсне от Руската православна черква ”, съобщи пред “Интерфакс ” протойерей Николай Балашов от РПЦ. По негови думи преди време латвийските управляващи са съумели да осъществят това едвам през 1936 година – след зверското ликвидиране на главата на Латвийската православна черква архиепископ Йоан (Помер), след това канонизиран за светец, след полицейската възбрана за привикване на събор, насилствената подмяна на съвсем целия състав на синода на ЛПЦ с други “подходящи ” лица по искане на Министерството на вътрешните работи и замяната на Устава на ЛПЦ с нов.
“Интересно по какъв начин ще реагират европейските правозащитни организации на това толкоз жестоко тъпчене на правилото за невмешателство на светската политическа власт в делата на църковното устройство? ”, запита се отец Николай.
Ето в този момент и нашия коментар. Очевиден е политическият подтекст на това, което се прави – войната в Украйна, явна е задачата на латвийските политици – да скъсат всички вероятни връзки с Русия. Но това не ги оправдава, нито прави беззаконието по-малко беззаконно. Конфликтът сред Русия и Запада, към който принадлежи и Латвия, не е опрощение нито за грубата интервенция в църковните работи, нито за гоненията по народен и набожен симптом, нито за нарушаването на съществени права на индивида като свободата на словото и правото на достъп до самостоятелни източници на информация – неща, които следим през днешния ден освен в Латвия. Очевидно е, че през последните години трагични условия като пандемията и войната в Украйна бяха употребявани от доста държавни управления като предлог и комфортен мотив за всеобхватни рестрикции против човешките права и свободи. И когато пандемията и войната свършат един ден, ще свършат ли и тези рестрикции? – надали. Те са доста комфортни за ръководещите.
Но да оставим настрани огромната политика. Нас като православни християни ни интересува религиозната и църковно-каноничната страна на въпроса. За нас е значимо по какъв начин ще реагират поместните православни църкви и изключително Московската патриаршия на този непредвиден “подарък ”, изработен от латвийските политици на латвийското и международното православие. Засега съветският патриарх и синод не са излезли с публично мнение. Не са се произнесли и другите поместни православни църкви. И въпреки всичко за всеки православен християнин, който познава най-малко малко каноните, е явно едно: това е неуместен и антиканоничен метод за заграбване или по-точно натрапване на автокефалия, и никой в православния свят няма да признае конституираната по този метод беззаконна “автокефална черква ”. Автокефалия не може да се даде и получи без решението на майката-църква и без единодушието на всички останали православни църкви. Една самоприсвоена – или натрапена принудително от непознати на църквата институции – автокефалия не е метод за канонично формиране на нова църковна конструкция, а път към ерес и изолираност. Това не е израстване на нов клон от живото дърво на православието, а късане на живи елементи от него.
Надяваме се, че латвийските християни няма да тръгнат по този неуместен и унищожителен път.
Погазвайки църковните догми и ред, латвийските управляващи ерозират по едно и също време и основите на демократичната страна. Те нарушават най-малко два основополагащи правилото на демокрацията: правилото на обособеност на църквата от страната и правилото на свободата на съвестта. Когато светските управляващи, натоварени по самата си природа единствено със земните каузи, нямащи никаква работа с небесния Град и Царството Божие, стартират да се месят в делата на Църквата Христова, пък и на всяка друга религиозна общественост, то това е безвластие и произвол – даже съгласно законите на самата земна страна, а да не приказваме за закона на Небесния Цар. Тези опити са разрушителни освен за църквата, само че и за страната и обществото. Това значи, че властта в тази страна е тръгнала по пътя на насилието, противоположен на мира, справедливостта и реда. Такава страна върви по път, който води към робия и зло.
Сблъскваме ли се в този случай с тъпчене на свободата на съвестта и вероизповеданието? На пръв взор никой не принуждава православните латвийци да си сменят вярата. Ала тук се крие коварство. Православие и черква са взаимосвързани понятия. За православния е значимо освен да не изповядва разкол, само че и да върви на постоянна, канонична черква с плодородни свещеници и тайнства. Когато ви принуждават срещу волята ви да станете еретик – а таман това прави през днешния ден Латвия със своите православни жители, – да бъдете енориаш на неканонична църковна конструкция, отделила се/отцепена принудително от църковното тяло, то това несъмнено е грубо принуждение над православния човек и неговата съвест. Днес православните латвийци са изправени пред сложен избор. Ако тези от тях, които пожелаят да останат правилни на каноничното православие, ще бъдат принудени да се събират незаконно по катакомби като по времето на Нерон и Диоклециан, то до каква степен излиза, че сме стигнали след две хиляди години християнска история?
Учудва ни позицията на латвийските политици, които с толкоз лека ръка си играят с основополагащите правила на демокрацията! Би трябвало общността на демократичните страни по света да обърне внимание на тези рискови изхвърляния. А ние като православни би трябвало да изразим своята позиция по отношение на този антихристиянски и антиправославен акт. Когато страда един член, страда цялото тяло, споделя Библията (1 Кор. 12:26). Нападението против Латвийската православна черква е несъмнено неприятелски акт по отношение на цялото православие и по тази причина ние като православни българи също не можем да останем незасегнати.
Латвийските политици очевидно си мислят, че могат с едно тракване на пръсти да си основат лична, покорна, послушна персонално на тях православна черква. Но това просто не може да се случи. Православието не е механа или ресторант и автокефалията не се сервира на тепсия “по предпочитание на клиента ”. На политици, които се вмъкват в Храма, с цел да се разпореждат безсрамно в него и да дават инструкции на вярващите, би трябвало да се уточни уверено и ясно вратата. И повече да не се позволяват вътре. Такъв е изводът, който можем да създадем от латвийската “църковна ” спекулация.
17 Ное 2022183717 Ное 2022108116 Ное 2022340014 Ное 2022474714 Ное 2022298212 Ное 20224394КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани16 Ное 2022146415 Ное 202234118 Ное 202220224 Sep 20222780
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Следвайте " Гласове " в
Ако вие, уважаеми читателю, сте сигурен, че живеете в културно, демократично и цивилизовано време, че Византия и Средновековието с тяхната груба интервенция на държавната власт в църковните каузи и в човешката съвест са останали надълбоко в предишното и няма по какъв начин да се върнат, то вие грешите, за жалост. Във всеки един миг страшното минало може да се върне, преоблечено в “цивилизовани ” и “демократични ” одежди. Пример за жестоко принуждение над съвестта на поданиците сподели в наши дни не някоя далечна африканска или азиатска страна, а страна – член на Европейския съюз, демократична Латвия.
Днешна Латвия е многоетнична и многорелигиозна страна, макар че на локалните управляващи този факт, както наподобява, не се харесва доста. Тук живеят представители на разнообразни религии: православни, католици, протестанти. Около 26 % от популацията на тази балтийска страна са православни християни. Латвийската православна черква е самостоятелна (самоуправляваща се) част от Руската православна черква. Първата църковна конструкция по тези земи се появява през 1836 година, когато е основан Рижкият викариат на Псковската епархия, който през 1850 година се преобразува в Рижка епархия. Днес Латвийската черква се състои от две епархии – Рижка и Даугавпилска, ръководи се от митрополит и има 118 енории и 92 свещенослужителя. Богослужението се прави на църковнославянски и латвийски език. Глава на Латвийската черква понастоящем е митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър.
Доскоро в Латвия царуваше успокоение и набожен мир. Това обаче очевидно не беше по усета на ръководещите в тази балтийска страна, които взеха решение да взривят религиозния мир и допустимото за всички статукво, като откъснат принудително Латвийската православна черква от нейната майка-църква – Московската патриаршия. Ето хрониката на събитията – в резюме. На 5 септември тази година латвийският президент Егилс Левитс изпрати в държавното управление ремонти към закона за Латвийската православна черква. На 8 септември Народното събрание на Латвия одобри тези ремонти, съгласно които ЛПЦ става автокефална (независима) – без никой да я пита дали желае това! Според новия закон управлението на ЛПЦ ще се утвърждава от държавните управляващи на Латвия.
Митрополит Александър беше длъжен до 1 октомври в писмен тип да осведоми канцеларията на президента за всички архиереи на ЛПЦ. Тази система на тоталитарно-полицейски надзор щяла съгласно депутатите да разреши на властта да се убеди, че “ръководителите на църквата не съставляват опасност за националната сигурност на Латвия ”. ЛПЦ също по този начин беше задължена да съгласува до 31 октомври своя правилник с измененията в новия закон. “След влизането на закона в действие всяко въздействие или власт на Московския патриарх над нашата православна черква ще бъде ликвидирано. Отказът от всевъзможни връзки с Московския патриарх е значим въпрос за нашите православни, за цялото латвийско общество и за националната сигурност ”, съобщи президентът Левитс. В отговор на въпроса по какъв начин Латвийската черква би трябвало да реагира на законопроекта, президентът отговори, че това е въпрос на вътрешния правилник на църквата, който обаче би трябвало да бъде “подчинен на този закон ”. В самостоятелна и демократична Латвия православните християни се нуждаят от лична и самостоятелна черква, счита Левитс.
На 20 септември вицепремиерът и министър на правораздаването на Латвия Янис Борданс изпрати до московския патриарх Кирил писмо с искане да даде томос за автокефалия (независимост) на Латвийската православна черква.
“Изглежда, че в Латвия се завръщат порядките от времето на предвоенната тирания на Улманис. През 20-те години на ХХ век властта също упражняваше мощен политически и полицейски напън върху православната черква в Латвия, желаейки да я откъсне от Руската православна черква ”, съобщи пред “Интерфакс ” протойерей Николай Балашов от РПЦ. По негови думи преди време латвийските управляващи са съумели да осъществят това едвам през 1936 година – след зверското ликвидиране на главата на Латвийската православна черква архиепископ Йоан (Помер), след това канонизиран за светец, след полицейската възбрана за привикване на събор, насилствената подмяна на съвсем целия състав на синода на ЛПЦ с други “подходящи ” лица по искане на Министерството на вътрешните работи и замяната на Устава на ЛПЦ с нов.
“Интересно по какъв начин ще реагират европейските правозащитни организации на това толкоз жестоко тъпчене на правилото за невмешателство на светската политическа власт в делата на църковното устройство? ”, запита се отец Николай.
Ето в този момент и нашия коментар. Очевиден е политическият подтекст на това, което се прави – войната в Украйна, явна е задачата на латвийските политици – да скъсат всички вероятни връзки с Русия. Но това не ги оправдава, нито прави беззаконието по-малко беззаконно. Конфликтът сред Русия и Запада, към който принадлежи и Латвия, не е опрощение нито за грубата интервенция в църковните работи, нито за гоненията по народен и набожен симптом, нито за нарушаването на съществени права на индивида като свободата на словото и правото на достъп до самостоятелни източници на информация – неща, които следим през днешния ден освен в Латвия. Очевидно е, че през последните години трагични условия като пандемията и войната в Украйна бяха употребявани от доста държавни управления като предлог и комфортен мотив за всеобхватни рестрикции против човешките права и свободи. И когато пандемията и войната свършат един ден, ще свършат ли и тези рестрикции? – надали. Те са доста комфортни за ръководещите.
Но да оставим настрани огромната политика. Нас като православни християни ни интересува религиозната и църковно-каноничната страна на въпроса. За нас е значимо по какъв начин ще реагират поместните православни църкви и изключително Московската патриаршия на този непредвиден “подарък ”, изработен от латвийските политици на латвийското и международното православие. Засега съветският патриарх и синод не са излезли с публично мнение. Не са се произнесли и другите поместни православни църкви. И въпреки всичко за всеки православен християнин, който познава най-малко малко каноните, е явно едно: това е неуместен и антиканоничен метод за заграбване или по-точно натрапване на автокефалия, и никой в православния свят няма да признае конституираната по този метод беззаконна “автокефална черква ”. Автокефалия не може да се даде и получи без решението на майката-църква и без единодушието на всички останали православни църкви. Една самоприсвоена – или натрапена принудително от непознати на църквата институции – автокефалия не е метод за канонично формиране на нова църковна конструкция, а път към ерес и изолираност. Това не е израстване на нов клон от живото дърво на православието, а късане на живи елементи от него.
Надяваме се, че латвийските християни няма да тръгнат по този неуместен и унищожителен път.
Погазвайки църковните догми и ред, латвийските управляващи ерозират по едно и също време и основите на демократичната страна. Те нарушават най-малко два основополагащи правилото на демокрацията: правилото на обособеност на църквата от страната и правилото на свободата на съвестта. Когато светските управляващи, натоварени по самата си природа единствено със земните каузи, нямащи никаква работа с небесния Град и Царството Божие, стартират да се месят в делата на Църквата Христова, пък и на всяка друга религиозна общественост, то това е безвластие и произвол – даже съгласно законите на самата земна страна, а да не приказваме за закона на Небесния Цар. Тези опити са разрушителни освен за църквата, само че и за страната и обществото. Това значи, че властта в тази страна е тръгнала по пътя на насилието, противоположен на мира, справедливостта и реда. Такава страна върви по път, който води към робия и зло.
Сблъскваме ли се в този случай с тъпчене на свободата на съвестта и вероизповеданието? На пръв взор никой не принуждава православните латвийци да си сменят вярата. Ала тук се крие коварство. Православие и черква са взаимосвързани понятия. За православния е значимо освен да не изповядва разкол, само че и да върви на постоянна, канонична черква с плодородни свещеници и тайнства. Когато ви принуждават срещу волята ви да станете еретик – а таман това прави през днешния ден Латвия със своите православни жители, – да бъдете енориаш на неканонична църковна конструкция, отделила се/отцепена принудително от църковното тяло, то това несъмнено е грубо принуждение над православния човек и неговата съвест. Днес православните латвийци са изправени пред сложен избор. Ако тези от тях, които пожелаят да останат правилни на каноничното православие, ще бъдат принудени да се събират незаконно по катакомби като по времето на Нерон и Диоклециан, то до каква степен излиза, че сме стигнали след две хиляди години християнска история?
Учудва ни позицията на латвийските политици, които с толкоз лека ръка си играят с основополагащите правила на демокрацията! Би трябвало общността на демократичните страни по света да обърне внимание на тези рискови изхвърляния. А ние като православни би трябвало да изразим своята позиция по отношение на този антихристиянски и антиправославен акт. Когато страда един член, страда цялото тяло, споделя Библията (1 Кор. 12:26). Нападението против Латвийската православна черква е несъмнено неприятелски акт по отношение на цялото православие и по тази причина ние като православни българи също не можем да останем незасегнати.
Латвийските политици очевидно си мислят, че могат с едно тракване на пръсти да си основат лична, покорна, послушна персонално на тях православна черква. Но това просто не може да се случи. Православието не е механа или ресторант и автокефалията не се сервира на тепсия “по предпочитание на клиента ”. На политици, които се вмъкват в Храма, с цел да се разпореждат безсрамно в него и да дават инструкции на вярващите, би трябвало да се уточни уверено и ясно вратата. И повече да не се позволяват вътре. Такъв е изводът, който можем да създадем от латвийската “църковна ” спекулация.
17 Ное 2022183717 Ное 2022108116 Ное 2022340014 Ное 2022474714 Ное 2022298212 Ное 20224394КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани16 Ное 2022146415 Ное 202234118 Ное 202220224 Sep 20222780
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ