Мъдростта на Изтока в една приказка за силата на светлината,

Мъдростта на Изтока в една приказка за силата на светлината, разказана от известния съветски публицист и доктор Викентий Викентиевич Вересаев (1867-1945).

(1867 ~ 1945)

Звездата

Това се случи в остарели времена, в отдалечен и неизвестен край. По тези места царяла безконечна черна нощ. Мъгли на разтление се вдигали над заблатената земя и се носили във въздуха. Хората се раждали, растели, обичали и умирали във мокър мрак. Но от време на време диханието напразно разсейвало тежките изпарения над земята. Тогава хората виждали ярки звезди в далечното небе. Настъпвал повсеместен празник. Хората, които си стояли сами в тъмните, сходни на мазета жилища, излизали на открито и се събирали на площада, пеели химни към Небесния Отец, показвали звездите на своите деца и ги учили, че в устрема към тях се крие човешкото благополучие. Жреците се молели на звездите. Поетите възпявали звездите. Учените, които изучавали техния път, брой и големина, създали значимо изобретение – разбрало се, че те постепенно, само че непрестанно доближават земята. Преди 10 хиляди години - това показвали изцяло достоверните източници – с огромно изпитание е можело от половин разкрач да различиш усмивката на детско лице. А в този момент всеки я виждал от цели три. Нямало никакво подозрение, че след няколко милиона години ще засияят ярки огньове и на земята ще пристигна царството на безконечната лъчезарна светлина. Всички търпеливо чакали това блажено време и умирали с вярата за него. Дълго време по този начин минавал безшумно и безметежно животът на хората, топлен от кротката религия в далечните звезди.

Веднъж небесните звезди сияели изключително блестящо. Хората се тълпели на площада и в безмълвно страхопочитание въздигали душите си към безконечната светлина. Изведнъж от тълпата се раздал глас:

– Братя! Колко е ярко и прелестно там във високите небесни равнини! А при нас тук е влажно и тъмно! Измъчва се душата ми, безжизнена е тя, без воля във безконечния мрак. Какво от туй, че след милион години животът на нашите потомци ще се озарява от неизчезващата светлина? Нам, нам е нужна тази светлина! Нужна ни е повече от храна, повече от майка и обичана! Кой знае – може би има път към звездите. Може би има метод да ги откъснем от небето и да ги донесем тук при нас, за наслада на цялата земя! Да вървим да търсим път, да вървим да намерим светлина за живота!

В цялото заседание царяло безмълвие. С спокоен шепот хората се питали един различен:

– Кой е този?

– Това е Адеил, необмислен и непослушен юноша.

Отново настъпила тишина. И тогава заговорил остарелия Тсур, преподавател на умните, величие на науката.

– Мой благи младежо! На всички ни е ясна твоя печален блян. Кой ли през живота си не е страдал от него? Но е невероятно да откъснеш звезда от небето. Накрай земята има единствено дълбоки дупки и пропасти, а зад тях – стръмни скали. И през тях няма път към звездите. Това приказва опитът и мъдростта.

И отвърнал Адеил:

– Не към вас, мъдреци, се обръщам аз. Вашият опит като завеса закрива очите ви, а вашата мъдрост ви заслепява. Вас приканвам аз, о, млади и смели и сърца, вас, които още не сте смазани от старческата мъдрост! – И зачакал отговор.

Едни отвърнали:

– Ще се радваме да дойдем. Но ние сме светлина и наслада за очите на родителите ни. Не можем да им причиним тъга.

Други споделили:

– С наслада ще дойдем. Но скоро започнахме да градим собствен личен дом и първо би трябвало да го довършим.

Трети се обадили:

– Привет на теб, Адеиле! Ще дойдем с теб!

И се вдигнали доста младежи и девойки. И тръгнали с Адеил. Потеглили в тъмната страшна далнина. И мракът ги погълнал.

Минало доста време. От тръгналите нямало никаква новина. Майките оплакали неразумно починалите си деца и животът поел постарому. Отново във влажния мрачен мрак се раждали, растели, обичали и умирали хора с тиха вяра, че след хиляди епохи на земята ще пристигна светлината.

Но не щеш ли един ден, над мрачния завършек на земята, небето се осветило едва от трепкаща светлина. Всички се събрали на площада и учудено се питали:

– Какво е това там?

С всеки час небето светлеело. Сини лъчи се плъзгали през мъглите, пронизвали облаците и потоци от светлина наводнили небесните равнини. Мрачните облаци уплашено се разнасяли на кълба, блъскали се и бягали в далнината. Все по-ярко и триумфално се разливали по небето лъчите. И боязън от небивала наслада минал по цялата земя.

Напрегнато се взрял в далечината остарелия сановник Сатзой. И рекъл замислено:

– Такава светлина може да идва единствено от безконечна небесна звезда.

Възразил му тогава Тсур, учителят на умните, величие на науката:

– Но по какъв начин би могла звезда да слезе на земята? Няма път от нас към звездите и няма път от звездите към нас.

А небето сияело от ден на ден и повече. Изведнъж на края на земята блеснала ослепително-ярка точка – Звезда! Звезда иде! И в бурна наслада се затичали хората отсреща. Ярки като ден, лъчите прогонвали пред себе си тежките мъгли на разтление. Разкъсани, разчорлени мъглите падали надолу. А лъчите ги разбивали, разкъсвали на части и ги пращали вдън земята. Осветила се, очистила се цялата земя. Хората видели какъв брой голяма е тя, по какъв начин волни са земните ширини и какъв брой доста техни братя живеят в близост. И в бурна наслада те тичали напред към светлината. По пътя безшумно вървял Адеил и високо държал в ръка за един лъч свалена от небето звезда. Той бил самичък.

Попитали го:

– Къде са другите?

С трепнещ глас той отвърнал:

– Всички починаха. Проправяха пътя към небето през изкопи и бездни. Постигна ги гибелта на смелите.

Ликуващи тълпи обкръжили звездоносеца. Девойки го обсипали с цветя. Гърмели възторжени крясъци:

– Слава на Адеил! Слава на носителя на светлината!

Той влезнал в града и се спрял на площада, а високо в ръка държал сияйната звезда. И целият град ликувал.

Минали дни. С неотслабваща мощ звездата сияела блестящо на площада, високо във вдигнатата ръка на Адеил. Но от дълго време не царяло в града радостно тържествуване. Хората ходели ядосани и мрачни, гледали надолу към земята и се стараели да не срещат погледите си. Когато се случвало да преминат през площада и виждали Адеил, очите им се разгаряли, мрачни и враждебни. Не се чувала ария. Не се чували молебствия. На мястото на разпръснатите от звездата смрадни мъгли, черна и тъмна завист се сгъстявала като незабележим покров над града. Сплъстявала се, растяла и се засилвала. Под нейния терор не можело да се живее. И ето, с зов се затичал към площада човек. Пламтели очите му, лицето било накриво от разтърсваща душата завист. В лудо буйство той изкрещял:

– Долу звездата! Долу лошотия звездоносец! Братя, белким всички вие не викате с моята уста: долу звездата, долу светлината, която ни лиши от живот и наслада! Всички живеехме спокойно в мрака и обичахме нашите благи обиталища и спокоен живот. И вижте какво се случи? Дойде светлината, и няма към този момент никаква наслада в нищо. Домовете ни са претъпкани с грозни купчини нечистотия. Листата на дърветата са бледи и мазни, като кожата от корема на жаба. Погледнете към земята - тя постоянно е покрита с кървава тиня. Откъде е тази кръв, кой знае? Но тя лепне по ръцете, нейната миризма ни преследва като ядем или спим, отравя и обезсилва нашите смирени молебствия към звездите. И на никое място няма избавление от дръзката всепроникваща светлина. Нахлува тя в нашите домове, и ето всички виждаме, че те са полепнали от мръсотии, тиня се е просмукала в стените, протекция е прозорците с вонящи купчини и се натрупа в ъглите. Повече не можем да целуваме нашите обичани, тъй като в светлината на Адеиловата звезда те наподобяват като жалки гробни червеи. Очите им са бледи като мокрици, меките им тела са покрити с петна и са плесенясали. И един различен не можем да се гледаме - не индивида виждаме, а оскверняване човешко. Неумолимата светлина осветява всяка наша загадка стъпка, всяко наше прикрито придвижване. Невъзможно е да се живее! Долу звездоносеца, да погубим светлината!

И подхванали останалите:

– Долу! Да живее мракът! Само тъга и проклинание носи на човек звездната светлина. Смърт на звездоносеца!

Развълнувала се тълпата и с гневен плач се стараела да се опияни и да заглуши своя смут от охулването на светлината. И тласнала се тя към Адеил. Но звездата греела с смъртоносен искра в ръцете на носителя и хората не посмели да се приближат до него.

– Братя, спрете! – внезапно се издигнал над тълпата гласът на остарелия сановник Сатзой. – Тежък грях слагате на душата си. Но и ти, сине мой – обърнал се той към Адеил – и ти стори не по-малък грях, когато смъкна звездата на земята. Наистина, великия Брама е споделил: Блажен е този, който се стреми към звездите. Но безразсъдните в своята мъдрост хора погрешно са разбрали словото на Всемирнопочитания: към звездите човек би трябвало да се стреми единствено с мисли, а на земята тъмнината е толкоз свещена, колкото светлината на небето. И ето тази истина ти презря със своя издигнат разум. Разкай се, сине мой, захвърли звездата и дано възцари още веднъж предходната мрачевина.

Усмихнал се Адеил.

– А не мислиш ли, че даже да захвърля звездата, мирът на земята няма да се върне, тъй като умря завинаги?

И с смут хората почувствали, че Адеил споделя истината, че предходният мир в никакъв случай повече няма да се възцари. Тогава пристъпил напред остарелият Тсур, учителят на умните, величие на науката.

– Безразсъдно постъпи ти, Адеиле, и в този момент самичък виждаш плодовете на своето безумство. Според законите на природата животът се развива постепенно. И постепенно доближават към живота ни далечните звезди. Тяхната светлина приижда поредно и последователно трансформира живота. Но ти не искаше да чакаш. На собствен риск откъсна звездата от небето и блестящо освети живота. Какво в действителност се случи? Ето го пред нас животът – мръсен, презрян и недъгав. Но белким ние и преди не се досещахме, че е подобен? И в действителност това ли беше задачата? Не е доста умно да се смъкват звезди от небето и да се осветява грозотата на живота. Не! Поеми в ръце сложната и черна работа да преустроиш живота. Тогава ще видиш леко ли се чисти насъбраната с епохи нечистотия, можеш ли да измиеш гадостите, даже и в цяло море от най-лъчезарна светлина. Каква детска неумелост! Какво недоумение на изискванията и законите на живота! И ето, вместо наслада ти донесе на земята тъга, вместо мир – война. Но даже в този момент ти можеш да бъдеш потребен за живота – разбий звездата, вземи от нея дребен пай и той ще освети живота толкоз, колкото е нужно за плодотворна и рационална работа.

И отвърнал Адеил:

– Ти рече правилно, Тсур! Не наслада донесе тук звездата, а тъга, не мир, а война! Не това чаках, когато се катерих по стръмните скали към звездите, когато край мен от скалите се откъсваха и падаха в бездната моите приятели. Аз си мислех, че най-малко един от нас ще реализира задачата и ще донесе звездата на земята. И в ярката й светлина на земята ще настъпи блестящ и ярък живот. Но до момента в който стоях на площада и виждах нашия живот под светлината на небесната звезда, разбрах, че моите фантазии са безумни. И разбрах – светлината ви е нужна единствено, когато е в далечното недостижимо небе, с цел да й се кланяте в тържествените мигове на вашия живот. На земята за вас е по-ценен мракът, тъй че да се криете един от различен и най-много вътре в себе си да се радвате на проядения си мухлясал живот. Но още по-силно усетих, че е невероятно да се живее подобен живот. С всяка капка кървава тиня, с всяко леке влажна мухъл, той непрекъснато крещи към небето. Впрочем, мога да ви утеша: моята звезда няма да свети дълго. Там, в далечното небе звездите греят сами. Но свалената от небето звезда може да свети, единствено в случай че се храни с кръвта на своя притежател. Усещам по какъв начин моя живот, също като в светилник се надига през тялото ми нагоре към звездата и изгаря в нея. Още малко остава и той изцяло ще изтлее. И не трябва да дам звездата никому, тъй като тя гасне дружно с живота на своя притежател и всеки би трябвало самичък да се снабди със звезда от небето.

Обръщам се към вас, о, почтени и смели сърца. Веднъж познали светлината, в никакъв случай няма да желаете да живеете в мрак. Тръгнете по далечния път и донесете нови звезди тук. Дълъг и сложен е пътят, само че на вас ще бъде по-лесно, в сравнение с нас, първите, които загинахме по него. Пътеките са прокарани, пътищата – белязани, и ще се върнете със звезди, а тяхната светлина няма към този момент да изтлее на земята. И в случай че тяхната светлина е неугасима, повече няма да има подобен живот като настоящия. Блатата ще пресъхнат. Ще изчезнат черните мъгли. Дърветата ще се раззеленят в най-ярки цветове. И тези, които през днешния ден с гняв се нахвърлят върху звездата, желаят или не, ще се заемат да трансформират живота. Всъщност цялата тяхна завист идва от там, че те усещат - в светлината няма да могат да живеят по остарелия метод, както до момента. И животът ще стане популярен и чист. И прелестен ще бъде той под лъчезарната светлина на звездата, която се храни с нашата кръв. И когато най-после към нас се спусне цялото звездно небе и освети живота, тогава то ще откри хора почтени за светлина. И към този момент няма да е нужна кръвта ни, с цел да се храни безконечната неизтляваща светлина.
Секнал гласът Адеилов. Последните капки кръв се изтеглили от бледото му лице. Подгънали се коленете на звездоносеца и той паднал. Паднала с него звездата. Паднала, засъскала в кървавата тиня и угаснала.
Втурнала се от всички страни черната тъма и обхванала угасналата звезда. Вдигнали се нагоре на вълма от земята оживелите мъгли. И като жалки плахи огънчета заблестели над тях от далечното небе безвредните и слаби далечни звезди.

Минали години.

Постарому във влажния мрак още веднъж се раждали, растели, обичали и умирали хора. Мирен и спокоен постарому станал животът. Но дълбока паника и неодобрение го разяждали в тъмнината. Хората се опитвали, само че не успявали да не помнят това, което осветила с мимолетния си искра ярката звезда. Отровени били предходните скромни наслади. Лъжата влезнала на всички места. С боготворене пращали хората молебствия към далечните звезди, само че и се замисляли: „ А дали няма да се откри различен безумец, който да ни донесе звезда? ” Езикът се оплитал, а благоговейните поклони се превръщали в плахо трептене. Баща учил сина си, че живота и щастието човешки са в устрема към звездите. И внезапно му минавала мисълта: „ А в случай че в него се възпламени блян към звездната светлина и тръгне като Адеил да дири звезда да я смъкна на земята! ” И бащата бързал да изясни на своя наследник, че светлината, несъмнено е нещо хубаво, само че е неразумно да правиш опит да я свалиш долу. Да, имало било такива смели безумци, само че те починали безславно, без да принесат изгода за богатството на общия живот.

Така жреците учили хората. Това доказвали учените. Но на вятъра ехтели техните проповеди. Отново и още веднъж се разнасяли новини, че някой младеж или госпожица са напуснали родното гнездо. Накъде? Не са ли тръгнали по пътя на Адеил? И обзети от смут, хората усещали, че в случай че още веднъж засияе на земята светлина, желаят или не, най-сетне ще би трябвало да се захванат с голямата работа и ще им бъде невероятно повече да се крият.

Със неясно безпокойствие поглеждали те към черната далнина. И коствало им се, че там, над края на земята стартира да се мержелее трептящият искра на приближаваща звезда.

Източник:
Снимка: Викентий Викентиевич Вересаев (1867-1945), bg.wikipedia.org