Маргарита ПЕТКОВА е родена на 21 февруари в София. Завършила

Маргарита ПЕТКОВА е родена на 21 февруари в София. Завършила е Българска лингвистика във Великотърновския университет. Повече от 10 са литературните награди, с които е удостоявана през годините, измежду които " Южна пролет ", " Димчо Дебелянов ", " Евтим Евтимов " и други Авторка на над 20 стихосбирки. По нейни стихотворения са основани редица известни песни, като " Болката отляво ", " Само за дами ", " Иване, Иване ", " Бог се роди, Коледо ", " Нова година " и други Творбите й са преведени на всички европейски езици. Член е на Съюза на българските писатели.
Неотдавна поетесата издаде две нови книги: " Белите ми нощи " и " Още бели нощи ", от които ви предлагаме стихотворения.

Любовта е световен климат

и беше топло, и беше студено
адска горещина и мраз на кутийки
беше всякакво (времето навън)
и в никакъв случай никакво (вътре в нас)
ти палеше камината или включваше климатика
загръщаше ме с родопското одеяло
или взимахме леден душ дружно
когато беше тъмно измежду бял ден светваше лампите
и в очите ти се отразяваха пламъчетата на алените свещи
и в снегопада по стъклото рисуваше слънца и маргаритки
и споделяше - виж по какъв начин снежинките разцъфват маргаритено
любовта няма сезон и няма климат дребната
тя си е просто обич - която никои други не могат да имат...

и аз зная че е такава само че ми е хубаво да го казваш
да ми шепнеш в ухото обичам те
или да ми го крещиш от вратата щом се прибираш
да го пишеш на плочките в банята с червилото ми -
когато е топло и когато е мразовито
когато вали и когато прежуря слънцето
няма значение тъй като сме дружно
и можем да си избираме какъв брой къси да бъдат дните
и какъв брой дълги да са ни нощите...

едно жълто листо е залепнало нощес върху сандалите ми
а розовият зюмбюл разклати на разсъмване камбанките си

Сиянието (ми)

той си има доста усмивки за другите мотиви:
нищожна за похвали на неугледни женици
снизходителна за напразни напъни на почитателки
бегла за вписване на внимание
необятна за среща с другари
иронична за неразбиращите от подигравка
съпричастна за съответни диалози
загадъчна когато набира скрито номера ми
изкусителна при мисълта за тази вечер
стаена когато ми загатват пред него името

с мен не се усмихва - сияе и е ослепително

Тайнството (ни)

секрети сме секрети сме какъв брой пък да сме секрети
като бог ни гледа даже когато не допускаме
когато забравяме даже когато
аз шептя неумишлено господи...
даже когато шептиш боже ще ме побъркаш
даже когато с крайчеца на окото
скришом ловиш моя взор от авансцената
даже когато насън те прегръщам а ти се будиш
и ме прегръщаш още по-силно сякаш насън
пъклен секрети сме толкоз секрети
че на бог всичко е ясно
и се усмихва по какъв начин е направил по този начин
та най-тайното да е очевидно единствено за него
с цел да го пази от уроки

Оазисът

друга е тази обич напълно друга е
не е като при естествените хора ясна и сигурна
опустошителна е във всеки собствен момент опустошава
всичко което не е обвързвано с нея
околния свят разните хора и идеали
улиците по които не минаваме стаите
в които няма да влезем в никакъв случай
кафенетата и заведенията за хранене
магазините от които не пазарим
такситата от компании които не употребяваме
небето което не влиза в прозорците ни
филмите които не гледаме дружно
и книгите които той не ми чете на глас нощем
друга е тази обич само че е обич като слънце
която трансформира в пустиня всичко дето не е наше
не осветява за непознатите погледи нас във нея
а светът не схваща че съществува
с помощта на водата в оазиса ни

тъй като друга е тази обич - нашата

Така се пишат приказки

В слънчевия сплит ме удря
тази нощ луната.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - гони вятъра.

Просто приказката остаряла
претърпя редакция.
Сред завивките - кошмари.
Любовта - в инфлация.

Скърцат клони неразлистени.
Облаци се ронят.
А на пода - празни блистери
от щастливи мемоари.

По стъклата лепне слюда -
люспици от злато.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - спи в обятията ми.  

Само за дами

Този свят не по женски шаблон е изработен,
само че на нашите женски ръце лежи.
Всеки ден го кроиме и прекрояваме -
сякаш, по-малко да ни тежи.
Вече нямаме право да бъдем слаби -
мъжки девойки сме, а не дами.
Сред насъщните грижи за децата и хляба
към този момент никой от дълго време не ни смъква звезди.
И нагърбили двеста задания не лесни,
зад зъбите си стискаме своя женски митинг,
а мъжете в трамвая се крият зад вестници,
зад списания " Наш дом " и " Жената през днешния ден ".
На земята от дълго време сме стъпили крепко -
на ръце не ни носят, не целуват ръка.
Даже своите рицари не един път утешаваме
върху нежните си, сякаш, рамена.
И си пъдим сълзите, и се вършим на мощни,
само че не знаем дали не бъркаме,
че зад мъжки специалности все се мъчим да скрием
своите женски слаби души.