Не гледайте тази снимка!
Микеланджело е изваял „ Пиета “ през 1499 година. През 1917 година човечеството е съединило два големи океана посредством немислим междуконтинентален канал. През 1928 година в зеленикавия плесен в мазето на лондонска болница Флеминг е разкрил пеницилина. През 1961 година човешката цивилизация съумя да изпрати човек в Космоса. Огромното, пулсиращо публично схващане, наречено интернет, бе основано в края на XX век. През 2014-та архитектът Ейдриън Смит издигна постройка, висока 828 метра. През 2018-а фотографът на „ Ню Йорк Таймс “ Тайлър Хикс направи фотография... фотография на седемгодишно момиче на име Амал. На арабски Амал значи вяра. Надежда – дума толкоз универсално красива, че е употребена за женско име във всеки език, народност и просвета. Фотографът се натъкнал на момичето, откакто се бе добрал с големи старания и с риск зa живота си до едно от най-опасните места на планетата – Северен Йемен.
Тайлър натисна копчето на апарата си тук, в нищожен хигиеничен възел в прашното населено място Аслам, тъкмо преди два месеца. Невръстното момиче, което попадна в обектива му, бе едно от милионите страдащи деца, станали жертва на най-голямата филантропична рецесия в света. Семейството ѝ бе избягало от дребния си дом в Саада, прогонено от варварските бомбардировки на саудитските военновъздушни сили. От три години Амал и родителите ѝ бяха бежанци в личната си страна и живееха в жестока бедност в лагер, подложени на редовно недохранване, заболявания и жадност. Домът им е изработен от плява, глина и пластмасови боклуци.
Оставено без храна, тялото се обръща против себе си. В търсене на въглехидрати, мазнини и аминокиселини човешкият организъм стартира да разгражда личните си мускули и тъкани, да изключва една по една системите си... да се стопява. И тялото, и желанието на душата да остане в него стартират да се изплъзват постепенно и мъчително в нищото. Амал очевидно не беше яла храна от доста, доста от дълго време.
Снимката ѝ не ми дава покой към този момент няколко седмици. Будя се по няколко пъти нощем с настойчивия облик на момичето, витаещ и дращещ в пространството сред клепачите ми и съня.
Фонът на фотографията е черен болничен матрак, който основава чувството, че детето е увиснало в някакъв леден, беззвезден космос. Контрастът сред лицето на момичето и неговото тяло е фрапантен. Амал не гледа в обектива, а настрана и надолу. Лицето ѝ e толкоз красиво. С гальовен профил и спускащи се към него ручеи от кестеняви къдрици. Такова, каквото би трябвало да бъде лицето на всяко седемгодишно дете. Но тялото ѝ... тялото ѝ е опустошено от пагубен апетит и е ясно, че животът, който мъждука измежду руините му, може да угасне във всеки един миг. Кожата ѝ като че ли е нанесена като тъничък пласт багра с четка непосредствено върху изпъкналите ѝ ребра. Вените са синкави линии под полупрозрачен пергамент. Лявата ѝ ръка се е вкопчила в последните останки от плът над гърдите и я дърпа към себе си, като че ли желае да я задържи най-малко още малко, преди и тя да е отпътувала в небитието. Върху палеца на дясната ѝ ръка е кацналo насекомо, само че момичето няма мощ да гo прогони. Детето към този момент го няма в погледа ѝ. Очите ѝ не питат. Не приказват. В тях няма искра. Няма даже болежка. Само тиха горест и примирителност... и смазващо душата чувство за беззащитност.
В последно време сме почнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани шпации. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят резистентност. Смисълът на това, което се случва към нас, става все по-хлъзгав. Истината сменя притежателя си според от ехтене камерата, в която е попаднала. Дори обективната реалност като че ли е намерила метод да бъде субективна. Сигурно по тази причина все по-често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, записваме, без да осмисляме, отминаваме, без да усещаме.
Не е ли забавно, че през днешния ден, в епохата на видеото, мултимедиите и цифровата последователност, фотографията освен че не изчезва, само че продължава да уголемява въздействието си. Може би това е по този начин, тъй като в своята устойчивост една стойностна фотография ни принуждава най-малко за малко и ние да останем неподвижни. Да забавим ход. Да се взрем в нея. Да надникнем в ъгълчетата и свивките ѝ. Да я разберем. Да осъзнаем смисъла на момента, уловен върху нея, на инат на неуловимата натура на времето. Тайлър Хикс направи фотография, от която боли. От която човек не може да заспи. Според мен това е нейната задача и тъкмо това я прави скъпа. През последните три години повече от осемдесет хиляди деца в Йемен са умрели от апетит! Днес – в XXI век! Четиринайсет милиона души живеят в нечовечен недостиг. Холерна зараза е поразила над един милион души! От началото на спора са осъществени осемнайсет хиляди саудитски бомбардировки! Осемнайсет хиляди! Много от тях са ориентирани против цивилни цели: лечебни заведения, учебни рейсове, сватби, жилищни комплекси. Невинните жертви са хиляди. Изселените са милиони. Разрухата е безспорна и постапокалиптична. Няма страна. Няма стопанска система. Няма инфраструктура. Няма вода. Няма храна. Няма медикаменти.
Може да приказваме до безспир за спора в Йемен. За античните вендети, втъкани в тази част на света. За хутите, шиитите и сунитите. За геополитическите ползи на най-могъщите страни в света. За това по какъв начин Арабската пролет се трансформира в неконтролируем, гибелен пъкъл и безумно преселение на народите. Истината е, че в тази кървава пиеса всяко участващо лице е основен негативен воин. Не знам дали мирът в Йемен е вероятен, само че това, което знам сигурно, е, че има големи промишлености и сили, за които равновесието и спокойствието значат едно-единствено нещо – загуба на пари. На девети август учебен рейс в Йемен бе взривен с ракета. Загинаха четиресет деца сред шест и единайсет години. Сред димящите остатъци бе открит откъслек от оръжието. Оказа се бомба с лазерно ориентиране „ ГБУ-12 Пейвуей II “, продадена със забележителна облага на единствената страна в света, носеща името на ръководещото я семейство. Cъщата страна която реже на части неуместната истина и неуместните публицисти и която сега е покупател номер едно на оръжия от Съединените Щати и Англия. Ракетата е създадена от „ Локхийд Мартин “ наоколо до мястото, от което пиша тази публикация. Средствата за производството ѝ са обезпечени посредством договор с Пентагона. Бюджетът на Пентагона се крепи върху парите, събирани всяка година от 100 двайсет и два милиона данъкоплатци. Аз съм един от тях. Може би по тази причина не мога да заспя. А и не би трябвало. Жестоките варварщини постоянно се крепят върху безразличието на елементарния човек. Всички кукловоди щяха да бъдат безработни, в случай че нямаха марионетки.
Знаете ли какво желае да ни каже без нито една дума дребното, унищожено от апетит момиче от фотографията? Да надраснем предразсъдъците си най-малко за малко и да се опитаме да премахнем границите. Не държавните граници – тях стана ясно, че не сме дораснали като цивилизация да премахнем най-малко още хиляда години. Не – другите, невидимите граници: дробните черти, които теглим с такава подготвеност сред себе си и другите. С които се разделяме на числителни и знаменателни, на ние и вие, на имащи и нямащи, на просветени и непросветени, на бели, сини, червени, зелени и какви ли още не.
А в действителност сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в България, и в Йемен, и в Камчатка. С фантазии, желания и деца, за които сме подготвени на всичко. Това, което остава, откакто бъдат отстранени границите, е безгранична човечност. За нея си заслужава да се живее. Тази дребна фотография трие граници. Тя обиколи света, раздруса милиони хора, сплоти ги и ги накара да излязат от летаргията и да потърсят метод да оказват помощ на бедстващите в Йемен било с дарения, било с думи или дейности. Има доста хора на този свят, които колекционират фотоси, само че тази фотография е особена, тъй като се оказа, че тя колекционира хора.
Малката Амал в никакъв случай няма да стане на осем. Тя си отиде от този свят единствено седмица откакто бе направена фотографията. Просто е изтляла тихичко и е издъхнала в ръцете на ридаещите си родители.
Ние бродим по този свят към този момент хиляди години. Кланяме се покорно на боговете си, само че сякаш забравяме да се преклоним пред най-голямото провидение – ето това нежно момиченце, застинало на фотографията. То ще остане вечно на седем. Завинаги надделяло със седмица личната си гибел. Страданието му е тихият шепот във всеки от нас, който ни припомня, че божественото начало се крие в избора, възложен пред всички ни. Избор, все по-често подценяван от цивилизацията в интерес на разрухата.
След броени часове ще се съберем с хората, които обичаме, с цел да отпразнуваме рождения ден на най-известния емигрант в историята на човечеството. Какво ли би споделил той самият за фотографията на Амал? Нямам визия, несъмнено, само че ми се желае да имам вяра, че би изрекъл следното:
„ Не гледайте тази фотография. Не я гледайте – вижте я! ВИЖТЕ Я! Чуйте мълчанието и. Осмислете посланието ѝ. Усетете тъгата ѝ. Не ѝ позволявайте в никакъв случай да се изплъзне от паметта ви. Нима не разбирате – всяко умиращо дете е вашата „ Пиета “. Има грехове, които могат да бъдат изкупени само от вас самите. И в случай че желаете в действителност да оцелеете, ще би трябвало някой ден да позволите на това момиче да възкръсне в сърцето ви и да остане там вечно. “
Да, правилно е – създадохме шедьоврите на Ренесанса. Построихме канал сред два океана. Синтезирахме антибиотици. Изпратихме човек в Космоса. Изплетохме осведомителна мрежа, покриваща целия свят. Издигнахме постройка, висока един километър. Но не смятате ли, че всичко това някак губи значение, тъй като някъде по пътя си сгрешихме и позволихме на самата вяра да остане без храна.
Тайлър натисна копчето на апарата си тук, в нищожен хигиеничен възел в прашното населено място Аслам, тъкмо преди два месеца. Невръстното момиче, което попадна в обектива му, бе едно от милионите страдащи деца, станали жертва на най-голямата филантропична рецесия в света. Семейството ѝ бе избягало от дребния си дом в Саада, прогонено от варварските бомбардировки на саудитските военновъздушни сили. От три години Амал и родителите ѝ бяха бежанци в личната си страна и живееха в жестока бедност в лагер, подложени на редовно недохранване, заболявания и жадност. Домът им е изработен от плява, глина и пластмасови боклуци.
Оставено без храна, тялото се обръща против себе си. В търсене на въглехидрати, мазнини и аминокиселини човешкият организъм стартира да разгражда личните си мускули и тъкани, да изключва една по една системите си... да се стопява. И тялото, и желанието на душата да остане в него стартират да се изплъзват постепенно и мъчително в нищото. Амал очевидно не беше яла храна от доста, доста от дълго време.
Снимката ѝ не ми дава покой към този момент няколко седмици. Будя се по няколко пъти нощем с настойчивия облик на момичето, витаещ и дращещ в пространството сред клепачите ми и съня.
Фонът на фотографията е черен болничен матрак, който основава чувството, че детето е увиснало в някакъв леден, беззвезден космос. Контрастът сред лицето на момичето и неговото тяло е фрапантен. Амал не гледа в обектива, а настрана и надолу. Лицето ѝ e толкоз красиво. С гальовен профил и спускащи се към него ручеи от кестеняви къдрици. Такова, каквото би трябвало да бъде лицето на всяко седемгодишно дете. Но тялото ѝ... тялото ѝ е опустошено от пагубен апетит и е ясно, че животът, който мъждука измежду руините му, може да угасне във всеки един миг. Кожата ѝ като че ли е нанесена като тъничък пласт багра с четка непосредствено върху изпъкналите ѝ ребра. Вените са синкави линии под полупрозрачен пергамент. Лявата ѝ ръка се е вкопчила в последните останки от плът над гърдите и я дърпа към себе си, като че ли желае да я задържи най-малко още малко, преди и тя да е отпътувала в небитието. Върху палеца на дясната ѝ ръка е кацналo насекомо, само че момичето няма мощ да гo прогони. Детето към този момент го няма в погледа ѝ. Очите ѝ не питат. Не приказват. В тях няма искра. Няма даже болежка. Само тиха горест и примирителност... и смазващо душата чувство за беззащитност.
В последно време сме почнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани шпации. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят резистентност. Смисълът на това, което се случва към нас, става все по-хлъзгав. Истината сменя притежателя си според от ехтене камерата, в която е попаднала. Дори обективната реалност като че ли е намерила метод да бъде субективна. Сигурно по тази причина все по-често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, записваме, без да осмисляме, отминаваме, без да усещаме.
Не е ли забавно, че през днешния ден, в епохата на видеото, мултимедиите и цифровата последователност, фотографията освен че не изчезва, само че продължава да уголемява въздействието си. Може би това е по този начин, тъй като в своята устойчивост една стойностна фотография ни принуждава най-малко за малко и ние да останем неподвижни. Да забавим ход. Да се взрем в нея. Да надникнем в ъгълчетата и свивките ѝ. Да я разберем. Да осъзнаем смисъла на момента, уловен върху нея, на инат на неуловимата натура на времето. Тайлър Хикс направи фотография, от която боли. От която човек не може да заспи. Според мен това е нейната задача и тъкмо това я прави скъпа. През последните три години повече от осемдесет хиляди деца в Йемен са умрели от апетит! Днес – в XXI век! Четиринайсет милиона души живеят в нечовечен недостиг. Холерна зараза е поразила над един милион души! От началото на спора са осъществени осемнайсет хиляди саудитски бомбардировки! Осемнайсет хиляди! Много от тях са ориентирани против цивилни цели: лечебни заведения, учебни рейсове, сватби, жилищни комплекси. Невинните жертви са хиляди. Изселените са милиони. Разрухата е безспорна и постапокалиптична. Няма страна. Няма стопанска система. Няма инфраструктура. Няма вода. Няма храна. Няма медикаменти.
Може да приказваме до безспир за спора в Йемен. За античните вендети, втъкани в тази част на света. За хутите, шиитите и сунитите. За геополитическите ползи на най-могъщите страни в света. За това по какъв начин Арабската пролет се трансформира в неконтролируем, гибелен пъкъл и безумно преселение на народите. Истината е, че в тази кървава пиеса всяко участващо лице е основен негативен воин. Не знам дали мирът в Йемен е вероятен, само че това, което знам сигурно, е, че има големи промишлености и сили, за които равновесието и спокойствието значат едно-единствено нещо – загуба на пари. На девети август учебен рейс в Йемен бе взривен с ракета. Загинаха четиресет деца сред шест и единайсет години. Сред димящите остатъци бе открит откъслек от оръжието. Оказа се бомба с лазерно ориентиране „ ГБУ-12 Пейвуей II “, продадена със забележителна облага на единствената страна в света, носеща името на ръководещото я семейство. Cъщата страна която реже на части неуместната истина и неуместните публицисти и която сега е покупател номер едно на оръжия от Съединените Щати и Англия. Ракетата е създадена от „ Локхийд Мартин “ наоколо до мястото, от което пиша тази публикация. Средствата за производството ѝ са обезпечени посредством договор с Пентагона. Бюджетът на Пентагона се крепи върху парите, събирани всяка година от 100 двайсет и два милиона данъкоплатци. Аз съм един от тях. Може би по тази причина не мога да заспя. А и не би трябвало. Жестоките варварщини постоянно се крепят върху безразличието на елементарния човек. Всички кукловоди щяха да бъдат безработни, в случай че нямаха марионетки.
Знаете ли какво желае да ни каже без нито една дума дребното, унищожено от апетит момиче от фотографията? Да надраснем предразсъдъците си най-малко за малко и да се опитаме да премахнем границите. Не държавните граници – тях стана ясно, че не сме дораснали като цивилизация да премахнем най-малко още хиляда години. Не – другите, невидимите граници: дробните черти, които теглим с такава подготвеност сред себе си и другите. С които се разделяме на числителни и знаменателни, на ние и вие, на имащи и нямащи, на просветени и непросветени, на бели, сини, червени, зелени и какви ли още не.
А в действителност сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в България, и в Йемен, и в Камчатка. С фантазии, желания и деца, за които сме подготвени на всичко. Това, което остава, откакто бъдат отстранени границите, е безгранична човечност. За нея си заслужава да се живее. Тази дребна фотография трие граници. Тя обиколи света, раздруса милиони хора, сплоти ги и ги накара да излязат от летаргията и да потърсят метод да оказват помощ на бедстващите в Йемен било с дарения, било с думи или дейности. Има доста хора на този свят, които колекционират фотоси, само че тази фотография е особена, тъй като се оказа, че тя колекционира хора.
Малката Амал в никакъв случай няма да стане на осем. Тя си отиде от този свят единствено седмица откакто бе направена фотографията. Просто е изтляла тихичко и е издъхнала в ръцете на ридаещите си родители.
Ние бродим по този свят към този момент хиляди години. Кланяме се покорно на боговете си, само че сякаш забравяме да се преклоним пред най-голямото провидение – ето това нежно момиченце, застинало на фотографията. То ще остане вечно на седем. Завинаги надделяло със седмица личната си гибел. Страданието му е тихият шепот във всеки от нас, който ни припомня, че божественото начало се крие в избора, възложен пред всички ни. Избор, все по-често подценяван от цивилизацията в интерес на разрухата.
След броени часове ще се съберем с хората, които обичаме, с цел да отпразнуваме рождения ден на най-известния емигрант в историята на човечеството. Какво ли би споделил той самият за фотографията на Амал? Нямам визия, несъмнено, само че ми се желае да имам вяра, че би изрекъл следното:
„ Не гледайте тази фотография. Не я гледайте – вижте я! ВИЖТЕ Я! Чуйте мълчанието и. Осмислете посланието ѝ. Усетете тъгата ѝ. Не ѝ позволявайте в никакъв случай да се изплъзне от паметта ви. Нима не разбирате – всяко умиращо дете е вашата „ Пиета “. Има грехове, които могат да бъдат изкупени само от вас самите. И в случай че желаете в действителност да оцелеете, ще би трябвало някой ден да позволите на това момиче да възкръсне в сърцето ви и да остане там вечно. “
Да, правилно е – създадохме шедьоврите на Ренесанса. Построихме канал сред два океана. Синтезирахме антибиотици. Изпратихме човек в Космоса. Изплетохме осведомителна мрежа, покриваща целия свят. Издигнахме постройка, висока един километър. Но не смятате ли, че всичко това някак губи значение, тъй като някъде по пътя си сгрешихме и позволихме на самата вяра да остане без храна.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ