Стефан Попов: “Късоп*шков“. Защо не съм част от “градската десница“?
Миналата седмица Манол Пейков възрази против неприличния език на Костадин Костадинов, добавяйки, че би могъл да го назова " Късоп*шков ", т.е. " пишещ къси букви ". Проявата на Пейков беше посрещната всеобщо с екстаз и поздравления. Стефан Попов не е склонен. Ето за какво, цитиран
Прочетете още
„ Браво, Маноле! За пръв път от доста време се усещам показан. “
Така възкликна писателят Захари Карабашлиев миналата сряда. Във Facebook, къде другаде. Със Захари сме в хубави връзки от години. Аз реагирах незабавно на този пост с нещо като: „ Това са дебелашки изцепки “. Последва титаничното възмездие на „ градската десница “. След половин ден присъединяване в безсмислена, само че гореща като кремиковска пещ препирня, смъкнах всичките си постове.
И почнах да си задавам въпроси. В недъгав хегелиански жанр, настрана от пламтящите барикади на Facebook. Започваш от непосредствени усещания, усъмняваш се в тях, минаваш към структурни аспекти (опосредено, както се споделя в филантропичното знание) и към характерности на средата.
Преди всичко, аз не мога да изрека сходно нещо, а отсам и непосредствената ми реакция. Идвам от консервативно семейство, в което по този начин не можеше да се приказва. И освен вътре в него не се говореше по този начин от генерации, само че се образуваха табута на никое място да не се приказва по този начин. Разбира се на улицата, в казармата, някъде докъм 18-19-годишна възраст сме дрънкали всевъзможни простотии и мръсотии, това е неизбежно. Но със залеза на пубертета те се изпариха.
Това е непосредствена реакция. Тя няма легитимност. При второ вглеждане се възнамерявам за клишетата на „ градската десница “. В нея постоянно означават дали се „ чувстваш показан “ и по-често, по силата на общото мрънкане, по какъв начин не се чувстваш. Та да отметна този въпрос, засягащ възторга, че, видиш ли, „ най-накрая се усещам показан “.
Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства.
Как се чувстваш ти самият, самостоятелно, няма нищо общо с никакво посланичество. Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства. Можеш да се чувстваш непредставен, а да си. А може да се чувстваш показан и да не си. Хората, които гласоподават отрицателно, протестно, или с илюзиите, че „ Възраждане “ ще избави страната, евентуално се „ усещат “ показани. Така че „ Браво, Маноле “ е еуфорична фраза, екстаз, само че представителството е друго нещо. Ето тук за повторно се разминавам с „ градската десница “, за която е значимо „ по какъв начин се усеща “. В случая тя се „ усеща показана “, а в действителност е за момент отмъстена; само че и двете нямат значение за представителството.
Да минем нататък. Какво споделя фразата на Манол Пейков? „ Късоп*шков “, последван от предизвестие, че и „ ние можем като вас “, а най-после и заканата „ имам безпределно въображение “ (има се поради забележителният гений за произвеждане на сходни фрази). Колко да е безпределно това въображение, което прибягва до безкрайните запаси на пролетарските квартали („ Ючбунар “, споделяше баба ми, а аз не знам има ли сходно нещо, то беше метафора) или казармата от дълбокия соц. Моя близка, огромна българска актриса, чу записа и незабавно сподели: „ Да бе, огромно въображение “. Хрумна ми по какъв начин 2001 година Кобургготски споделя „ 800 дни “, а Иван Костов скача и с „ безпределно въображение “ отсича „ Не, 700 “.
Фразата на Манол Пейков и езиковото въображение за скандал, провокация, офанзива и прочие са от разнообразни светове. Езикът, който се помпа с думи от секс-долницата, не се нуждае от никакво въображение, това е естественото просташко говорене. До него се прибягва, когато не виждаш различен запас. За тези, които считат, че приказвам някакви завладяни мекотелни неща, ще прибавя, че ден след този кух скандал слушах по какъв начин приказва Петко Георгиев в „ Панорама “. Чуйте това говорене. Ще припомня и уличния театър, който България ще помни, до момента в който има памет – Найо Тицин в бяла усмирителна риза с маска на Волен Сидеров пред Народното събрание, подскачащ радостно като Моцарт на Форман. Или радикалната акция в „ Росенец “, с която „ Да, България “ се роди като важен фактор.
Мога да изреждам доста сходни акции. Самото име „ Копейкин “ е измежду тях. Но за какво „ Копейкин “ през днешния ден е тривиално, а някои считат че човечецът по този начин си се споделя? Защото единствено дни са нужни, с цел да падне градусът на сензацията от една дума. Какво прибавя господин Пейков към името „ Копейкин “? Един момент в Народното събрание, поради който хора от „ градската десница “ се „ усещат показани “. Два дни по-късно неочакваният оргазъм на представителното въображение се стопи, няма го.
Дотук за персоналната реакция, „ усещам се показан “ и самата фраза. Но нещата не завършват тук. Напротив, отсам стартират. При оценка на политически изречения е нужно още едно уголемение, което е решаващо. То визира т. нар. прагматика на изявленията. Ако кажеш „ Аз съм Хамлет, Принц датски “ на сцената, примерно в постановката на Явор Гърдев отпреди 10 години, вършиш си работата, проблем няма. Но в случай че след представлението излезеш на улицата и продължиш трескаво да твърдиш „ Аз съм Хамлет, Принц на Дания “ има късмет да пиете по една бира с жител, който повтаря „ Аз съм Наполеон, император на света “. Докато чакате санитарите да ви отнесат в диспансера.
За смисъла на " Късоп*шков " би трябвало да се мисли като за деяние.
За смисъла на „ Късоп*шков “ би трябвало да се мисли като за деяние. Ще изтъквам различен респондент в моя къса анкета. Ето какво споделя тя, отново във вселенския Facebook: „ Като кажеш „ к*р “ (примерно, нали) на някого от парламентарната естрада първо и най-много казваш „ к*р “ от парламентарната естрада. Чак по-късно – в случай че въобще, тъй като това е много значещ акт във връзка с самата тази естрада и прилежащата й институция – е към някого си “.
Бележката визира не изолираното наличие на фразата, а подтекста на изявлението. Една и съща фраза, както с Хамлет от образеца на Расел, има разнообразни смисли според от подтекста на изявлението. Той се простира оттатък „ какво се споделя “ и включва къде се приказва, по кое време се приказва, кой го споделя и прочие В прагматически проект „ Късоп*шков “ споделя първо нещо за Народното събрание и твоето отношение към него, а едвам по-късно вероятно нещо за някого си. Това е и моята персонална позиция.
Но да отворим още повече питането. Кой от класическата десница на България в миналото е прибягвал до този език? Първото потомство след 1989 г. – Стефан Савов, Елка Константинова, Блага Димитрова, Михаил Неделчев? А от второто потомство значими десни политици – Иван Костов, Екатерина Михайлова, Веселин Методиев? Немислимо, нали? Но те не се разпознават като „ градската десница “, чиито език има корени в пролетарския Ючбунар. Те са „ градски “ и са „ десни “, без да са „ градската десница “, едно по-ново лице в политиката, обвързвано по генезис с възхода, след Национална движение „Симеон Втори", на „ Атака “, Вътрешна македонска революционна организация, „ Възраждане “ и прочие
И тъкмо те ли са меки, беззъби, дипломатични, възпитани и така нататък, тоест не стават, въпреки че обърнаха историческия курс на България? Друго си е да рипнеш в огъня като в песента на „ Металика “ и да изсипеш закани, че ще минеш към прям дебелашки език. Защото имаш „ безпределно въображение “, в случай че не за друго, то най-малко за благосъстоянието на самия този език.
Носят ли гласове този вид улични кавги? Не, не носят. Напротив, губят ги.
И още една посока на прагматическо уголемение. Носят ли гласове този вид улични кавги? Не, не носят. Напротив, губят ги. Изборите се печелят с привличане на външна страна, колебаещи се и негласуващи. Те няма да вдигнат „ Възраждане “ над сегашните му равнища. Но няма и да налеят гласове в партии, които се занимават с безпредметни реторически полюции.
Това наблюдаване пък подсказва, че в случай че приказваш като „ Възраждане “, влизаш на техен терен и си жертван. Те са по-добри от теб. Както в случай че приказваш като Бойко Борисов, провален си, той е по-талантлив от теб. Затова и „ градската десница “, която се възпалява от възприятието, че „ най-накрая съм показан “, е добре да се замисли над скритите смисли. Например над парадокса, че с „ имам безпределно въображение “ в действителност съобщаваш, че приемаш и си „ безпределно подвластен “ от техните стандарти на говорене и обществено държание.
Тази непосредственост проличава от изречения, които настояват, че несъгласните – като мен, като посочените политици от десницата – се държат като „ ощипани моми “. Така приказва Захари, по този начин приказва и Елисавета Белобрадова от „ Демократична България “ (ДБ). Това не е език-в-полемика с „ Възраждане “ и Копейкин. Това са изявления против несвоевременно възпитаните и по тази причина безполезни жители вдясно. Тези думи са сексистки, несъответствуващи както за съвременен, млад депутат като госпожа Белобрадова, по този начин и за интелектуалци. А може би са артикул на „ безкрайното въображение “, с което ще пометем национал-популистите. Макар че тяхното неенергично въображение ги прави майстори навръх това изложение.
Накрая, последна капка от моята, лигава като мекица, безпомощна рефлексия. Застава ли Демократична България зад този вид изявления? В частност зад живописното „ Късоп*шков “ от трибуната? Съмнявам се. Това е солова акция. Личният ми опит от четири огромни политически акции ме е убедил, че артистичните солови акции основават проблеми на политическите партии.
*Стефан Попов e лекар по философия и обществени науки от New School for Social Research, Ню Йорк и лекар на науките от СУ " Климент Охридски ". Професор по философия и социология в Нов български университет.
Прочетете още
„ Браво, Маноле! За пръв път от доста време се усещам показан. “ Така възкликна писателят Захари Карабашлиев миналата сряда. Във Facebook, къде другаде. Със Захари сме в хубави връзки от години. Аз реагирах незабавно на този пост с нещо като: „ Това са дебелашки изцепки “. Последва титаничното възмездие на „ градската десница “. След половин ден присъединяване в безсмислена, само че гореща като кремиковска пещ препирня, смъкнах всичките си постове.
И почнах да си задавам въпроси. В недъгав хегелиански жанр, настрана от пламтящите барикади на Facebook. Започваш от непосредствени усещания, усъмняваш се в тях, минаваш към структурни аспекти (опосредено, както се споделя в филантропичното знание) и към характерности на средата.
Преди всичко, аз не мога да изрека сходно нещо, а отсам и непосредствената ми реакция. Идвам от консервативно семейство, в което по този начин не можеше да се приказва. И освен вътре в него не се говореше по този начин от генерации, само че се образуваха табута на никое място да не се приказва по този начин. Разбира се на улицата, в казармата, някъде докъм 18-19-годишна възраст сме дрънкали всевъзможни простотии и мръсотии, това е неизбежно. Но със залеза на пубертета те се изпариха.
Това е непосредствена реакция. Тя няма легитимност. При второ вглеждане се възнамерявам за клишетата на „ градската десница “. В нея постоянно означават дали се „ чувстваш показан “ и по-често, по силата на общото мрънкане, по какъв начин не се чувстваш. Та да отметна този въпрос, засягащ възторга, че, видиш ли, „ най-накрая се усещам показан “.
Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства.
Как се чувстваш ти самият, самостоятелно, няма нищо общо с никакво посланичество. Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства. Можеш да се чувстваш непредставен, а да си. А може да се чувстваш показан и да не си. Хората, които гласоподават отрицателно, протестно, или с илюзиите, че „ Възраждане “ ще избави страната, евентуално се „ усещат “ показани. Така че „ Браво, Маноле “ е еуфорична фраза, екстаз, само че представителството е друго нещо. Ето тук за повторно се разминавам с „ градската десница “, за която е значимо „ по какъв начин се усеща “. В случая тя се „ усеща показана “, а в действителност е за момент отмъстена; само че и двете нямат значение за представителството.
Да минем нататък. Какво споделя фразата на Манол Пейков? „ Късоп*шков “, последван от предизвестие, че и „ ние можем като вас “, а най-после и заканата „ имам безпределно въображение “ (има се поради забележителният гений за произвеждане на сходни фрази). Колко да е безпределно това въображение, което прибягва до безкрайните запаси на пролетарските квартали („ Ючбунар “, споделяше баба ми, а аз не знам има ли сходно нещо, то беше метафора) или казармата от дълбокия соц. Моя близка, огромна българска актриса, чу записа и незабавно сподели: „ Да бе, огромно въображение “. Хрумна ми по какъв начин 2001 година Кобургготски споделя „ 800 дни “, а Иван Костов скача и с „ безпределно въображение “ отсича „ Не, 700 “.
Фразата на Манол Пейков и езиковото въображение за скандал, провокация, офанзива и прочие са от разнообразни светове. Езикът, който се помпа с думи от секс-долницата, не се нуждае от никакво въображение, това е естественото просташко говорене. До него се прибягва, когато не виждаш различен запас. За тези, които считат, че приказвам някакви завладяни мекотелни неща, ще прибавя, че ден след този кух скандал слушах по какъв начин приказва Петко Георгиев в „ Панорама “. Чуйте това говорене. Ще припомня и уличния театър, който България ще помни, до момента в който има памет – Найо Тицин в бяла усмирителна риза с маска на Волен Сидеров пред Народното събрание, подскачащ радостно като Моцарт на Форман. Или радикалната акция в „ Росенец “, с която „ Да, България “ се роди като важен фактор.
Мога да изреждам доста сходни акции. Самото име „ Копейкин “ е измежду тях. Но за какво „ Копейкин “ през днешния ден е тривиално, а някои считат че човечецът по този начин си се споделя? Защото единствено дни са нужни, с цел да падне градусът на сензацията от една дума. Какво прибавя господин Пейков към името „ Копейкин “? Един момент в Народното събрание, поради който хора от „ градската десница “ се „ усещат показани “. Два дни по-късно неочакваният оргазъм на представителното въображение се стопи, няма го.
Дотук за персоналната реакция, „ усещам се показан “ и самата фраза. Но нещата не завършват тук. Напротив, отсам стартират. При оценка на политически изречения е нужно още едно уголемение, което е решаващо. То визира т. нар. прагматика на изявленията. Ако кажеш „ Аз съм Хамлет, Принц датски “ на сцената, примерно в постановката на Явор Гърдев отпреди 10 години, вършиш си работата, проблем няма. Но в случай че след представлението излезеш на улицата и продължиш трескаво да твърдиш „ Аз съм Хамлет, Принц на Дания “ има късмет да пиете по една бира с жител, който повтаря „ Аз съм Наполеон, император на света “. Докато чакате санитарите да ви отнесат в диспансера.
За смисъла на " Късоп*шков " би трябвало да се мисли като за деяние.
За смисъла на „ Късоп*шков “ би трябвало да се мисли като за деяние. Ще изтъквам различен респондент в моя къса анкета. Ето какво споделя тя, отново във вселенския Facebook: „ Като кажеш „ к*р “ (примерно, нали) на някого от парламентарната естрада първо и най-много казваш „ к*р “ от парламентарната естрада. Чак по-късно – в случай че въобще, тъй като това е много значещ акт във връзка с самата тази естрада и прилежащата й институция – е към някого си “.
Бележката визира не изолираното наличие на фразата, а подтекста на изявлението. Една и съща фраза, както с Хамлет от образеца на Расел, има разнообразни смисли според от подтекста на изявлението. Той се простира оттатък „ какво се споделя “ и включва къде се приказва, по кое време се приказва, кой го споделя и прочие В прагматически проект „ Късоп*шков “ споделя първо нещо за Народното събрание и твоето отношение към него, а едвам по-късно вероятно нещо за някого си. Това е и моята персонална позиция.
Но да отворим още повече питането. Кой от класическата десница на България в миналото е прибягвал до този език? Първото потомство след 1989 г. – Стефан Савов, Елка Константинова, Блага Димитрова, Михаил Неделчев? А от второто потомство значими десни политици – Иван Костов, Екатерина Михайлова, Веселин Методиев? Немислимо, нали? Но те не се разпознават като „ градската десница “, чиито език има корени в пролетарския Ючбунар. Те са „ градски “ и са „ десни “, без да са „ градската десница “, едно по-ново лице в политиката, обвързвано по генезис с възхода, след Национална движение „Симеон Втори", на „ Атака “, Вътрешна македонска революционна организация, „ Възраждане “ и прочие
И тъкмо те ли са меки, беззъби, дипломатични, възпитани и така нататък, тоест не стават, въпреки че обърнаха историческия курс на България? Друго си е да рипнеш в огъня като в песента на „ Металика “ и да изсипеш закани, че ще минеш към прям дебелашки език. Защото имаш „ безпределно въображение “, в случай че не за друго, то най-малко за благосъстоянието на самия този език.
Носят ли гласове този вид улични кавги? Не, не носят. Напротив, губят ги.
И още една посока на прагматическо уголемение. Носят ли гласове този вид улични кавги? Не, не носят. Напротив, губят ги. Изборите се печелят с привличане на външна страна, колебаещи се и негласуващи. Те няма да вдигнат „ Възраждане “ над сегашните му равнища. Но няма и да налеят гласове в партии, които се занимават с безпредметни реторически полюции.
Това наблюдаване пък подсказва, че в случай че приказваш като „ Възраждане “, влизаш на техен терен и си жертван. Те са по-добри от теб. Както в случай че приказваш като Бойко Борисов, провален си, той е по-талантлив от теб. Затова и „ градската десница “, която се възпалява от възприятието, че „ най-накрая съм показан “, е добре да се замисли над скритите смисли. Например над парадокса, че с „ имам безпределно въображение “ в действителност съобщаваш, че приемаш и си „ безпределно подвластен “ от техните стандарти на говорене и обществено държание.
Тази непосредственост проличава от изречения, които настояват, че несъгласните – като мен, като посочените политици от десницата – се държат като „ ощипани моми “. Така приказва Захари, по този начин приказва и Елисавета Белобрадова от „ Демократична България “ (ДБ). Това не е език-в-полемика с „ Възраждане “ и Копейкин. Това са изявления против несвоевременно възпитаните и по тази причина безполезни жители вдясно. Тези думи са сексистки, несъответствуващи както за съвременен, млад депутат като госпожа Белобрадова, по този начин и за интелектуалци. А може би са артикул на „ безкрайното въображение “, с което ще пометем национал-популистите. Макар че тяхното неенергично въображение ги прави майстори навръх това изложение.
Накрая, последна капка от моята, лигава като мекица, безпомощна рефлексия. Застава ли Демократична България зад този вид изявления? В частност зад живописното „ Късоп*шков “ от трибуната? Съмнявам се. Това е солова акция. Личният ми опит от четири огромни политически акции ме е убедил, че артистичните солови акции основават проблеми на политическите партии.
*Стефан Попов e лекар по философия и обществени науки от New School for Social Research, Ню Йорк и лекар на науките от СУ " Климент Охридски ". Професор по философия и социология в Нов български университет.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ