Коя е страната с най-много бункери на глава от населението – приятелско намигване от Енвер Ходжа
Малко след края на Втората Световна война, когато Съветският съюз стартира прогресивна урбанизация в цяла Източна Европа, най-вероятно мнозина не са подозирали какъв брой тъкмо панелни жилищни здания могат да бъдат основани, освен това с много впечатляваща скорост. Чрез съкращаването на пространството, само че увеличението на масата в една жилищна постройка, можем да открием, че това инженерно и архитектурно решение ще промени живота на мнозина. Но в случай че постройките са никнели като гъби, би трябвало да напомним и за една още по-впечатляваща инфраструктура на подземните градове.
Не е загадка за никого, че в центъра на Полша ще открием цяла мрежа от бункери, готова за властта, която да откри леговище и да продължи ръководството при възможна война. Подобни практики не са пропуснати и в България, въпреки всичко можем да забележим много забавни места тъкмо под Южния парк, както и в централните елементи на столицата. Пловдив и Стара Загора също се радват на сходни подземни точки. На прага на Студената война, както и под въздействието на голямата Сталинска параноя за нахлуване от запад, можем да чуем именити истории за въздушни набези, паники, укрития и каквото още може да се сетите. Строенето на бункери и непрекъснатия боязън от нахлуване, това са съществени точки, на които всеки водач обръща внимание. Никой обаче не може да победи параноята на Енвер Ходжа.
Снимка: By Forrásjelölés Hasonló, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7139686
Той не просто строи бункери, той основава подземна страна. През 70-те години на предишния век, Енвер влага съществени старания в дребни и огромни бункери, в открити и закрити такива, както и в известни и не толкоз известни. Този тип отбрани са толкоз доста и толкоз разнородни, че през днешния ден умерено може да се настани голям % от популацията, откакто по този начин и не се употребяват. Албанците влагат всички вероятни средства, с цел да изливат бетонни бункери и да бъдат готови за възможна инвазия. Ако такава се случи, те ще имат нужната защита и ще се борят до последно за отбраната на позициите. Конструкцията на бетонните замъци даже ще разреши спокойното опазване освен на елита, само че и на елементарния албански жител.
Подготвената войска пък можела да задържи даже и най-свирепия съперник. Какво се случило? Нито един от храбрите проекти на Енвер не се случил. Защо? Просто никой не нападнал Албания. Това обаче не значи, че дълго време албанците не са тичали под строй в бункера, провеждайки тренировки в знайни и незнайни часове на денонощието. Освен това непрекъснато им се повтаряло да бъдат деликатни, да наблюдават придвижването на съперника, да оповестяват за всичко подозрително – последното не се случвало в бункерите, информация се приемала и околните ръководства. Албанските поданици не просто били подготвени да намерят отбрана в бункерите, същите структури щели да се трансфорат в съвършената платформа за воденето на партизанска война. Мотото на Ходжа било: „ Винаги подготвен! “.
Излишно е да заявяваме какъв брой квадратни метра от даден бункер се поставят приблизително на днешния албанец, само че би трябвало да признаем, че архитектурното знамение може да бъде видяно и до през днешния ден. Дори жителите на страната трябвало да минават годишно военно образование. В очакване на огромния зложелател, мнозина пропуснали да видят с какво се занимава великия водач. Пропагандата работила напълно в негова изгода. По-важното обаче било, че даже самите инженери не знаели какво се случва. Енвер Ходжа постоянно сменял позициите им и ограничавал разпространяването на информация до безспорен най-малко. Практически никой не можел да каже какво тъкмо се строи и каква цялата тази скица.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1122610
До през днешния ден никой не може да подсигурява какъв брой тъкмо бункера има, само че спекулациите се въртят към 175 000 до съвсем 750 000 бункера. За осъществяването на тази полуда, тъй като няма по какъв начин да я маркираме като нещо по-различно, дано обърнем внимание на главните обстоятелства. Всяка една фабрика работила по 24 часа в денонощието, с цел да достави нужните материали. Някои бункери са създадени по този начин, че безусловно да се пренесат частите им и да се сглобят на място. Понеже липсват коли и по-сериозна техника, множеството впрягали човешката мощ до дадена зона. Някои обаче са доставени с хеликоптер, което най-малко е добра вест. По-важното е, че количеството бункери, което ще открием, квалифицирано да издържи на атомна бомба, е повече от впечатляващо.
Албанците употребявали към три пъти повече цимент, в сравнение с французите употребяват, когато проектирали защитната линия „ Мажино “, основана малко пред Втората Световна война. Имайки поради, че същата е с дължина от към 400 километра, можем да се зачудим за какво е належащо всичко това. Първите проблеми пристигнали с обстоятелството, че специалистите забелязали по какъв начин един бункер коства колкото най-малко два на запад, втората огромна детайлност е, че основаните били толкоз неуместни за бойците, че те самите отказвали даже да проведат ученията си вътре. Оставяйки встрани тези дребни обстоятелства, проектът на Енвер да сътвори една голяма албанска цитадела, продължавал с цялостна мощ.
Другата огромна задача на Албания е да покаже своето необикновено техническо и военно предимство. във време, в което страната не е чак толкоз подвластна политически от нито една друга, можем да се зачудим съществено какво тъкмо се е объркало, само че до момента в който има кой да заплаща бункерите, обстановката продължава да се развива. Когато страната скъсва всички връзки със Съюз на съветските социалистически републики, Югославия и даже Китай, никой към този момент не ѝ обръща толкоз внимание. Все отново никой от западните сили не желае да насочи вниманието си в страната-бункер, никой от източните съседи също не обръща толкоз внимание. Резултатът е, че по време на Студената война, тази страна играе своя лична роля в собствен личен театър.
Мнозина считат, че бункерите трябвало да вдъхнат доверие на обществото, само че вместо това, мнозина виждали неналичието на някаква логичност в основаването им, те просто не били годни за приложимост. Ако в миналото пътувате в Албания и желаете да видите структурите, предлагаме да обърнете внимание на подземния град Кукъс. Всеки бункер там е обвързван с различен, образувайки цялостен град. Присъстват огромни стаи, команден център, спално поделение и още доста други. Проектиран е да събере към 10 000 души на едно място и да ги изхрани за половин година. По време на режима, извършените тренировки са толкоз доста, че при паника, градът можел да заеме бойни и защитни позиции, приказваме за целият град, освен това в границите на 7 минути. Понеже защитните системи са големи, само че никой няма информация, множеството поданици по този начин и не разбрали какъв брой огромен е този план.
Гостите нямат право да се движат свободно, а заемат позициите и чакат нови нареждания. Ако се чудите по кое време завършва огромната полуда – 1985 година Тогава Енвер Ходжа умира и оставя Албания в бункера. Около 5 години по-късно и Съюз на съветските социалистически републики пада, оставяйки единствено лудостта на един човек и хилядите бункери. Днешните творения на изкуството остават за приложимост само като хамбари. В някои планински райони, мнозина ги употребяват единствено и само за прибиране на добитък. Много бункери се трансформират и в подслон за небогати и изоставени сираци.
Не са малко и случаите, в които бункерът става очевидец на любовта и зачеването на първата рожба. Някои бункери са превърнати в музей и разрешават на посетителите да видят по какъв начин Албания е била готова за великата гражданска война. Други сгради са превърнати в нощни клубове и кафенета. С оглед на това, когато се вдигнат рестриктивните мерки, можете да видите от първо лице количеството бетон, което трябвало да се трансформира в особено средство за протекция на всеки жител.
