Майка ми живее в Кипър, а най-добрата ми приятелка във

Майка ми живее в Кипър, а най-хубавата ми другарка във Англия. Правя това конкретизиране, с цел да стане ясно на драгия четец, че съм висяла, чела, пила кафета и галони вода по летищата. Много пъти.
Когато някой непосредствен си идва вкъщи в никакъв случай не ти пука за останалите хора на терминала. Качваш се на кола или такси и отпрашваш, без да обръщаш внимание на никого. Но когато изпращаш багаж (респективно очакваш подобен, тъй като ние, българите, не имаме вяра на пощите или на куриерските фирми), или посрещаш прочут на твой прочут, с цел да направиш услуга или чакаш закъсняващ полет, в случай че единствено мъничко се заслушаш в шума в близост се открояват повтарящи се думи, фрази, даже цели диалози.

Любимият ми летящ вид хора са тези, които се връщат от цивилизацията (САЩ, Англия, Холандия, Швеция, Белгия, Германия и т.н.).
Те се разграничават по класа от тези, които се връщат от Гърция, Кипър, Италия, Румъния или с една дума от не-цивилизацията.
Независимо от сполучливия си житейски път, който се показва в това, че са стигнали до по този начин бленувания „ Запад “, те се возят в рейса или в метрото.
Да, возят се в градския превоз, да, тъкмо като нас. И там описват историята си…

Първа опорна точка от историята:
И там има черни. Ами миришат си в метрото, миришат си, но не колкото нашите роми! – Да, в действителност го чух през днешния ден на връщане от Терминал 1 в рейс 84. Видите ли госпожицата живяла няколко години в „ Бронкс “. И там миришело… само че не на роми.
Второ:
Ние vs. Вие. Тези хора нямат никакво възприятие за принадлежност. Те ту са от нашите, ту са от вашите. Ако е комфортно, и то единствено в няколко натрапващо повтарящи се фрази от вида на „ Е, да, но въпреки всичко не могат да вършат като нашата лютеница. ” или „ Друго си е то нашата природа ”.

В тези случаи е забъркана една друга България. Онази от детството, която има усет на филии с домашна лютеница и натрошено сирене и мирише на розово масло. Носталгията се отнася за една към този момент изчезнала страна, за едно завършило от дълго време детство. В множеството фрази принадлежността е оттатък и постоянно е съпроводена от „ там “. Пример: „ На нас там пътищата ни са къде-къде ”; „ Ние там всичко си имаме. Нищо не ни липсва ”; ”Ние там пътуваме доста дълго до работа, само че другояче всичко е тъкмо ”.

Трето:

ЧетА или четЪ. Всички споделят какъв брой доста четат на запад. Ама доста. Едва ли не непрекъснато. На моменти наподобява като че ли се пробват да ни убедят, че ние сме виждали книги единствено в кенефа и не ги употребяваме по предопределение. Но не звучат безапелационно в изречението: „ Аз там в действителност много четА, ами да. И в метрото четЪ, и, като цяло доста си четЪ, само че те там всички четАт. ”. Отново същински случай от рейс 84 някъде по Цариградско.

Хайде в този момент някой да ми каже от многото четене ли се не помни по какъв начин се произнася думата или в никакъв случай не са били наясно?!?

Четвърто:

Диалект мой мил. Мдааа…Всички те още си „ мякат “ и „ ъ-кат “. Точно като нас. Знаем, че постоянно можем да отличим сливналия от търновлия, както в никакъв случай не можем да сбъркаме някой от Ямбол с врачанин. Само дето завърналите се ги е позор. И по тази причина диалектът е съпроводен от чуждици, произнесени по най-извратения вероятен метод, като че ли са лапнали не парещ картоф, а нечий…извинете, нечия ръка до лакътя. Чуждиците постоянно са считани за комплицирани от произнасящите ги, като „ air-conditioning “. Транскрипция на това, което чух през днешния ден мъчно мога да приведа като образец, макар общо 12-те години проучване на британски, само че ви провокирам да захапете коркова запушалка и да опитате да набутате всички гласни в българския език всред съгласните в „ air-conditioning “.

Ето, към този момент сте западноевропеец. Не забравяйте да наблегнете, че сте не запомнили думата на български…иначе Кичка Бодурова може да ви се разсърди!

Пето:

Културата, музеите и всичко това, което в България го няма.

Наистина изкуството на моменти е извратено, необичайно, нестойностно в наши дни. Но запомнете! Взимането на листовка за галерия в Лувъра, не е посещаването му. Гледането на филмов откъс за театрална режисура не е същото като да си купиш билет…и да видиш постановката. Кой и за какво убеди българите в чужбина, че е похвално да приказваш за изкуство, без да го разбираш?!?

Шесто:

Облеклото. В случая преглеждаме в частност дамите. Те летят с един звук грим и най-новите си облекла. Обуват си ленен панталон, макар че в България е ноември, а те би трябвало да сменят още пет превоза, с цел да стигнат някак до Силистра. Или пътуват с чисто нов бял костюм. За тези, които не го знаят – това НЕ СА облекла за път. Но несъмнено показват нещо…може би обществено положение…може би нещо друго…

Седмо:

Парите. Тук към този момент се приказва за долари и евра, тук става въпрос за „ валута “, както през 90-те. Говори се толкоз свободно, тъй като в „ чужбината “ всички ги имат. По доста. Даже оставам с усещането, че в този куфар, под двата шоколада, има единствено пачки с пари. Всъщност се приказва толкоз доста, тъй като тези, които си идват желаят да ни потвърдят, че са по-добре от нас. Ние, които мизерстваме тук и нямаме, и те, които мизерстват там, НО имат.

Осмо:

Крайниците. Жените са постоянно със затворени обувки, тъй като ги болят краката. Или са брали ягоди по през целия ден, или са висяли на каса в последните пет години, по дванайсет часа дневно (защото „ западняците “ работят на осем часа и някой различен би трябвало да им държи супермаркетите отворени), заводи, мандри, полета, вериги за бързо хранене…Никакво значение. Българските дами ги болят краката. Ръцете им имат маникюр. Току що е изработен, неясно розов, ярко кафяво, нещо, което не се набива на очи, само че скрива напуканите и начупени нокти. Защото българките, които си идват от Париж се срамят. Срамуват се от нас, другите българки, които също сме с напукани нокти и заболели крайници.

Срамуват се, тъй като са си тръгнали, а ние се срамим тъй като сме останали. И по този начин никой не е „ Ние “, „ Вие “ или „ Аз “.

Автор: Диана Василева

Инфо: Лентата