Родих се да живея в бури ~ Мара БЕЛЧЕВА
Мара Белчева е родена на 8.09.1868 година в град Севлиево. Завършва гимназия в Търново и висшия девически „ Institut Frohlein ” във Виена. Учи литература в университета в Женева през 1897-1901 година Печата стихове от 1910 година в сп. „ Мисъл ” - „ Без звук листата капят ” и „ На синура на през вчерашния ден и на през днешния ден ”. Учителства в Русе и София. Омъжва се за Христо Белчев (1886), а след убийството му като министър в държавното управление на Стамболов (1891) следва лингвистика във Виена. Спътница на поета Пенчо Славейков от 1903 година до гибелта му. Милосърдна сестра през Балканските войни и Първата международна война. Сътрудничи на сп. „ Златорог ” от започването му (1920). Превежда „ Тъй рече Заратустра ” (1904-1906) на Ницше, „ Потъналата камбана ” (1922) на Хауптман и други Автор на три поетични книги: „ На прага стъпки ” (1918, Лайпциг), „ Сонети ” (1925) и „ Избрани песни ” (1931), както и на „ Пенчо Славейков. Бегли мемоари ” (1923). Редактира „ Избрани съчинения ” на Пенчо Славейков (1923). Умира на 16.03.1937 година в София.
(1868 ~ 1937)
РОДИХ съдебна експертиза ДА ЖИВЕЯ В БУРИ
Родих се да пребивавам в стихии -
само че ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„ Чуй, тихий извор е бездънен! ”
ми сподели той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и рев и смях.
В СЕЛО
Синя, бяла бродерия
нарисувала лехата.
Насред село, край реката,
славей пее и се крие
в люляка около оплитам.
Менци носи бяла Рада
със запретнати ръкави.
Пес със псе в праха се дави -
ей задава се и стадо
в златото на вечерта.
Вратните се вред разтварят, -
чорлави деца и боси,
всяко си коматя носи. -
Ратаи и господари
срещат пъстрите стада.
Сенки слизат ароматни,
нашироко разпрострени,
в нивите благословени
и измежду облаците златни
ей усмихва се нощта.
(в. „ Литературен глас ”, 24.02.1929 г.)
…
Тук е безшумно. Седни да починем
На кипарисите сънни в дъхът.
Скоро на другия бряг ние ще минем:
Тъй благоуханен е тука часът.
Той е обрал на цветята фантазиите -
Сякаш с тях ще посрещне нощта:
Ето наднича тя веч от скалите, -
Дивната нощ ще ни грей обичта.
…
Една след друга новини идат:
На наслада и любов вести;
И виждам аз през твоите очи
живота там под южното небе
и дивните незнайни мен картини…
За тях и мен купней сърдцето
и да ме радва така, що тебе радва
и непознат ми е дъхът на есента,
на север тук, гората, що злати
и кити тъмните ели с елмази.
През думите на твойта любов
що в мене сепват тишината
и предишните възкресяват дни,
аз чувам единствено твоите очи,
по какъв начин дивно ми приказват за живота.
…
ПРЕД ОГНИЩЕТО
В снега вън гаснат стъпките вечерни.
В огнището ни огънят пращи
и мята по стените сенки черни.
От пламъка облян, до мене ти.
И взор в погледа пламнал премята
жарът и пепелта на насладата.
Преплитат си език в език сърцата, -
гори във нас - топи се цялостен света.
(в. „ Литературен глас ”, 27.12.1930 г.)
…
ПОД СТРЯХА
Вали, трещи. Небето огнен меч
на две разсече! „ Татко ви - надалеч,
молете се, деца! ” Ний - на колени
пред Богородичка, ръце съединени.
Пак затрещя! Кандилото трепти.
„ Света Богродичке, и ти свети
Христе, пазете ни, върнете татка! ”
И все по-близо, близо веч се святка…
Небето като че ли хищник изрева!
Веднага в маминия скут глава
превихме, тя простря над нас ръце си.
Затоплени, ей сънливост ни унесе…
И - скачам аз от сън… че ми се стори,
вратата блъсна баща и отвори.
(сп. „ Златорог ”, година 2, кн. 10, 1921 г.)
Източник: Литературен свят
Снимка: bg.wikipedia.org
